четвъртък, 13 юни 2013 г.
петък, 21 октомври 2011 г.
Аудио:Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско !
ЦИТАТ:
Премиерът извади от джоба си агитационен материал на ДПС, разпространяван в Силистренско на турски, и го анализира пред множеството. "Толерантни, решителни, единни" пише отдолу", започна той и продължи с цитат от листа: "А днес ГЕРБ искат всички новородени да носят български имена". "Ама как... ние имаме министър от турски произход (б.ред. министърът на културата Вежди Рашидов)", отговори задочно на написаното премиерът. Според Борисов ДПС лъжат безогледно, "защото ние работим много по-добре с турските фирми, които инвестират в страната".
"Това трябва да е го е писал бивш агент на Държавна сигурност. Може и от на всеки километър да е, но са му дали грешни реплики", коментира през смях министър-председателят.
:::
ГЛУПАКО,ЧУЙ ПЪРВО КАКВО СИ ГОВОРИЛ,САМИЯТ ТИ !
:::
Премиерът извади от джоба си агитационен материал на ДПС, разпространяван в Силистренско на турски, и го анализира пред множеството. "Толерантни, решителни, единни" пише отдолу", започна той и продължи с цитат от листа: "А днес ГЕРБ искат всички новородени да носят български имена". "Ама как... ние имаме министър от турски произход (б.ред. министърът на културата Вежди Рашидов)", отговори задочно на написаното премиерът. Според Борисов ДПС лъжат безогледно, "защото ние работим много по-добре с турските фирми, които инвестират в страната".
"Това трябва да е го е писал бивш агент на Държавна сигурност. Може и от на всеки километър да е, но са му дали грешни реплики", коментира през смях министър-председателят.
:::
ГЛУПАКО,ЧУЙ ПЪРВО КАКВО СИ ГОВОРИЛ,САМИЯТ ТИ !
:::
Аудио:
Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско
ТУК !
Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско
ТУК !
неделя, 16 октомври 2011 г.
Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората
Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората
Дискусии - България
Написано от Сабри Искендер
Петък, 20 Март 2009
Сабри Искендер е секретар на „Демократичната лига за защита правата на човека в България“, легална правозащитна организация, създадена в комунистическа България през ноември 1988. Роден е на 08 септември 1947 в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две години и половина, когато баща му загива при трудова злополука. Детството му не е безгрижно. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша – и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокопават тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в „Пътни строежи“.
На 17 януари 1985 (един ден преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен, където е жестоко малтретиран. В ареста остава до 8 май 1985, а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 е отново в ареста (този път на ул. „Развигор“, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване от родината му България в Република Турция, извършено на 16 май 1989 година от органите за сигурност на комунистическа България. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.
Разкажи за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?
През 1988 година, на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: „Ами то хубаво, ами ако узнаят?“ Казвам им: „Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация.“ Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в Конституцията. Член 52, алинея първа... какво гласи? Това, това и това гласи. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите Конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам Конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те – млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: „Как може да говориш така?“ А аз им казвам: „Истината говоря. Ето законът какво казва.“ „Да оставим сега закона – казват ми. – Партията друго казва.“
Как реагираха хората на вашата битка с режима?
Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. „Труд“ и друго копие до радио Свободна Европа, за да се разпространи. Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу „живия вълк“ може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор. Хората слушаха радио Свободна Европа и това им даваше кураж. Идва един човек и ми казва: „От Червен бряг имаш много поздрави! От един непознат – по радиото те слушал, че се бориш срещу Тодор Живков.“
Кога те задържаха за първи път?
Първо ме задържаха в Сливен на 17 януари 1985, превантивно – един ден преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха – с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха на ужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27–годишен бях, наклеветиха ме. Един старши от МВР–то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо – аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин – Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Комунистите така правеха – вкарват в затвора за нищо и после ей така политизирват хората. Сами те принуждават. Всичко е от несправедливост. Вижте историята. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.
Така е.
– И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38 годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен – там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.
Колко души бяхте в концлагера Белене?
514 човека ли бяхме, 517 ли – нещо такова. Над 500. И българи имаше също. Аз бях от Сливен, но имаше хора от цяла България – най-много от Кърджалийско имаше, после от Сливенско... От Ябланово – това голямо село, имаше много. Оттам само имаше около 48 човека. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 в село Камено поле, Врачанско. Предадоха ме в кметството и казват: „Този така и така го караме, една тетрадка ще му направите всеки ден да идва да се разписва – и сутрин, и вечер да се разписва, че е тук, че не отсъства.“
А къде беше настанен в това село?
В една квартира, намериха ми те една квартира.
Ти ли трябваше да я плащаш?
Аз трябваше да я плащам. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари за квартира.
Българи ли бяха?
Да, да българи. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха идеални там, няма какво да се говори. Хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори – те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме – а-а, малко по-друго стана. Сетне като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен – ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас – всякакви хора има, има и добри, има и лоши. Тия хора там, в Камено поле, бяха добри хора, много добри. За два-три месеца ме опознаха и станахме приятели.
А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?
През октомври 1986 взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше – във Виена, в Австрия. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16 годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали „Стой!“. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат „Стой“. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина. Високо е там, връх Ком. Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: „Дай да се предадем“. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: „Какви сте, откъде сте?“. „Ами сбъркали сме пътя“, му викам. „Ами тук е застава“ , казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме. Има там един бутон, натиснах го, дойде един войник, обади се на капитана. Дойде и джипката с капитана.
А разбраха ли, че сте искали да избягате?
Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му – от Бързия. И там, викам, отиваме – на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?“ Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било – чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. „Вие сте за мен нарушители“, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат. Застава „Победител“, още го помня името. Оттам ни закараха в Драгоман, после на „Развигор“. След три дена освободили моя син, отишло си момчето, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: „Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?“ „Няма да направиш лошо“, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.
В кой затвор?
След следствието първо бях в Централния затвор в София, от януари до август 1987. През август ме преместиха в Старозагорския затвор. С Ахмед Доган там се срещнахме – в Старозагорския.
Колко време изкара в старозагорския затвор?
До 30 април 1988. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина я изкарваш.
Доган как се държеше в затвора?
Доган как се държеше... В една гладна стачка участваше, направихме там една гладна стачка. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: „Абе ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.“ И той се отказа.
Отказа се от гладната стачка?
Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган... де да знам, ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.
Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?
Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет – що е демокрация, що е самостоятелност. А това е важно, когато трябва да решиш съдбата на своята страна, а не да се водиш по ума на Москва. Когато ти обичаш своята страна, трябва да мислиш как хората, които живеят в тази страна да са щастливи. България може да стане Швейцария на Балканите. Хората са работливи, каквото сееш – никне, гладен никой няма да остане. Хората са работливи.
Какво стана после?
Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Първия път нямах чаршафи, одеяло, нищо. От ДЗС-то ми дадоха, от техния склад. Дадоха ми хората дюшек, чаршафи. Сетне наши хора ми донесоха дрехи. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.
А къде беше второто изселване?
Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти – не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачански окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио Свободна Европа слушат, Би Би Си слушат. Всичко знаят, много отворени бяха. Носеха ми яйца – ей викат, благодарение на теб, пак за нашето село казаха по радиото. Като отидох за второто заточение, хората там ме помолиха, понеже нямаше кой да кара комбайна, а аз имам шофьорска книжка, и два сезона направих като комбайнер. Не съм бил комбайнер, но се научих. Ами те стари хора там, старци са, няма кой да кара комбайна.
А имаше ли кой да те обучи, как се научи да караш комбайна?
Няма кой, няма кой да те научи. Сам. По неволя (смее се). То не е сложно, основното е да имаш шофьорска книжка, а на комбайна като му разбереш лостовете – това е за надолу, това е за пускане, за няма и един час можеш да се научиш да караш комбайн.
И разкажи сега за Демократичната лига?
Тази работа я замислих още като бях задържан на „Развигор“. Седя и мисля – как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах – Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: „Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.“ Викам му: „Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.“ И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по Свободна Европа. По радиото като чул и идва при мен в Камено поле и ме прегръща и вика: „Ти в затвора каза и го направи“. Казвам: „то приказки много, дела трябва да има“. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.
А като отиде в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?
На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ – той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи: „Аз съм готов“, каза. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийския университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по- сетне го преместиха в с. Комарево – да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. „Те – вика – може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е“. А и тогава от ДС бяха създали един „Комитет по правата на човека“ начело с един Константин Телалов – за парлама само. То само името на този Комитет като му погледнеш: Комитет по правата на човека, даже няма думата „защита“ в името му. Само за парлама създаден от Тодор Живков и ДС. Каква работа ще имаме ние там? Мустафа казва: „Ние като влезем в него и отвътре ще го променим“. Това, казвам му, е дълга и широка и няма да успеем. Аз предлагам най-краткия път. И му викам: „Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път“. Той ми казва: „Ще видим, трябва да се помисли.“ И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, фатално число (смее се)... от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях, върнах малко назад и го питам: „Откъде идваш?“ Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам. Бях малко в отпуска.“ „Сега – питам го – съгласен ли си?“ „Сега съм съгласен“ – казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември. Имаше и още един – четвърти човек от Силистра – Хайретин Алиев (сега се казва Йостюрк). Но той каза: аз ще работя с вас, но не ми пишете името. Каквото трябва ще правя, но не ми пишете името. Слабичък беше, много пушеше. Страх го беше човекът, но много помагаше. А и то си беше страшно. Ние като се подписахме, в кръг се подписахме – за да не разберат кой е пръв, кой е втори, кой е трети.
И тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?
Малко по-късно, първо бяхме „триумвират“(смее се). После избрахме Мустафа Юмер за председател. Хайретин първо предложи мен, защото съм бил в Белене и защото идеята е моя. Но аз казах: „Мустафа е философ, той е по-подходящ за председател.“ Не е важно аз да съм председател, важно е световната общественост да разбере, че ние се борим. Направихме и програмата. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер – той е философ, учен човек, умен човек и написа много хубава програма. Аз сам никога няма да мога да направя една такава програма идеална. Е, по неволя, мога да направя, неволята учи човека, но няма да е така добре. Но целта е да се види, че ние си искаме правата, това е. Първо се разбрахме всеки да напише нещо и сетне общо да се съберем и да решим. Обаче ние не сме свободни хора, за да се събираме всеки ден, рисковано е. Тогава Мустафа Юмер написа програмата, написа и обръщение. Първата програма, която направихме беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.
Каква беше последната точка?
Последната точка беше, че от виновниците за „възродителния процес“ ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма–проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра – той е правист. Той също беше изселен – в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация – едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия. А то няма нищо опасно в тази работа, но комунистите се плашеха и от сянката си. И затова създадоха и много доносници. Гледах сетне документални филми за Втората световна война и виждам, че нашият режим в България е бил като този на Хитлер. А нали все ни съдеха за разгласяване на държавна тайна, написахме, че държавна тайна може да има, но трябва да се каже за народа кое е държавна тайна и кое – не.
Да, разумно. После какво стана?
После, аз нали съм лежал в затвора и знам – никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш – дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта. Ако направиш обратното, какво ще направят? Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят. Ще лъжат хората, за да ги настройват срещу нас. Затова програмата я написахме и на турски, и на български език. В турското посолство не може да се влезе. Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят – в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. „Отечествен фронт“; Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание и на „Работническо дело“, а Али Орманлъ – на главния прокурор и на в. „Земеделско знаме“. Значи на 6 места сме я изпратили.
Някой публикува ли я?
Че кой ще я публикува? Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? Никога не се публикуват. Но когато ще предадем на радио Свободна Европа, на ББС и на Дойче веле, ние казваме, че еди-къде си сме я пратили. Иначе е въздух, другата страна ще каже – на нас нищо не е пратено, тия си измислят. А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава – в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител – един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него и говорих с леля му. Те искаха да се обединим, но аз им казах – по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел – демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.
А как осъществявахте връзката с радио Свободна Европа, не ви ли следяха?
Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по Свободна Европа по обед, когато всички спят. Помня наизуст телефоните. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: „протестно писмо“ и вика: „не може, дума да не става“. А, не може – казвам, – ама ако е поздравителна телеграма до Тодор Живков, ще я пуснеш, нали? Съжалявам, Сабри, казва ми тя, не може. И го прочетохме по радиото.
Кога беше това?
На 9 или 10 март мисля. На 9 март 1989.
А в пощата как се обаждаше до радио Свободна Европа? С покана за разговор ли?
– Не, не с покани – автоматично. Вече имаше и автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. Но така предавахме по Свободна Европа – членове колко станахме, за гладните стачки обявявахме. Духът на народа трябва да се поддържа. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името.
(вж. тук изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_S_iskenderov.html )
И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото. И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм. Терористи никой не защитава и това е много правилно.
Как се развиха събитията после?
На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по Свободна Европа ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио Свободна Европа връзката не е прекъсната. Продължава.
И двамата едновременно ли ги екстрадираха?
В един ден, но в различни коли. Изгонили ги от България без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня:
„Гражданино Живков,
крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България“.
И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Питам го да каже къде са, защото техни близки идват, питат къде са и се тревожат. Така започва и след това пиша, че на еди-коя си дата започва щафетна гладна стачка, изреждам имената на тия хора от Дулово и обявявам, че се присъединявам към тях. На 12 май започнах гладна стачка. И накрая му пиша: вие освен, че отнехте всички права на турското малцинство в България, но и основното, българското население тегли вече 35-40 години от вашата диктатура. Направо му пиша, че е диктатура, не със заобикалки. Аз съм сложил главата тогава в торбата, ще кажа, как няма да кажа. И му пиша, че ние ще се борим докрай за възвръщането на нашите права. Защото какво е човекът без свобода, без име, без достойнство? Нищо не е. И пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник „Труд“. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.
Кога те експулсираха?
На 16 май вечерта дойдоха в Камено поле с две коли. По пътя те ядат, аз не ям, аз съм в гладна стачка тогава. Спряхме в един ресторант „Гергана“, оттатък Хасково. Ядоха, пиха, аз викам – аз няма да ям, няма да пия, аз съм в гладна стачка. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.
Грубо ли се държаха?
Не, не. Не бяха груби. До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там.
„Ти – питат ме – сега като отидеш в Турция какво ще разправяш там?“ „Истината ще кажа – отговарям им – Аз не съм научен да лъжа. Но то и това, което сте направили и него не мога да обясня на хората защо го направихте?“ А на 17 май бях вече в Турция и по радио Свободна Европа четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!“
Поддържаш ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?
Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.
От ДПС ли?
Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.
В разговора внезапно се намесва нашият домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо:
Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците си да носят табелки с новите им, „българските“, имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма.
Сабри кимва и продължава:
Ние не сме правили „Демократичната лига“ за слава. Ние, каквото сме направили, от човещина сме направили. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.
Още повече, че сега всеки може да се бие в гърдите, но тогава куражлиите не са били много.
Да, не бяха много отначало. Те после хората се окуражаваха като слушат по радиото. И не само турците – и българите кураж вземат. Овчари са ми разказвали, че ходят с овцете и слушат транзистора. Като слушат по радиото, и хората кураж получават. Виж какво нещо са медиите и духът – голяма сила!
А как разбираха хората по места кои са отговорниците?
Пак по радиото. По радиото съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио Свободна Европа, или на Дойче веле, или на ББС. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има. Даже и да трябва да си вържеш обувките, пак може да е опасно, защото може да помислят, че се навеждаш да вземеш камък и да хвърляш по милицията. Порядъчно трябва да бъде всичко. И в програмата е залегнало.
Колко членове имахте?
Само при мен аз бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.
А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?
Ами те идваха. Така ставаше връзката. Идваха нощем – който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. „Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.“
Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. „Защо, питам ги, защо тъй?“ И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Аз им казвам: „Вижте, най-големият риск ние носим. Вие може да кажете: ние се излъгахме, хвърлете всичката вина на нас, ние сме съгласни. Но не се отказвайте, ще видите, ние сме решили да се борим за нашите права. Не се отказвайте. Който е решителен, той ще победи.“
Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: „Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?“ „А, хвърли ги в печката – викат, – по-добре е...“ И аз ги хвърлих в печката. След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам – 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Заповядайте, казвам. Ние, вика, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.
Хубаво е това, хубава история.
Да, окуражили се пак. Човек идва, молба дава, после може да се откаже, това си е негово право. Но 474 се окуражиха и това е само при нас. После в окръзите – станаха хиляди. За събитията хората следяха радио Свободна Европа, ББС, Дойче веле.
Вие сътрудничихте ли си с НДЗПЧ и с „Дружеството за подкрепа на Виена'89“?
Да, да. Ние ги подкрепяхме тях и те нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89“ си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ – Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за Съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.
Като ви екстрадираха от България, какво стана?
Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.
Ти се познаваше с него от затвора, така ли?
Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал – бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: „Хюсеин Нух ти ли си?“ „Аз съм -казва, – а ти кой си? Понеже тъмно и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме и изпушихме по една цигара. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях – голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо може да се каже, че ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. Страшно беше, голяма треска. Изпотих се целият. И сутринта вместо да ме закарат в болницата на доктор, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта – там. Студено, кучешки студ. Добре че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. „На никой няма да казвате“, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: „Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.“ Вее отдолу под вратата, ние нямаме нищо, само едно износено, протрито одеяло, с дупки. Изправихме дюшека, той мушамен беше, и седнахме на земята гръб с гръб да се затоплим. Оттам ме туриха в една единична килия. После мен ме закараха в Белене. Него го закараха в затвора – заради съпротивата в Ябланово. После когато излезе от затвора и като направихме ние Демократичната лига, аз му казах: ако нас ни убият, арестуват или изгонят от България, ти си председателят на Демократичната лига.
Имахте ръководство в сянка?
Да, дублирахме всичко, за да може ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта преди да ме депортират да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива. Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички – и българи, и турци. Взеха на хората воловете и нивите, и на българи, и на турци. И тогава хората се разбунтуваха – защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме – защото ни посегнаха на имената, на достойнството. И всеки започна да търси по някакъв начин да протестира. Че ние, турците в България, какво сме направили –само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е?
Престъпление срещу човечеството, какво друго.
Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско и други села. А майорът му казва: „Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя“. „Тогава – креснал му генералът – ще си дадеш оставката!“ И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история. Историята е изопачена до неузнаваемост. Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората – ей това направиха. Самите правителства това гледаха – хората да се мразят. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Ами никъде. Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич – ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.
Интервюто води Даниела Горчева
http://www.librev.com
Дискусии - България
Написано от Сабри Искендер
Петък, 20 Март 2009
Сабри Искендер е секретар на „Демократичната лига за защита правата на човека в България“, легална правозащитна организация, създадена в комунистическа България през ноември 1988. Роден е на 08 септември 1947 в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две години и половина, когато баща му загива при трудова злополука. Детството му не е безгрижно. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша – и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокопават тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в „Пътни строежи“.
На 17 януари 1985 (един ден преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен, където е жестоко малтретиран. В ареста остава до 8 май 1985, а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 е отново в ареста (този път на ул. „Развигор“, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване от родината му България в Република Турция, извършено на 16 май 1989 година от органите за сигурност на комунистическа България. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.
Разкажи за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?
През 1988 година, на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: „Ами то хубаво, ами ако узнаят?“ Казвам им: „Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация.“ Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в Конституцията. Член 52, алинея първа... какво гласи? Това, това и това гласи. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите Конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам Конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те – млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: „Как може да говориш така?“ А аз им казвам: „Истината говоря. Ето законът какво казва.“ „Да оставим сега закона – казват ми. – Партията друго казва.“
Как реагираха хората на вашата битка с режима?
Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. „Труд“ и друго копие до радио Свободна Европа, за да се разпространи. Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу „живия вълк“ може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор. Хората слушаха радио Свободна Европа и това им даваше кураж. Идва един човек и ми казва: „От Червен бряг имаш много поздрави! От един непознат – по радиото те слушал, че се бориш срещу Тодор Живков.“
Кога те задържаха за първи път?
Първо ме задържаха в Сливен на 17 януари 1985, превантивно – един ден преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха – с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха на ужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27–годишен бях, наклеветиха ме. Един старши от МВР–то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо – аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин – Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Комунистите така правеха – вкарват в затвора за нищо и после ей така политизирват хората. Сами те принуждават. Всичко е от несправедливост. Вижте историята. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.
Така е.
– И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38 годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен – там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.
Колко души бяхте в концлагера Белене?
514 човека ли бяхме, 517 ли – нещо такова. Над 500. И българи имаше също. Аз бях от Сливен, но имаше хора от цяла България – най-много от Кърджалийско имаше, после от Сливенско... От Ябланово – това голямо село, имаше много. Оттам само имаше около 48 човека. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 в село Камено поле, Врачанско. Предадоха ме в кметството и казват: „Този така и така го караме, една тетрадка ще му направите всеки ден да идва да се разписва – и сутрин, и вечер да се разписва, че е тук, че не отсъства.“
А къде беше настанен в това село?
В една квартира, намериха ми те една квартира.
Ти ли трябваше да я плащаш?
Аз трябваше да я плащам. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари за квартира.
Българи ли бяха?
Да, да българи. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха идеални там, няма какво да се говори. Хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори – те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме – а-а, малко по-друго стана. Сетне като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен – ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас – всякакви хора има, има и добри, има и лоши. Тия хора там, в Камено поле, бяха добри хора, много добри. За два-три месеца ме опознаха и станахме приятели.
А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?
През октомври 1986 взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше – във Виена, в Австрия. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16 годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали „Стой!“. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат „Стой“. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина. Високо е там, връх Ком. Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: „Дай да се предадем“. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: „Какви сте, откъде сте?“. „Ами сбъркали сме пътя“, му викам. „Ами тук е застава“ , казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме. Има там един бутон, натиснах го, дойде един войник, обади се на капитана. Дойде и джипката с капитана.
А разбраха ли, че сте искали да избягате?
Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му – от Бързия. И там, викам, отиваме – на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?“ Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било – чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. „Вие сте за мен нарушители“, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат. Застава „Победител“, още го помня името. Оттам ни закараха в Драгоман, после на „Развигор“. След три дена освободили моя син, отишло си момчето, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: „Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?“ „Няма да направиш лошо“, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.
В кой затвор?
След следствието първо бях в Централния затвор в София, от януари до август 1987. През август ме преместиха в Старозагорския затвор. С Ахмед Доган там се срещнахме – в Старозагорския.
Колко време изкара в старозагорския затвор?
До 30 април 1988. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина я изкарваш.
Доган как се държеше в затвора?
Доган как се държеше... В една гладна стачка участваше, направихме там една гладна стачка. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: „Абе ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.“ И той се отказа.
Отказа се от гладната стачка?
Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган... де да знам, ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.
Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?
Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет – що е демокрация, що е самостоятелност. А това е важно, когато трябва да решиш съдбата на своята страна, а не да се водиш по ума на Москва. Когато ти обичаш своята страна, трябва да мислиш как хората, които живеят в тази страна да са щастливи. България може да стане Швейцария на Балканите. Хората са работливи, каквото сееш – никне, гладен никой няма да остане. Хората са работливи.
Какво стана после?
Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Първия път нямах чаршафи, одеяло, нищо. От ДЗС-то ми дадоха, от техния склад. Дадоха ми хората дюшек, чаршафи. Сетне наши хора ми донесоха дрехи. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.
А къде беше второто изселване?
Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти – не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачански окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио Свободна Европа слушат, Би Би Си слушат. Всичко знаят, много отворени бяха. Носеха ми яйца – ей викат, благодарение на теб, пак за нашето село казаха по радиото. Като отидох за второто заточение, хората там ме помолиха, понеже нямаше кой да кара комбайна, а аз имам шофьорска книжка, и два сезона направих като комбайнер. Не съм бил комбайнер, но се научих. Ами те стари хора там, старци са, няма кой да кара комбайна.
А имаше ли кой да те обучи, как се научи да караш комбайна?
Няма кой, няма кой да те научи. Сам. По неволя (смее се). То не е сложно, основното е да имаш шофьорска книжка, а на комбайна като му разбереш лостовете – това е за надолу, това е за пускане, за няма и един час можеш да се научиш да караш комбайн.
И разкажи сега за Демократичната лига?
Тази работа я замислих още като бях задържан на „Развигор“. Седя и мисля – как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах – Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: „Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.“ Викам му: „Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.“ И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по Свободна Европа. По радиото като чул и идва при мен в Камено поле и ме прегръща и вика: „Ти в затвора каза и го направи“. Казвам: „то приказки много, дела трябва да има“. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.
А като отиде в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?
На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ – той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи: „Аз съм готов“, каза. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийския университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по- сетне го преместиха в с. Комарево – да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. „Те – вика – може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е“. А и тогава от ДС бяха създали един „Комитет по правата на човека“ начело с един Константин Телалов – за парлама само. То само името на този Комитет като му погледнеш: Комитет по правата на човека, даже няма думата „защита“ в името му. Само за парлама създаден от Тодор Живков и ДС. Каква работа ще имаме ние там? Мустафа казва: „Ние като влезем в него и отвътре ще го променим“. Това, казвам му, е дълга и широка и няма да успеем. Аз предлагам най-краткия път. И му викам: „Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път“. Той ми казва: „Ще видим, трябва да се помисли.“ И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, фатално число (смее се)... от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях, върнах малко назад и го питам: „Откъде идваш?“ Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам. Бях малко в отпуска.“ „Сега – питам го – съгласен ли си?“ „Сега съм съгласен“ – казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември. Имаше и още един – четвърти човек от Силистра – Хайретин Алиев (сега се казва Йостюрк). Но той каза: аз ще работя с вас, но не ми пишете името. Каквото трябва ще правя, но не ми пишете името. Слабичък беше, много пушеше. Страх го беше човекът, но много помагаше. А и то си беше страшно. Ние като се подписахме, в кръг се подписахме – за да не разберат кой е пръв, кой е втори, кой е трети.
И тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?
Малко по-късно, първо бяхме „триумвират“(смее се). После избрахме Мустафа Юмер за председател. Хайретин първо предложи мен, защото съм бил в Белене и защото идеята е моя. Но аз казах: „Мустафа е философ, той е по-подходящ за председател.“ Не е важно аз да съм председател, важно е световната общественост да разбере, че ние се борим. Направихме и програмата. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер – той е философ, учен човек, умен човек и написа много хубава програма. Аз сам никога няма да мога да направя една такава програма идеална. Е, по неволя, мога да направя, неволята учи човека, но няма да е така добре. Но целта е да се види, че ние си искаме правата, това е. Първо се разбрахме всеки да напише нещо и сетне общо да се съберем и да решим. Обаче ние не сме свободни хора, за да се събираме всеки ден, рисковано е. Тогава Мустафа Юмер написа програмата, написа и обръщение. Първата програма, която направихме беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.
Каква беше последната точка?
Последната точка беше, че от виновниците за „възродителния процес“ ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма–проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра – той е правист. Той също беше изселен – в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация – едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия. А то няма нищо опасно в тази работа, но комунистите се плашеха и от сянката си. И затова създадоха и много доносници. Гледах сетне документални филми за Втората световна война и виждам, че нашият режим в България е бил като този на Хитлер. А нали все ни съдеха за разгласяване на държавна тайна, написахме, че държавна тайна може да има, но трябва да се каже за народа кое е държавна тайна и кое – не.
Да, разумно. После какво стана?
После, аз нали съм лежал в затвора и знам – никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш – дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта. Ако направиш обратното, какво ще направят? Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят. Ще лъжат хората, за да ги настройват срещу нас. Затова програмата я написахме и на турски, и на български език. В турското посолство не може да се влезе. Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят – в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. „Отечествен фронт“; Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание и на „Работническо дело“, а Али Орманлъ – на главния прокурор и на в. „Земеделско знаме“. Значи на 6 места сме я изпратили.
Някой публикува ли я?
Че кой ще я публикува? Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? Никога не се публикуват. Но когато ще предадем на радио Свободна Европа, на ББС и на Дойче веле, ние казваме, че еди-къде си сме я пратили. Иначе е въздух, другата страна ще каже – на нас нищо не е пратено, тия си измислят. А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава – в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител – един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него и говорих с леля му. Те искаха да се обединим, но аз им казах – по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел – демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.
А как осъществявахте връзката с радио Свободна Европа, не ви ли следяха?
Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по Свободна Европа по обед, когато всички спят. Помня наизуст телефоните. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: „протестно писмо“ и вика: „не може, дума да не става“. А, не може – казвам, – ама ако е поздравителна телеграма до Тодор Живков, ще я пуснеш, нали? Съжалявам, Сабри, казва ми тя, не може. И го прочетохме по радиото.
Кога беше това?
На 9 или 10 март мисля. На 9 март 1989.
А в пощата как се обаждаше до радио Свободна Европа? С покана за разговор ли?
– Не, не с покани – автоматично. Вече имаше и автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. Но така предавахме по Свободна Европа – членове колко станахме, за гладните стачки обявявахме. Духът на народа трябва да се поддържа. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името.
(вж. тук изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_S_iskenderov.html )
И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото. И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм. Терористи никой не защитава и това е много правилно.
Как се развиха събитията после?
На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по Свободна Европа ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио Свободна Европа връзката не е прекъсната. Продължава.
И двамата едновременно ли ги екстрадираха?
В един ден, но в различни коли. Изгонили ги от България без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня:
„Гражданино Живков,
крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България“.
И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Питам го да каже къде са, защото техни близки идват, питат къде са и се тревожат. Така започва и след това пиша, че на еди-коя си дата започва щафетна гладна стачка, изреждам имената на тия хора от Дулово и обявявам, че се присъединявам към тях. На 12 май започнах гладна стачка. И накрая му пиша: вие освен, че отнехте всички права на турското малцинство в България, но и основното, българското население тегли вече 35-40 години от вашата диктатура. Направо му пиша, че е диктатура, не със заобикалки. Аз съм сложил главата тогава в торбата, ще кажа, как няма да кажа. И му пиша, че ние ще се борим докрай за възвръщането на нашите права. Защото какво е човекът без свобода, без име, без достойнство? Нищо не е. И пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник „Труд“. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.
Кога те експулсираха?
На 16 май вечерта дойдоха в Камено поле с две коли. По пътя те ядат, аз не ям, аз съм в гладна стачка тогава. Спряхме в един ресторант „Гергана“, оттатък Хасково. Ядоха, пиха, аз викам – аз няма да ям, няма да пия, аз съм в гладна стачка. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.
Грубо ли се държаха?
Не, не. Не бяха груби. До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там.
„Ти – питат ме – сега като отидеш в Турция какво ще разправяш там?“ „Истината ще кажа – отговарям им – Аз не съм научен да лъжа. Но то и това, което сте направили и него не мога да обясня на хората защо го направихте?“ А на 17 май бях вече в Турция и по радио Свободна Европа четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!“
Поддържаш ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?
Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.
От ДПС ли?
Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.
В разговора внезапно се намесва нашият домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо:
Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците си да носят табелки с новите им, „българските“, имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма.
Сабри кимва и продължава:
Ние не сме правили „Демократичната лига“ за слава. Ние, каквото сме направили, от човещина сме направили. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.
Още повече, че сега всеки може да се бие в гърдите, но тогава куражлиите не са били много.
Да, не бяха много отначало. Те после хората се окуражаваха като слушат по радиото. И не само турците – и българите кураж вземат. Овчари са ми разказвали, че ходят с овцете и слушат транзистора. Като слушат по радиото, и хората кураж получават. Виж какво нещо са медиите и духът – голяма сила!
А как разбираха хората по места кои са отговорниците?
Пак по радиото. По радиото съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио Свободна Европа, или на Дойче веле, или на ББС. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има. Даже и да трябва да си вържеш обувките, пак може да е опасно, защото може да помислят, че се навеждаш да вземеш камък и да хвърляш по милицията. Порядъчно трябва да бъде всичко. И в програмата е залегнало.
Колко членове имахте?
Само при мен аз бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.
А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?
Ами те идваха. Така ставаше връзката. Идваха нощем – който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. „Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.“
Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. „Защо, питам ги, защо тъй?“ И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Аз им казвам: „Вижте, най-големият риск ние носим. Вие може да кажете: ние се излъгахме, хвърлете всичката вина на нас, ние сме съгласни. Но не се отказвайте, ще видите, ние сме решили да се борим за нашите права. Не се отказвайте. Който е решителен, той ще победи.“
Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: „Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?“ „А, хвърли ги в печката – викат, – по-добре е...“ И аз ги хвърлих в печката. След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам – 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Заповядайте, казвам. Ние, вика, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.
Хубаво е това, хубава история.
Да, окуражили се пак. Човек идва, молба дава, после може да се откаже, това си е негово право. Но 474 се окуражиха и това е само при нас. После в окръзите – станаха хиляди. За събитията хората следяха радио Свободна Европа, ББС, Дойче веле.
Вие сътрудничихте ли си с НДЗПЧ и с „Дружеството за подкрепа на Виена'89“?
Да, да. Ние ги подкрепяхме тях и те нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89“ си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ – Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за Съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.
Като ви екстрадираха от България, какво стана?
Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.
Ти се познаваше с него от затвора, така ли?
Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал – бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: „Хюсеин Нух ти ли си?“ „Аз съм -казва, – а ти кой си? Понеже тъмно и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме и изпушихме по една цигара. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях – голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо може да се каже, че ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. Страшно беше, голяма треска. Изпотих се целият. И сутринта вместо да ме закарат в болницата на доктор, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта – там. Студено, кучешки студ. Добре че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. „На никой няма да казвате“, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: „Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.“ Вее отдолу под вратата, ние нямаме нищо, само едно износено, протрито одеяло, с дупки. Изправихме дюшека, той мушамен беше, и седнахме на земята гръб с гръб да се затоплим. Оттам ме туриха в една единична килия. После мен ме закараха в Белене. Него го закараха в затвора – заради съпротивата в Ябланово. После когато излезе от затвора и като направихме ние Демократичната лига, аз му казах: ако нас ни убият, арестуват или изгонят от България, ти си председателят на Демократичната лига.
Имахте ръководство в сянка?
Да, дублирахме всичко, за да може ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта преди да ме депортират да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива. Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички – и българи, и турци. Взеха на хората воловете и нивите, и на българи, и на турци. И тогава хората се разбунтуваха – защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме – защото ни посегнаха на имената, на достойнството. И всеки започна да търси по някакъв начин да протестира. Че ние, турците в България, какво сме направили –само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е?
Престъпление срещу човечеството, какво друго.
Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско и други села. А майорът му казва: „Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя“. „Тогава – креснал му генералът – ще си дадеш оставката!“ И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история. Историята е изопачена до неузнаваемост. Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората – ей това направиха. Самите правителства това гледаха – хората да се мразят. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Ами никъде. Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич – ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.
Интервюто води Даниела Горчева
http://www.librev.com
събота, 1 октомври 2011 г.
Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !
Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !
|
Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !
:::
Бойко Борисов в Чикаго
|
"Той (Бойко Борисов - бел. ред.) каза, че одобрява възродителния процес, не одобрявал само методите му. Означава ли това, че ако дойде на власт, ще провежда нов възродителен процес с демократични средства?" "Каква е основата на населението в момента - 1 млн. цигани, 700-800 хиляди турци, 2.5 млн. пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ !"
понеделник, 26 септември 2011 г.
вторник, 6 септември 2011 г.
Живков: Гоним 300 000 турци, инак ставаме Кипър
Автор: Живков: Гоним 300 000 турци, инак ставаме Кипър
6 Септември 2011
На 29 май 1989 година, точно в 20 ч по националната телевизия тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков обявява в обръщение към сънародниците, всички, които не се чувствуват българи и не приема България за своя родина, да се махат от страната.
Живков:
„Режисьорите” на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име, в качеството си на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти – Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно, или желаят да живеят там.
Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, така както го направи Народна република България”, обявява комунистическият диктатор. Речта му продължава дръзновено почти 30 минути и накрая завършва с предупреждението: „ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя”.
Режимът на Живков вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия”.
Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки. На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни.
Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия”.
В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП.
Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:
"Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."
Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват огромния керван от хора. 15 години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция”изследователите край Босфора ще признаят:”През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки,и като се хвана на блъфа на Тодор Живков”. Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.
Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони. Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севрана и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.
„Голямата екскурзия” отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията. Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника” струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица.
Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата – обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна.
На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.
На 1 август в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци.
На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда” в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалйския край, а разтърсващите му дни по-късно перестроечни репортажи карат Държавна сигурност да арестува от реповете тиражите на съветската „Правда”.
Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истамбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази.
Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването.
По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселниците.
България се хвали, че е спасила евреите си, но цялата й интелигенция и политическият й елит мълчат две десетилетия за изгонените турци, обвинява Мохамед Узункъш, политзатворник и лидер на „Дългата зима” - една от малкото автентични нелегални организации, създадена след смяната на имената.
20 години след драматичното лято на 1989 г. няколко хиляди семейства остават завинаги разделени. Българските историци все още не са направили адекватен прочит на станалото. Няма нито един осъден или преследван от закона за провеждането на зловещия проект „Голямата екскурзия”. Наследницата на БКП – БСП не се е извинила за възродителния процес. Децата и внуците на Живковата власт управляват страната с партията на българските турци ДПС. В поне 4 министерства на правителството работят активисти на БКП, провеждали прекръстването на турците и изгонването им през 1989 година от България.
The big "excursion"
6 Септември 2011
На 29 май 1989 година, точно в 20 ч по националната телевизия тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков обявява в обръщение към сънародниците, всички, които не се чувствуват българи и не приема България за своя родина, да се махат от страната.
Живков:
„Режисьорите” на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име, в качеството си на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти – Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно, или желаят да живеят там.
Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, така както го направи Народна република България”, обявява комунистическият диктатор. Речта му продължава дръзновено почти 30 минути и накрая завършва с предупреждението: „ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя”.
Режимът на Живков вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия”.
Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки. На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни.
Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия”.
В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП.
Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:
"Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."
Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват огромния керван от хора. 15 години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция”изследователите край Босфора ще признаят:”През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки,и като се хвана на блъфа на Тодор Живков”. Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.
Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони. Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севрана и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.
„Голямата екскурзия” отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията. Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника” струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица.
Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата – обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна.
На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.
На 1 август в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци.
На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда” в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалйския край, а разтърсващите му дни по-късно перестроечни репортажи карат Държавна сигурност да арестува от реповете тиражите на съветската „Правда”.
Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истамбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази.
Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването.
По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселниците.
България се хвали, че е спасила евреите си, но цялата й интелигенция и политическият й елит мълчат две десетилетия за изгонените турци, обвинява Мохамед Узункъш, политзатворник и лидер на „Дългата зима” - една от малкото автентични нелегални организации, създадена след смяната на имената.
20 години след драматичното лято на 1989 г. няколко хиляди семейства остават завинаги разделени. Българските историци все още не са направили адекватен прочит на станалото. Няма нито един осъден или преследван от закона за провеждането на зловещия проект „Голямата екскурзия”. Наследницата на БКП – БСП не се е извинила за възродителния процес. Децата и внуците на Живковата власт управляват страната с партията на българските турци ДПС. В поне 4 министерства на правителството работят активисти на БКП, провеждали прекръстването на турците и изгонването им през 1989 година от България.
The big "excursion"
понеделник, 4 юли 2011 г.
Кой насили българските турци?
1989 г. - българските турци искат обратно имената си.Кой насили българските турци?
Нека напомним на родените след 1989 година, че т. нар. Възродителен процес е забележителна човеконенавистна кампания, организирана от управляващата каста преди 89-та година, по време на която бяха насилствено преименувани стотици хиляди живи и мъртви български граждани и бяха изгонени около 400 хиляди души, които напуснаха родните си места с по “два вързопа дрехи”; те оставиха зад себе си не просто къщи и вещи, а своето минало, своите приятели и своите покойници.
В този опозоряващ страната епизод, разиграл се пред очите и отчасти с участието на съседи, колеги, чиновници, масовици, активисти и прочее българи, се оказва, че виновни няма! Нещо повече - оказва се, че отсъства чувствителност към случващото се около нас, отсъства опит да бъде разбрано поведението на участниците в прогонването на турците, да бъде споделено страданието и да бъде осмислено безразличието на мълчаливите свидетели.
дв - Автор: Еми Барух
неделя, 19 юни 2011 г.
Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика
Ибрахим Карахасан-ЧънарЗа автора:
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“ и „Светът на исляма“.
Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика
Написано от Ибрахим Карахасан-Чънар
Вторник, 14 Юни 2011
Там където свободата, веротърпимостта, демокрацията са недостатъчни, или просто липсват, може да се очаква агресивно отношение към малцинствата. Там, където са налице, е възможна естествена асимилация. Но за живеещите в една държава различни етнически и верски общности, асимилацията не е единствената, нито непременно най-добрата или задължителна алтернатива. Съвременният свят няма да спечели от заличаването на националните различия. Ако приемем, че най-доброто е всеки да запази своята идентичност и така да внесе своя неповторим дял в световната общност, би трябвало да свържем надеждите си с онази степен на демократичност и култура, която да възпитава в трудното изкуство да живееш редом с различния човек, като го уважаваш и цениш не по-малко от себе си. Светът на XXI век не бива да допуска трагични финали на етническите проблеми, той трябва да гарантира оптимистичните.
Преди малко повече от 20 години в България се извърши една кампания, която злепостави пред света управляващото тогава комунистическо правителство. Това беше т. нар. „възродителен процес“, при който бе осъществена насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и българските турци. Този акт и до ден днешен остава в съзнанието на българските граждани като рецидив от най-ново време.
Турците са най-голямата етническа група в България, чието обособяване е свързано с образуването на независимата българска държава през 1878 г. Вече 130 години те живеят, работят и творят своята култура в условията на много, и често драматични, промени – социално-икономически и политически. Последните се оказват особено силен фактор, въздействащ както върху тяхното битие, така и върху самосъзнанието, идентитета и манталитетните им особености, а оттам и върху културното им развитие. Дълбоките политически промени бележат в най-общи линии основните периоди в съществуването на турския етнос в България – от 1878 до 1944 г., от 1944 до края на 1989 г. и от 1990 г. досега.
В България съществува стереотипен образ на турците, които от столетия живеят на нейна територия – образът на малцинството. Този термин е не само натоварен с пейоративно съдържание, но се е превърнал в един съвършено стеснен и беден откъм познание опит за възприемане на „другия“. За преобладаващото мнозинство от българите турците днес са или наследство от едно далечно и трагично минало, или съграждани от малцинствена етническа и религиозна общност, около които често се създават тревоги и политическо напрежение. Все още малцина са хората в България, които си дават сметка и отчитат факта, че турците са носители на древна култура, на друга цивилизационна система, която има своята история и забележителни материални и духовни постижения и която съжителства съвместно с българската християнска традиция.
Към 01.I.2011 г. в България живеят близо 1,2 млн. мюсюлмани (турци, българи, цигани и др.). Според последното преброяване на населението от 2001 г. броят на турците е около 800 хил. души. Те принадлежат главно към сунизма от ханифитското направление, а към 85 хил. души са от мюсюлманско-шиитското вероизповедание – т. нар. „къзълбаши“ (алиани). Сунизмът е най-значителното и възприемано като ортодоксално направление в исляма. Неговите привърженици признават първите четири халифа за законни, признават достоверността на каноническите сборници с хадиси, придържат се към ритуалните и битовите правила на една от правните школи. Шиитите са привърженици на Али, зет на Мохамед, в когото виждат наследник на Пророка. Към ортодоксалното верую на сунитите те добавят и тази фигура: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговия Пророк, и Али е неговият наследник.“
Ислямът като религия има своя дълъг път на развитие, промени и разпространение преди да стигне чрез османските завоеватели на Балканите и по българските земи. Мюсюлманската конфесия и нейните идеологически проявления в различните периоди на османската държава еволюират и претърпяват значителни промени. Източниците от ранния период на османското господство на Балканите (XV-XVI в.) свидетелстват, че там има относителна религиозна търпимост. Важно е да се знае, че ислямът на Балканите и в частност в България е синкретичен, което го прави по-различен от чистите форми на това учение. Адаптирайки се по българските земи, ислямът постепенно изгражда специфични религиозни форми, които го правят не толкова враждебен и чужд за местните жители християни. За това съдействат езическите пластове на доправославните вярвания и съчетаването им с християнските догми, идеи и култове, които упражняват местните жители и които завоевателите срещат по нашите земи.
Турците в България, а като цяло и останалите представители на мюсюлманската конфесиална общност, са носители на една многовековна културна традиция, която носи по-далечни и по-близки времеви и регионални пластове. В съвременността те възприемат себе си по-скоро като „европейски мюсюлмани“ и са чужди на верския фанатизъм. Привързани са към своята традиционна култура, наследените от предците обреди и специфична ритуалност. За съжаление държавната политика по отношение на тях като религиозно и етническо малцинство е крайно непоследователна (до 1989 г.), което води до моменти на напрежение и на нарушаване на междуконфесионалните и междуетническите отношения в страната.
За разлика от хетерогенните по своята самоидентификация общности на ромите и на българите-мюсюлмани, турците имат съвършено ясно съзнание за своя етнически произход и религиозна принадлежност. Единствено по отношение на далечния произход на техните деди могат да се срещнат различия в родовите предания и легенди. Някои турски родове от Делиормана (Лудогорието) и Герлово пазят предания за древнотюркски произход, а именно, че се заселват по българските земи, идвайки от областите около р. Кубан и р. Терек. Древни тюркски патроними и топоними в Североизточна България дават основание да се гради научна хипотеза за предосмански произход на турците в тази част на страната. Във всички случаи това са хипотези, които все още са обект на научни спорове, на недостатъчен изворов и доказателствен материал, но те заслужено привличат интереса на историците: „Днес в Делиорман и околните области живеят внуци на прабългари, печенези, кумани и узи (огузи) и дошлите по-късно османски турци.“ Впрочем тази научна хипотеза, както и родовите предания ни най-малко не разколебават ясната етническа идентификация на турците от Североизточна България.
Близо цяло десетилетие (от края на 70-те до края на 80-те години) пропагандната машина на БКП облъчваше общественото мнение и турското малцинство с псевдонаучни теории за българския произход на турците в България, както и за техните християнски корени. След насилствената смяна на имената на турците в средата на 80-те години се формират научни екипи от историци, османисти, географи, етнографи, фолклористи и т. н., които хвърлят огромни усилия, за да намерят доказателствен материал за българския генезис на всички мюсюлмани по българските земи. Това на практика е опит за подмяна на етническата идентичност на близо 1 млн. души от турски произход и същевременно за натрапването на нови етно-маркери чрез мобилизацията на целия държавен апарат с помощта на науката, и не на последно място чрез употребата на сила. Подобен опит е уникален за Балканите и света. Изненадващи са времето и методите за провеждането на подобна кампания.
Турската общност реагира незабавно – пълна мобилизация на вътрешните ресурси за оцеляване на етноса и за съхраняване на неговите идентификационни белези. В условията на тоталитарно управление и терор, веднага след изживяването на шока от насилието, е характерно самозатварянето в рамките на семейството или големия род. Именно вътре в семейството турците слагат начало на възстановяването на някои позабравени през последните десетилетия традиции, обичаи, семейни легенди и предания, език и фолклор. По-младото поколение турци, доста видимо обхванати от интеграционните и асимилационните процеси чрез образователната система, започват в някои случаи съвсем отначало да навлизат в познанието за своята собствена история като етнос, малцинство, културна идентичност. Някои от тях посещават с абсолютно осмислено чувство за дълг пред общността и в името на нейното оцеляване нелегални квартири, където изучават турски език и Корана. След 1985 г. се среща следния феномен: ученици и студенти, доскоро напълно индиферентни към религията, в нелегални условия изучават Корана, за да се превърнат в „хафъзи“, т.е. хора, които могат без да четат Свещената книга, по памет да цитират кораническите текстове. Тази духовна и интелектуална мобилизация на всички поколения турци през 80-те години дава своите резултати. Общността се капсулира, реставрира някои патриархални, предмодерни културни и социални характеристики, за да съхрани турската си и мюсюлманска идентичост.
В исторически план между турците сунити и турците къзълбаши съществуват елементи на вътрешногрупово съперничество и противоречие. Това е естествено мотивирано поведение като един далечен и приглушен отблясък на многовековната вражда между сунитите и шиитите по света. В средата на българските турци този стереотип се изразява предимно във високомерие и известно иронично презрение към различията в ритуалите и битовото поведение. Като напълно естествена реакция в периода на „възродителния процес“ се стига до пълното заличаване на тези различия и противоречия в името на съхранението на общите етно-културни маркери. Общото поведение и реакции на съпротива срещу насилията на властта в опита й да отнеме почти идиличното съжителство на сунити и къзълбаши. В годините след падането на комунистическия режим къзълбашите, макар и малцинство, свободно открояват своите ритуални специфики, без това да води до конфронтация със сунитите.
Ако реално съществува някаква различна идентификационна нагласа сред турците, тя е по отношение на гражданската (патриотичната) идентичност. Сред турската общност в България има различия и колебания по отношение на тяхното идентифициране с родината. Част от хората приемат Турция за родина-майка (анаватан) и определят отношението си към България като към временно отечество (макар във времето това да е разтегнато най-малко век и половина), придобито по силата на историческите събития. Други от тях приемат България като изконно отечество, а Турция като алтернативна родина – възможност за бягство от насилие, за икономическо или социално оцеляване по време на криза. Този специфичен нюанс на идентичността е от изключителна важност за определяне на съвременните геополитически нагласи на турското малцинство. Гражданската идентичност, която винаги се очертава неразделно или паралелно от етническата идентичност, определя скалата на зависимост между миграционните нагласи и носталгията, както и степента на адаптивност на турците емигранти в Република Турция или където и да било по света..
Значителна част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след Освобождението на България (1877-1878). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на държавата. Към 1890 г. турците са близо 20 % от населението на страната, през първата четвърт на века са около 12 %, към 40-те години – под 10 %, а през 50-те – 8,6 %. Турското население, което остава по родните си места, не създава почти никакви проблеми на държавата. То демонстрира нееднократно своята лоялност към нея, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена. Изградената през вековете системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите, битовите специфики и „комшулука“, функционира добре. В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес понякога носят бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, често достигащ до национално високомерие. Повече от столетие е в действие един тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото десетилетна гражданственост клише „петвековно турско робство“.
След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински – 1878 г., Цариградски – 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския – 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета, за да поддържа джамиите и за заплати на мюсюлманските духовници. Училищата са частни – към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. С най-добър престиж се ползва специалното духовно училище „Нювваб“, което е открито през 1922 г. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система обаче пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят добре български език, поради което трудно се конкурират на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото. Учебните програми обръщат повече внимание на традициите и религиозното възпитание, на изучаването на Корана и тълкуванията на кораническите текстове. На заден план са общообразователните предмети, без които няма бъдеще в една модернизираща се страна.
Разбира се, за европейските наблюдатели остават неясни формите на дезинтеграция поради неравностойното образование на турските деца. Правата и свободите, предоставени на турците и на мюсюлманите като цяло през първата четвърт на XX в., предпоставят високата оценка, която Британското външно министерство прави на българската малцинствена политика: констатацията е, че в България цари висока религиозна толерантност, която откроява страната сред другите в Балканския регион.
В края на 20-те и през 30-те години сред турското малцинство в България се извършват сложни идейно-формационни процеси. От една страна, под влияние на кемалистките реформи се разкриват широки възможности за изграждането на национален облик на турската интелигенция, която несъмнено е била свързана с желанието активно да модернизира мисленето, бита, образованието и културата на малцинството. От друга страна, България приютява немалко политически бежанци от реформираща се Турция, които са носители на ретроградния ислямизъм и засилват някои идеи на традиционализма и клерикализма.
През 30-те години сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища, което е под влияние на реформите в Турция и на обаянието на техния лидер Кемал Ататюрк, който между впрочем не крие симпатиите си към България. Тук сред просветените български турци започват да проникват новите идеи на пантюркизма и да застават в опозиция на старите паносмански и панислямски традиционни ценности. В новите училища са назначени български учители, които да преподават български език, история и география – дисциплини дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има изградени около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.
Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества: „Туран“, „Aлпарслан“, „Алтън орду“ и други, които са прокемалистки настроени и пропагандират идеите на лаицизма и турския национализъм. Те приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени демократичните свободи. На тяхно място с намесата на министър-председателя Кимон Георгиев се създава „Дружество за защита на мюсюлманската религия в България“, което провежда антикемалистка пропаганда и връща назад постигнатото от турските интелектуалци: отново превес на религиозните знания, запазване на арабската азбука в турските училища и печат. Впрочем още тогава прозира неспособността на българските управници да провеждат последователна политика по отношение на турското малцинство. През този период те съвсем очевидно се колебаят кое е по-малкото зло: религиозният фанатизъм и традиционализмът или младият турски национализъм. Във всички случаи и тогава (както и по-сетне) е непозната идеята за мирна интеграция, без насилие и кампанийност, и се спазват принципите на дискретен (и не чак дотам) дискомфорт, за да се засилят миграционните движения по посока на Турция.
През годините са правени опити за създаване на етнически партии, но те търпят неуспех. Въпреки това в българския парламент винаги е имало депутати турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии – на Демократоческата, Либералната, и преди всичко на Български земеделски народен съюз (БЗНС). Участието на турското население във властта фактически започва с възстановяването на българската държава и държавност в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г., а в Търновското учредително събрание от 1879 г. фигурират имената на 13 представители на турското малцинство, от общо 221 депутати. Интересен факт е, че осем от тях участват и в подписването на Търновската конституция. Най-много народни представители с турски и мюсюлмански произход има в 40-то Народно събрание (2004 г.) – 28 души.
От Освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа група се ползват свободно (с отделни епизодични прекъсвания) от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция.
След края на Втората световна война в България идват на власт комунистите, а опозицията е методично унищожена. От 1946 г. започва изграждането на системата на тоталитарния режим, рязко се ограничават демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат в България, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, географските и културните специфики на страната. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР и комунистическата идеология.
Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. През десетилетията на това управление за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни – православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции, правителството, следвайки идеологическите клишета за „интернационализъм“, предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура. Тези изненадващи актове на толерантност специално към турската етническа идентичност са свързани с абсурдната идея за „износ на революция“ в световен мащаб. В конкретния случай, под натиска на съветските тайни служби, българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста – чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.
Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действат девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Пет института подготвят учители за турските училища – в София, Разград, Кърджали, Стара Загора и Хасково. В Стара Загора и Варна към висшите учебни заведения са създадени отдели за специализация по турски език. През 1952-1953 г. са поставени основите на специалността „Турска филология“ при Софийския университет „Климент Охридски“. На турски език излизат над десет централни и провинциални вестника и списания; местните вестници са с притурки на турски език. Повечето от тях излизат като органи на Окръжните комитети на БКП или на ОК на Отечествения фронт (ОФ). В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радио-ефир текат редовни програми на турски език, звучи ориенталска музика и т.н.
На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна – в края на 40-те и началото на 50-те години с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява свободна изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга – чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца – наред с българомохамеданските, българските, арменските и всички останали – получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на статиите на комунистическите печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници – добра или лоша, репресивна или полурепресивна. През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности.
В началото на 50-те години се чувства повишена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу „проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци“. Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са земеделски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция – близо 155 хил. души през 1950-1951 г.
В 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите „пробни“ асимилационни актове се извършват по отношение на циганите. Вестниците им (до този момент двуезични) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (вероятно 20-30 хиляди) със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците им са конфискувани.
В началото на 60-те години започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. БКП взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите – турци и помаци – в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга – обявяването на България за еднонационална държава, а нацията – за хомогенна в идеологически и етнически смисъл. Постепенно се пристъпва към ликвидиране на средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, те започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението обаче е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.
В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните отдели, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и „пета колона“ на Турция на територията на България. Досущ като в роман на Джордж Оруел един сложен и безмилостен държавен механизъм – низовите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на Държавна сигурност (ДС), съответните наблюдаващи в ЦК и Политбюро – разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, таланти, интелект и стремеж към по-високо от средното образование.
Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972-1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984-1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена етническа общност в България – турската. Всъщност за учените днес е трудно да твърдят дали това е била целта на комунистическия държавен апарат и идеологическите вождове и дали тази цел е била единствената. Причината е, че в България в периода на еднолично и тоталитарно управление решенията се взимат тайно, зад високите зидове на партийните резиденции, много често без протоколи и писмени решения. От друга страна, посредственото образователно и културно ниво на партийните ръководители, или пък ограниченията на идеологизираните управленски клишета, често правят актовете на управляващите невъзможни за разгадаване и анализ, защото са изградени извън всякаква историческа, правна или хуманна логика и норма.
Държавата използва различни форми на принуда – сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или в малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и милиция и блокадата продължава докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати са изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност.
След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършената авантюра. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в личните отношения, забранени са традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Парадоксално е закрита цяла университетска специалност – турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища и джамии (под предлог да се освободят места за нови жилища), в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови изкуствено създадени ритуали. Един от вандалските актове на властта за заличаване на следите от турска идентичност е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни, с което хвърлят медицинските изследвания на наследствените и хроничните заболявания с десетилетия назад.
Властта извършва и един коварен поради своето дългосрочно въздействие ход – включва българите от районите със смесено население да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки. Десетилетия на добросъседски и приятелски връзки са опорочени и разкъсани. Паралелно с това е мобилизирана цялата пропагандна машина на държавата, за да разпространява клевети срещу турците („сепаратисти“, „терористи“, „пета колона на вражеска държава“) и да всява недоверие и страх от съседна Турция и „нейните агресивни планове“. Промиването на общественото съзнание е мощно и деформиращо.
Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Според нормите на ислямската религия името има особена роля в живота и мирогледа на човека. Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая (дженнета), ако са били праведни. С една дума, турците и помаците смятат себе си за обречени на вечни мъки – приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности – българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи. Пропагандната машина е внушила парализиращ страх от репресии за недоволство и съмнение в извършеното срещу турците насилие. Българското общество потъва в позорно мълчание до 1988 г.
През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има десетки убити и много ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света. Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са експулсирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 хил. български граждани – етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове, покъщнина и земя, а много често деца и възрастни родители. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 хил. души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Тодор Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Република Турция.
Периодически в хода на последните 120 години (до средата на 90-те), мюсюлмани се изселват от България в Турция. След поредната миграция към нашата югоизточна съседка, независимо дали в началото на века, през 50-те или пък през 90-те години, българската държава и обществеността са склонни напълно да забравят своите сънародници – все едно, че никога не ги е имало, че не са делили добро или зло в общо отечество. Нека отбележим, че за периода след Освобождението от 1878 г. до началото на 90-те години на XX век, от България в посока за Турция са се изселили около 1,3 млн. души, една внушителна цифра, на която може да конкурира само периода на Голямата депресия и емиграцията на евреите, преди, по време на Втората световна война и след нея.
Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно-религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. За щастие този модел на съвместимост, особено в контактните райони (където живее смесено етнически и религиозно население), се оказва устойчив и онези връзки между българи и турци, които са изтънели или прокъсани поради авантюризма на политиците, след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло, спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.
Особено значение има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на турците и помаците. Създава се Комитет за национално помирение (учреден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения, и който обединява главно интелектуалци от София и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България, и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.
В края на 1989 г. и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива срещу т. нар. „възродителен процес“, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и участва в митингите и протестите на мюсюлманите.
Като особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм. Възникналите през 1990 и 1991 г., както и през 2004 г., малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат особен успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население по директива на комунистическата партия или нейните тайни служби, за да инспирират напрежение между българи и турци, за да поддържат постоянен страх и подозрителност към мюсюлманите, не срещат подкрепа сред местното население. Те доста скоро са маргинализирани и макар че сега имат парламентарно представителство (партия „Атака“), нямат почти никаква тежест в политическия живот.
В началото на прехода в България, и особено след влизането й в структурите на НАТО и Европейския съюз, ясно се вижда опитът да се хуманизира обществената система, имат приоритет моралните ценности на демокрацията. Съществува определен стремеж към заличаване последствията от насилията над сънародниците мюсюлмани. Част от българското общество е обединено от чувството за колективен срам, че не е бил направен опит да бъдат защитени от издевателствата помаците и турците. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и приема на оцелелите от османския геноцид арменци.
Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29 декември 1989 г. под натиска на току-що разкрепостеното гражданско общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона: от март 1990 г. и с поправките към него – от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 хил. мюсюлмани. Това не е лесно, защото трябва да се преодолее мощната националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и столицата.
С няколко закона за амнистията между 1989 и 1990 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите са обезщетени и получават наследствени пенсии. За съжаление, през изминалите години на прехода не беше направен цялостен анализ и обществен дебат за тези драматични събития. В общественото съзнание останаха много недоизказани неща за вината, което носи огорчение на изстрадалите от т. нар. „възродителен процес“ наши сънародници. Това доведе и до абсурд – хора, участвали в една или друга степен в този срамен антихуманен акт „забравиха“ собствената си вина и без угризение на съвестта заеха отново място в нашия съвременен обществено-политически живот. Онова което не е сторено и до днес, е отварянето на архивите, свързани с този асимилационен и нетолерантен план, и един справедлив процес срещу виновниците. Може да се каже, че отсъства политическа воля от страна на почти всички партии, дори от т. нар. демократични и либерални формации.
Един безспорно позитивен акт за демократичните процеси в България е учредяването (през 1990 г.) и съществуването в политическия живот на Движението за права и свободи (ДПС). През всички тези години се поставя въпроса за легитимността на движението, като се набляга на факта, че това е организация на турците и мюсюлманите в страната. Най-често атаките срещу ДПС са конюнктурни, свързани със сложни икономически и политически ситуации. Дори да приемем тезата, че ДПС е замислено от тайните централи на комунистическата партия, то неговото развитие през изминалите години и реалния му принос за толерантността и демокрацията в България са очевидни. Самият факт, че движението е мандатоносител в две правителства и участник в четири управленски мнозинства, показва неговото значение в най-новата ни политическа история. Социологически факт е, че наличието на турци в изпълнителната, законодателната и местната власт, помага за намаляване на предубежденията към турците от страна на българите. Да оставим настрана „дребния“ детайл, че в ръководството на движението се оформи плутокрация, както и това, че то не вижда проблем да е в коалиция с хората, които навремето сменяха имената на собствените му избиратели.
Социологическите проучвания от 1990 г. до днес показват ясна и силна тенденция към намаляване на негативните стереотипи спрямо турците. Съществуването им в публичното пространство чрез самостоятелна политическа организация, в ръководството на която има вече дори и българи, спомага за легитимирането им пред българската общественост, а защо не и пред световната. Турците са все повече приемани като съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот. Нещо, което не се случва през изминалите повече от сто години, почти до края на XX в. Новата обстановка говори за несъмнената модернизация на обществената мисъл и на България като цяло. Налице са свидетелства за задълбочаване на толерантността и уважението към различните етнически групи. Изконни измерения и ценности, без които не можем да живеем днес в общия ни европейски дом.
ЛИТЕРАТУРА:
АСЕНОВ, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност. С.,1996.
БЮКСЕНШЮТЦ, У., Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989. С.,2000.
ГРУЕВ, М., Между петолъчката и полумесеца. С.,2003.
КЪНЕВ, К., Законодателство и политика към етническите и религиозните малцинства в България. – В: Общности и идентичности в България. С.,1988.
МУТАФЧИЕВА, В., А., ЖЕЛЯЗКОВА, Две. С.,2002.
СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеография. Университетска библиотека N 457. С., 2006.
СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеографска характеристика на българското население. Годишник на СУ „Кл. Охридски“. Геолого-географски факултет. Книга 2 – География – т. 91. С.,2001.
СТОЯНОВ, В., Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.,1998.
EMINOV, A. Turkish and Other Muslims Minorities of Bulgaria. London, Hurst & Co.,1997.
http://www.librev.com /
Абонамент за:
Публикации (Atom)