Голямата "екскурзия"

Беше краят на май 1989 г. Приятелите ми Бюлент и Ертан тогава носеха имената Билян и Евгени. Не се цупеха от това, че всички в тайфата ги наричахме така. Като тях имаше и други момчета. Тичахме с часове след топката на една поляна в парка на градчето Лозница – родното място на другаря Пенчо Кубадински. По това време бяхме на по 10-11 години и единствената ни страст бяха футболът и велосипедите. Карахме като обезумели балканчета, “Школник” и “Украйна”, които в момента ми изглеждат страшно тежки и тромави. Ако сега някой петокласник се качи на “Украйна”, сигурен съм, че ще се строполи на третия метър. Общо взето, дните ни минаваха в скитане из горите, “строеж” на къщи в короните на вековните дъбове и къпане в язовирите. Единственото досадно задължение бе училището. Затова чакахме края на учебната година с предчувствието за едно безкрайно лято. Идилията беше пълна.
И така до онзи ден, в който видях, че нещо не е наред с Билян и Евгени. Бяха умърлушени и за първи път не ме поздравиха. Часове по-късно някой подшушна, че през Разград е минала колона от танкове, БТР-и и камиони, пълни с войници. Тръгнали са към Исперих и околните села. “Войниците били с червени барети” - разнасяше се информацията от ухо на ухо. Тогава всички си мечтаехме да бъдем “червени барети”.
Билян и Евгени обаче вече не мечтаеха. Пак бяха част от тайфата, но единственото, за което говореха, беше Турция. “Баща ми каза, че трябва да тръгваме, България вече не ни иска”, обясняваше Евгени. Беше странно, защото баща му беше директор на най-голямото училище в общината, а майка му бе учителка. Бащата на Билян пък беше един от най-уважаваните лекари, а майка му – медицинска сестра. Образовани хора, с високо положение в града, пък искат да ходят в Турция.
Още в първи клас, когато възродителният процес вече беше започнал, ни набиваха в главите, че Турция е изостанала държава и че огромната част от хората там са изключително бедни – нямат пенсии, жилища, автомобили и цветни телевизори (не знам защо съм запомнил точно телевизорите). Освен това – че Турция е подкрепяна от САЩ и е най-големият враг на България, както и че зад нас стои непобедимият Съветски съюз, който с една ракета може да изравни Истанбул със земята. Всички турчета в класа слушаха подобни лекции по патриотизъм или с празни погледи, или с наведени глави. Признавам си, че семето на национализма покълна и в мен. Смятах, че възродителният процес е справедлив и че турците са заблудени от пропагандата хора, които всъщност са българи. Въпреки това нямах проблеми с Билян и Евгени, всички отбягвахме тази тема.
Тогава бях част от т.нар. дружинен съвет на училището и бях отговорник по Политическото информационно бюро (ПИБ). И ето че дойде моментът да се проявявам като истински политагитатор и да убеждавам приятелите си, че трябва да останат в България. Докато хвърляхме камъчета в язовира, им говорех за всичко, което съм прочел за Турция. Изтъквах какви ли не аргументи колко лоша е тази държава и колко добра е нашата. Думите потъваха като камъчетата. Билян и Евгени мълчаха. “Знам, че ще ни е мъчно за България, но няма връщане назад – каза накрая Билян. – Искам вече да ме наричаш Бюлент.”
Разбрах, че каузата ми е загубена.
По това време истерията беше започнала. “Екскурзиантите” се редяха пред милицията за паспорти, а останалите се опитваха да приберат изоставената реколта. Тодор Живков бе отворил границата и близо 350 000 души заминаха. Към керваните от лади и москвичи се присъединиха и семействата на Бюлент и Ертан. На 20 август Турция затвори ГКПП-тата си с България и много семейства останаха разделени от граничната бразда. Значителна част се завърнаха почти веднага. Турската държава обаче излезе по-хитра и осигури работа и жилища на най-образованите – хората, за които България бе хвърлила много пари и усилия да ги изучи. Сред тях бяха и родителите на Бюлент и Ертан.
Не съм виждал приятелите си отдавна, но знам, че единият вече е лекар в частната клиника на баща си в Истанбул. Другият също гради сериозна кариера. Може би заради високия си социален статус не се включват в екскурзиите към България по време на избори.Mоже би още си спомнят с болка за онази Голяма "екскурзия".

Joe