Orient Radio Bulgaria - Bulgaria's Turkish radio!

събота, 16 януари 2010 г.

20 ГОДИНИ ОТ ПРИНУДИТЕЛНОТО МАСОВО ИЗСЕЛВАНЕ НА ТУРЦИ ОТ БЪЛГАРИЯ,Проф. д-р. Хайрие Мемоглу-Сюлейманоглу !

СБОГОМ БАЩИНО ОГНИЩЕ, СБОГОМ РОДЕН КРАЙ !

(20 ГОДИНИ ОТ ПРИНУДИТЕЛНОТО МАСОВО ИЗСЕЛВАНЕ НА ТУРЦИ ОТ БЪЛГАРИЯ)

Проф. д-р. Хайрие Мемоглу-Сюлейманоглу

ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

Турското население в България е исторически резултат от разпадането на Османската империя, загубите и във войните, отстъпването ина територии в Румелия.
В резултат на войната между Русия и Турция през втората половина на ХІХ в. (1877-1878) се създава (или по-скоро се възстановява) българската държава, която на три етапа разширява териториалните си граници за сметка на Османската държава:
Първи етап: Руско-турската война (1877-1878). През 1877 г. Русия обявява война на Турция. От тази война Турция излиза с поражение и отстъпва част от територията си в Румелия. С Берлинския мирен договор от 1878 г. се създава КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ на север от Стара планина със столица София. Съгласно този договор военно-администативният персонал на турската държава се оттегля от тези земи, а заедно с него заминава и голяма част от турското население, главно интелигенцията и по-заможното съсловие. Но в пределите на новообразуваното Княжество остава и значителна част турско население. Според данните от първото официално преброяване на населението от 1880 г., в източната част на Княжеството турците се оказват мнозинство (Етническият конфликт в България, 1990). Тогава се поставя въпросът-това Бъгария ли е или не е? И официалната политика възприема решение: изселване на турското население. Всъщност това е била и целта на Русия по време на войната и временното управление.
Както пишат изследователите, още в миналото у българите се създава национален стереотип по отношение на това население, т. е. да вървят в Турция (или: “България за българите, турците в Анадола”). Тая омраза, този негативизъм към турското населеие, който достига до връхната си точка по онова време, съзнателно се поддържа и от българската художествена литература и българския печат (Василева, 1992). Някои от българските учени също допринасят за формирането на този национален стереотип като изтъкват, че въпреки някои затруднения, които отрицатело ще се отразят върху икономиката, във всички случаи с изселването на турското население българите ще спечелят и особено по отношение на по-бързото изменеие на демографската картина на България (Милетич ,1897).
Втори етап: Съединението (1885). Съгласно решението на Берлинския договор, на юг от Княжество България, т. е. на юг от Стара планина се създава Източна Румелия със столица Пловдив, където процентът на турско население и на други малцинства, главно гърци, е още по-висок. Имайки предвид това, Берлинският договор предвижда три официални езика: турски, български и гръцки. През 1885 г. се извършва Съединението на Източна Румелия с Княжество България, след което броят на турското население в новите предели на държавата нараства значително много.
Трети етап: Балканската война (1912-1913). Балканската война също завършва с поражение на Османската империя, вследствие на която война девет околии (главно Родопите) остават извън нейните граници и се присъединяват към България. В тези околии броят на турското и мюсюлманското население възлиза на над 95% Simsir, 1986). По това време България отстъпва Добруджа на Румъния и живущото тук турско население (заедно с татарите) остава в пределите на Румъния. Но през 1940 г. Добруджа отново бива възвърната на България и компактното турско население остава в границите на България.
И така, с разширяване на териториалните граници на България, по-голямата част от румелийските турци остава да живее в границите на България като нейни поданици. Статистиката относно преселванията на турци в Турция показва, че от Руско-турската война до наши дни най-много турци са изселени от България или с други думи: по отношение на изселване на турско население България се нарежда на първо място между балканските страни (Suleymanoglu Yenisoy, 2001).
За точния брой на турското население днес няма данни. По-нови официални данни за тях бяха публикувани след преброяване на населението на България през 1992 г., съгласно които броят на цялото насление е 8 мил. 484 хил., а на турците: 822 000 и се нареждат на второ място след българите и представляват около 9.5% от населението на страната. Последното преброяване бе осъществено през 2001 г. и съгласно най-новите данни днес населението на България е 7 мил. 974 хиляди, а броят на туркото население е 758 000 (или пак са 9.5% от цялото население (Славейков, 2001). След Втората световна война станаха три големи масови изселвания на турци от България, било съгласно двустранни споразумения между Турция и България, било едностранно, принудително от страна на България. През 1950-1951 г. се изселиха 154,800 души, през 1968-1978 г.: 130 000, а от масовото депортиране на турци през 1989 г. (в следващите години и по икономически причини) до днес само в Турция са преселени (по неофициални данни) 700 000 души (от които около 350 000 души са по икономически причини-работещи в Турция). През целия този период от България емигрираха турци в САЩ, Канада, Австралия и в някои европейски страни, главно в Швеция. И преди и след споменатите изселвания, емиграции, в официалната българска статистика турците винаги са били посочвани около 9.5%, т. е. винаги са били представяни под 10% от цялото население на България. Изселването на десетки, стотици хиляди турци сякаш не се отразява на общия брой турско малцинство, живущо в България. Изследователи от България допускат, че броят на турската общност е около милион и половина.

ИЗСЕЛВАНИЯ НА ТУРСКО НАСЕЛЕНИЕ ОТ БЪЛГАРИЯ

От 1877-78 г. до днес било вследствие на войни, било съгласно двустранни или международни споразумения, било като едностранно решение на български правителства и др., потокът на изселници от България в Турция не прекъсва (Togrol, 1989). Както се изразяват специалистите, преселниците стават характерна картина на турската история от 130 години насам. А Мустафа Кемал Ататюрк кавза: “Преселницте са споменът от изгубените ни територии”.

Таблица 1
Данни за изселванията на турско население от България*

Години Брой Години Брой
1878 1.000.000 1938 20.542
1880 200.000 1939 17.769
1893 11.460 1940 6.960
1894 8.838 1941 3.803
1895 5.085 1942 2.672
1896 1.946 1943 1.145
1897 2.801 1944 484
1898 6.640 1945 631
1899 7.354 1946 706
1900 7.417 1947 1.763
1901 9.339 1948 1.514
1902 9.714 1949 1.670
1913 440.000 1950 52.185
1923-1933 101.507 1951 102.208
1934 8.682 1952-1960 93
1935 24.968 1968-1978 130.000
1936 11.730 май 1989- май 1990 345.000
1937 13.490 май 1990-1994
1994-1996 160.000
150.000

*(Вж. Syleymanoglu Yenisoy, 1997)

Горната таблица съдържа данни за изселванията до 1996 година. Но изселването продължи и след това. С време и скритата емиграция стана реалност. Пристигаха: едни като туристи, други-включително и млади семейства с бебета-незаконно прекосяваха българо-турската граница, плащайки на разни групи огроми суми; трети, идваха през други страни: Румъния, Украйна, Армения и др.
Членове на някои семейства пристигаха по различно време: първо, пристигаше единият от родителите, след време, другият и след това децата им, обиковено скрити в туристическите автобуси.
Най-голям брой турци са изселени през летните месеци на 1989 година, особено след публичното изявление на Тодор Живков по българското радио и телевизия на 29 май 1989 г., когато той призова Турция да отвори границите си за всички мюсюлмани от България (Истината за “Възродителният процес”, 2003).

Таблица 2
Данни за изселените турци в Турция през летните месеци на 1989 година

Дата Преминали
С визи Границата
Без визи Общо
Май /1989 - 1.630 1.630
Юни /1989 22 87.599 87.621
Юли /1989 512 135.237 135.316
Август /1989 512 87.396 87.908
Общо: 312.475

За да забави потока от пристигащите турци, на 22 август същата година Турция въведе визов режим. А до тази дата вече бяха преминали границата 312.475 души (Konukman, 1990).
Райони в България, откъдето са изселени турците през 1989 г.

С тъй наречената “голяма екскурзия” българският тоталитарен режим реши да ускори изпълнението на основната цел, която отавна бе превърната в национална политика-изгонване на турците, прилагайки най-жестоки репресвни методи и средства. За постигането на тази цел продължителен период от време се работи планомерно и настъпателно: забрана на всякакви мюсюлмански обреди и обичаи, закриване на турските училища, слагане край на печата и изданията на турски език (дори се стигна до тяхното изгаряне), забрана да се общува на турски език, включително и в семейството, и накрая организиране на кампанията на тъй наречения “възродителен процес”, която кампания бе последвана от тъй наречената “голяма екскурзия”.
Относно “възродителния процес” и “голямата екскурзия” директорът на Института по социология при Българската академия на науките проф. Кръстьо Петков през есента на 1989 г. изрази две хипотези: “Трябва оттук нататък да оформим две хипотези и от социологическа гледна точка да ги осмислим. Първо, което се носи като слух и вече се спомена, че възродителният процес е замислен специално, за да овековечи името на Тодор Живков (Сред учащите се и обществността се разказваше като анекдот, че в българската история княз Борис е известен с покръстването на българите, а Тодор Живков ще влезе в историята с покръстването на турците в България (бел. автора); и втората хипотеза, че събитията през тази година бяха форсирани, за да се намери оправдание за икономическата криза, в която навлезе нашата страна след 1985 година… Тези обяснения са цинични, но много пъти именно циничното обяснение се е оказало вярно. Ако е така, ние търсим разумни рационални обяснения на една ирационална насилствено променена действителност…
Ако споменатите хипотези са верни, то библейската фраза “Който сее бури-жъне вятър” е в сила за случая (Етническият конфликт в България, 1990). А академик Нико Яхиел, също от Института по социология при БАН, прави паралели с изселването на евреите от България и “голямата екскурзия” и окачествява събитието като истинска човешка трагедия. Изгонвайки едни членове от семейството или от рода, останалите вече трудно могат да се задържат. Изтъква, че се разкъсва родовата връзка и че не бива да се подценявят психологическите моменти. Н. Яхиел подчертава: “Аз не мога да не се вълнувам, тъй като съм преживял лично преселването на евреите. И в моето семейство се разигра тогава лична трагедия. Изживях по-късно и друго-натиск от някои колеги да си сменя името. Принуден бях да кажа, че когато Ирибаджаков (български учен и общественик с турско презиме) (бел. автора) си смени името, тогава и аз ще сменя моето. Тогава влязох при Тодор Живков и го помолих да ме освободи. Казах, че в такава обстановка не мога да работя (Етническият конфликт, 1990).
“Голямата екскурзия” се окачествява като кампания, организирна от Политбюро на Българската комунистическа партия. Нужно е да се добави също, че и демонстрациите през май 1989 г. в някои райони с компактно турско население (според някои очевидци и участници), възможно е да са били организирани пак от органите на държавния апарат, за да може това да послужи за повод за масовото депортиране на турците от България.
В резултат на кампанията за масово изгонване, а през следващите години и поради масовата безработица, достигаща до 90% сред турците, днес са обезлюдени не само отделни селища, а цели райони в България.

РАЙОНИ В ТУРЦИЯ, КЪДЕТО ПРЕЗ 1989 Г. СА НАСТАНЕНИ ПРЕСЕЛНИЦИТЕ ОТ БЪЛГАРИЯ

Още на граничния пункт Капъкуле преселниците изявяват желание да бъдат настанени в селища, където имат техни близки-предишни преселници от България. И реално се получава така, че всеки четвърти човек от пристигащите се настанява в гр. Бурса. На второ място по предпочитание се нарежда Истанбул и специално кварталите “Авджълар”, “Газиосманпаша”, “Бакъркьой” и “Кючюкчекмедже”, в които квартали компактно живеят предишни преселници от България. На трето място се нарежда гр. Измир. Текирдаг е на четвърто място, а гр. Къркларели-на пето място. В споменатите пет града се съсредоточават повече от всички новопристигащи преселници.

Области в Турция, където през 1989 г. са настанени преселници от България*

*Нанесените на катрата данни са от таблица 3.

На картата ясно се вижда, че преселниците имат предпочитание към районите на Западна Турция. Всъщност изборът да искат да останат в тези части на Турция бе предопределен-преди всичко от факта, че по тези области живеят техни близки роднини.
Имаше разбира се и желаещи да отидат в североизточните, източните и югоизточните райони на Турция, между които имаше средни специалисти, както и висшисти. Всички бяха настанени на държавна работа, на желаещите бяха дадени новопостроени за преселниците жилища срещу дългосрочно минимално изплащане и повечето от тези хора след няколко години работа по тези места с щатните си бройки се преместиха в Истанбул, Бурса или в други градове на европейските части на страната.

Таблица 3

Селища в Турция, където по-компактно са настанени преселниците от България през периода май 1989 г.-май 1990 г.*

Селища Брой на лицата Селища Брой на лицата
1. Бурса 52.997 12. Сакарйа 3.068
2. Истанбул 51.061 13. Биледжик 2.054
3. Измир 22.846 14. Адана 1.616
4. Текирдаг 15.812 15. Чанаккале 1.555
5. Къркларели 13.380 16. Амасйа 1.221
6. Коджаели 9.524 17. Кайсери 1.162
7. Ескишехир 7.842 18. Ъспарта 1.138
8. Анкара 6.695 19. Айдън 1.031
9. Маниса 3.825 20. Конйа 1.022
10. Едирне 3.768 21. Зонгулдак 1.005
11. Балъкесир 3.203

(*Вж. Konukman, 1990).

Изселват се цели селища, изселват се големи родове, които в споменатите в горната таблица населени места в Турция образуват нови квартали, като някои от тези квартали носят названия, свързани с райони в България, откъдето са дошли, както и названия на улици, читалища и др: “Плевне Махаллеси (квартал “Плевен”), “Филибе Сокагъ (улица “Пловив”), Шумну Къраатханеси (читалище “Шумен”) и др.
Някои преселници по собствено желание вземат нови фамилни имена. Една част от тях си съчиняват фамилни имена, свързани с географски назвния на райони, откъдето са се изселили:
Айдън Туналъ (Фамилни имена на преселници от крайдунавските райони),
Фикрет Варналъ (Фамилни имена на преселници от Варненско),
Хасан Коджабалкан (Фамилни имена на преселници от района на Стара планина),
Мехмед Арда (Фамилни имена на преселници от Кърджалийско),
Хюсеин Тунджа (Фамилни имена на преселници от Казанлъшко)
Орхан Филибели (Фамилни имена на преселници от Пловдивско)

С настаняването на новите преселници при свои близки, предишни преселници-майка и баща, брат и сестра и др., действително стана събиране на разделени семейства. От друга страна обаче се получи още по-голямо разделяне на рода, разделяне на членовете на едно и също семейство. На много от пристигащите изселници останаха в България синовете им, които бяха войници в поделенията на “Трудови (строителни) войски” или подлежащи на военна служба, на които българските власти не издадоха задгранични паспорти; останаха бащи или синове по затвори, концентрационни лагери; останаха тежко болни по болници; останаха немощни родители; дъщери и синове, които все още нямаха задгранични паспорти или входни визи. А всякаква връзка с Турция бе прекъсната. Кратки телефонни разговори се разрешаваше само от София и хора от далечни краища на България пътуваха до София с надеждата, че ще могат да се свържат с Турция. А много често се връщаха обратно без да са успели да се свържат с Турция.
Между пристигналите в Турция имаше и тежко болни. Други, особено тези без квалификация-не можаха да си намерят веднага работа в градове като Бурса, където имаше голям прилив на преселници. А срокът на изходните визи на българките задганични паспорти беше тримесечен. Имаше значение също и фактът, че в България вече се чувстваше полъхът на настъпващите демократични промени. Ето защо, поради изброените горе по-главни причини някои семейства решиха да се завърнат, което от българските власти бе наречено “обратната вълна”. Още на границата обаче българските държавни органи започнаха да създават големи затруднения на завръщащите се: специално за тях бе въведена висока тарифа за пътуване по бъларските държавни железници и таксиметрови коли; разселваха ги далеч от родните им места по райони с компактно българско население; не ги приемаха на работа под претекст, че трудовите колективи не ги искат; в гр. Хасково беше опожарен и превърнат в пепелище турският квартал с хиляда къщи, за да не се завърнат собствениците-турци; на собствениците от други населени места не им бяха върнати жилищата и те се принудиха да прекарат зимата във фургони, найлонови бараки и т. н. Парламентарната група на Движението за права и свободи (ДПС) под натиска на турската общественост се принуди да постави въпроса пред Народното събрание, което се занима с този проблем и бе издаден закон за връщане на жилищата на завърналите се турци. Но изпълнението на закона срещна съпротивата на българите, настанили се в тези жилища. Срещна съпротивата и на тези местни партийни и административни ръководители, които принуждаваха изселващите се да оформят продажбата на имотите си и да им ги продадат на безценица.
Междувременно обаче българските административни власти и окръжните комитети на Българската комнистическа партия заявяваха, че през пролетта тези хора-завърналите се-отново ще заминат за Турция и че изселническата вълна ще продължава (Етническият конфликт, 1990). Така и стана, повечето от тези семейства отново тръгнаха за Турция. Въпреки големите ограничения от турска страна за даване на входни визи, изселването продължи.

СОЦИАЛЕН СЪСТАВ, ОБРАЗОВАНИЕ И ПРОФЕСИЯ НА ПРЕСЕЛНИЦИТЕ

Според едно проучване на проф. Ерджюмент Конукман от Анкарския университет и тогава пряко отговарящ за преселниците държавен министър от Кабинета на Тургут Йозал, картината за социалния състав и професия на преселниците, на които са осигурили работа или уредили социалното им положение е следната:

Таблица 4

Статут на настанените на работа преселници

Статут Брой %
Селскостопански работници 20 762 30.6
Промишлени работници 17 907 26.6
Чиновници-служители (в различни отрасли) 824 1.2

Помощно обслужване (вероятно ремонт и поддържане)

9 542 14.2
Пенсионери 499 0.7
Технически кадри 4 907 7.4
Здравно обслужване 1 239 1.8
Свободни (вероятно без определена професия) 6 293 9.3
Учители 3 722 5.5
Домашно обслужване 1 494 2.2
С физически недъзи (сакати) 40 0.5
Общо: 67 292 100

От тях в обществения (държавния) сектор настанени на работа 29 993 (44.6%) и в частния сектор-37 299 (55.4%).
Над 50 000 души сами си намерили работа.
От горните данни може да се направи заключение за образованието и квалификацията на преселниците: най-голям е броят на селските стопани и работниците по промишлеността, които обикновено бяха приходящи, т. е. живеят на село при семействата си и пътуват до близкия град или промишлен обект-по заводи, фабрики и строителни обекти. Или работят далеч от родните си места, остават по работнически общежития и през няколко месеца си идват вкъщи. Към тази категория могат да бъдат причислени и работилите по помощното обслужване (поддържане и ремонт и др. по-долу изброени в таблицата категории). По-голям брой се очертава категорията на учителите, повечето от които имат завършено средно специално (педагогическо училище) и полувисше (институт за начални и прогимназиални учители) образование, след които по численост се нареждат учителите с висше образование. В категорията технически кадри най-голям е броят на завършилите средни промишлено-технически училища (СПТУ-три годишни училища за квалифицирани работници по промишлеността и селското стопанство) и малък брой техници, завършили 5 годишни техникуми, както и висококвалифицирани инженери с висше образование. В категорията на здравното обслужване най-голям е броят на медицинските сестри, акушерки и фелдшери със средно специално образование, лаборанти и др. След тях се нареждат лекарите.
Като извод може да се изтъкне следното: от преселниците на трудоспособна въраст на първо място са неквалифицираните селски стопани (работили в ТКЗС) и промишлени работници. На второ място са кадри със средно специало промишлено-техническо образование (квалифицирани работници). на трето място могат да бъдат поставени по-квалифицираните техници, медицински сестери, акушерки и фелдшери. И на последно място се нареждат висококвалифицираните специалисти с висше образование-учители висшисти, лекари, инженери и др.

УЧАЩИ СЕ

Между преселниците значителен бе броят на учащите се от различни степени на образователната система. Техният брой се посочва приблизително 25 000. На всички им бе осигурена възможност да продължат образованието си в турските учебни заведения. Желаещите бяха настанени в пансиони и общежития като на нуждаещите се ученици и всички студенти държавата отпусна стипендии или друг вид финансова помощ.

СЕМЕЙНА СТРУКТУРА

Данните, събрани от Беглян Тогрол, професорка по социална психология в Истанбулския университет, показват, че семейството на преселниците обикновено се състои от: съпруг, съпруга, едно дете, най-често две деца, а много рядко три деца, като в тази семейна клетка се намират родителите на съпругата или на съпруга и несемеен техен син или дъщеря. Има подчертано уважение към по-възрастните. Семейните традиции са запазени. В семейството всички трудоспособни членове работят и допринасят за семейния бюджет, т. е. никой не чака наготово.
Получените данни относно семейната структура на принудително изселените турци показаха, че преобладават семейства с по две деца а броят на семействата с по три деца е съвсем минимален. Тези факти опровергават измислените от комунистическите управници легенди, че раждаемостта сред турското население е прекомерно висока, с които легенди десетилетия наред плашеха българското население, че това представлява голяма опасност за демографската картина на България. През 1983 г. в пресата се появяват материали, че турските семейства имат по пет-шест деца и че прирастът на това население нараства до 6 пъти по-бързо, отколкото средният прираст на населението за страната (Стоянов, 1978). Впрочем и самият Тодор Живков, за да оправдае кампанията за “възродителния процес” и “голямата екскурзия”, пак насочва вниманието към прирастта на турците и подчертава голямата опасност от това за бъдещето на България. Но както преди, така и тогава не е споменато, че смъртността сред турците е много по-висока в сравнение с българското население (Истината за…, 2003).

ФАКТОРИ, УСКОРЯВАЩИ АДАПТАЦИЯТА КЪМ УСЛОВИЯТА НА ТУРЦИЯ

При осигурените условия на равноправие преселниците се вляха в икономическия, обществения и културен живот на страната поради следните по-важни фактори:
Е з и к. Всички преселници общуват на турски език. Степента на владеене на турския език е малко различна за различните възрастови групи:
а) групата на над 45-50 годишните много добре владее езика;
б) групата на над 30-45 годишните добре говори турския език, но не като групата на над 45-50 годишните;
в) групата на 20-30 годишните добре говори турски, но от време на време изпитва нужда от превод на някои думи от български на турски език, като с превода сам се справя, което показва, че думите от турския език постепенно са започнали да преминават от активна в пасивна лексика;
г) турският език на групата на деца от две годишна възраст и в училищна възраст е доста развален, а това е резултат от липсата на турски детски градини и турски училища или най-малкото- и обучение на турски език, макар и само като отделен учебен предмет. Турските училища бяха закрити в края на петдесетте години на ХХ век: през 1958-1959 учебна година бяха закрити турските гимназии, а през 1959-1960 учебна година-турските детски градини, начални и прогимназиални училища, след това турските педагогически училища и учителските институти (А за съдбата на специалността турска филология вж. по-надолу). И днес, както е известно, в България няма нито едно турско училище. Турският език се изучава като факултативен предмет от учениците от турската общност, по-малко от една трета от подлежащите на задължително основно образование. И за факултативното изучаване на майчин език постановлението на Министерския съвет от 05.09.1994 г., както и издадените в следващите години официални документи поставят редица условия, по-важните от които са:
2.4. Трябва да се има предвид желанието на ученика за изучаване на майчиния си турски език;
4. При започване на занятията по турски език всеки ученик писмено се обръща към училищните власти, че желае да изучава турския език;
9. Ученик, който е показал успех слаб (2) по турски език, пак преминава в по-горен клас и явяването му на поправителен изпит по турски не е задължително...
Както в споменатото постановление, така и в други официални документи са въведени редица други условия за изучаването на турския език. По-важните от тях могат да се изброят така:
-За да се образува група за изучаване на турския език, трябва да са изявили желание най-малко 14 ученика;
-Ако ученикът изяви желание да изучава майчиния си език, няма право да посещава часовете по чужд език. (Турският език е в групата на чуждите езици и ученикът може да посещава часовете само по един чужд език).
-Ученик, не владеещ добре българския език, ако желае да посещава допълнителните часове по български език, за да го научи по-добре, (или желае да посещава часовете по религия) няма право да посещава часовете по майчин език;
-Оценката от предмета-турски език не се вписва в дипломата (свидетелството) на ученика;
-Турският език може да се изучава само при наличие на учител по турски език в дадено училище...
Нужно е да се отбележи, че днес вече България разполага с дипломирани учители по турски език, повечето от които са без работа (Mehmedali, 2003, 1-2). Би трябвало да се вярва, че и тези специалисти ще намерят реализация по своята професия и специалност и по този начин повече ученици от турската общност ще могат да получават макар и основни познания по майчин език. Желанието е и турският език да се въведе като задължителен предмет за учениците турци в седмичната програма в българсите основни училища.
Съдбата на специалността турска филология в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". През 1952/53 учебна година в Софийския университет бе открита специалност турска филология за подготовка на учители, специалисти по турски език и литература. Завършилите тази специалност постъпваха на работа главно като учители в новооткритите турски гимназии, педагогически училища и учителски институти. Но промените в полтиката на тоталитарните управници по отношение на турската общност, не оставиха незасегната и специалността турска филология. Стигна се дори до нейното закриване през 1974 година. Тук със съкращения ще цитирам откъс от статията на проф. д-р И. Татарлъ под заглавие "Турска Филология в Софийския Университет "Св. Кл. Охридски" (Вж. в. "Права и свободи", бр. 36 от 03.09.1993 г. и бр. 37 от 10.09.1993):
"Последният редовен прием в тюркологията [името на катедрата и специалността няколко пъти е променено-бел. Х. М. С.] беше през 1973/74 г. Следващите четири години преподавателите продължиха с този курс. След това три години имаше следдипломна квалификация със заповед на министъра на просветата, а част от колегите имаха заетост при студенти и аспиранти от Историческия факултет. Натовареността им не беше пълна и затова се засили научно-изследователската работа на тюрколозите в катедрата. До 1981 г. общо в продължение на седем години нямаше прием на студенти в тюркологията. По този начин най-малко за 12 години се прекъсваше подготовката на специалисти в тази област. Това съзнателно се провеждаше от тогавашния декан на ФКНФ доц. Павел Петков и ръководството на СУ "Св. Кл. Охридски", по указание на съответните отдели на ЦК на БКП и лично на Тодор Живков, който беше подложил на критика от свои тоталитарни и етнобиологически позиции специалността на едно съвещание във Враца. Целта беше да бъдат отстранени някои преподаватели от тази катедра. Това бяха тогавашният доц. по турска литература, д-р на филологическите науки, Ибрахим Татарлъ, тогавашната главен асистент Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой), по-късно доцент по турски език, .... Това бяха първите преподаватели, които бяха освободени от Софийския университет "Св. Кл. Охридски" с тогавашен ректор акад. проф. Илчо Димитро. Тогава доц. И. Татарлъ беше прехвърлен в Института по Балканистика при БАН, където работи до 1990 година. А доц. Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой), в продължение на пет години работеше в един завод (като чистачка-обща работничка), след което беше издадена заповед [подписана от министъра на просветата проф. Александър Фол и председателя на БАН акад. Ангел Балевски] да работи в Института по Балканистика при БАН... Преследванията на проф. д-р Ибрахим Татарлъ, доц. Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой), на кандидата на филологическите науки Риза Моллов и асист. Мефкюре Моллова [и двамата преди години също бяха освободени от работа в специалността турска филология] ... продължиха и след това. На 11 август бе извършено претърсване, обиск и изземване на тяхната научна литература и ръкописи от Главно следствено управление с началник генерал Коцалиев, с намерение да се подготви съдебен процес в навечерието на насилствената смяна на имената на турците и мюсюлманите в страната. За целта беше проведено предварително дознание в V. районно управление на МВР-София. В продължение на повече от пет години тези преподаватели бяха държани в положение на перманентни подследствени.
Веднага след отстраняването на четиримата преподаватели от Софийския университет "Св. Кл. Охридски" беше осъществен прием на студенти в катедрата [но оттогава досега не е имало прием на студенти от турската общност]... Казаното по безспорен начин показва преднамереното и предумишлено отстраняване на въпросните преподаватели от преподавателска дейност в тюркологията".
Каква е по-нататъшната съдба на четиримата преподаватели?-К.Ф.Н. Риза Моллов след принудителната смяна на имената живя само една година и в началото на март (1986 г.) почина. Проф. д-р Ибрахим Татарлъ се включи в политическия живот на страната, за да се бори активно срещу всякакъв вид дискриминация, за равни права между всички граждани на Република България. А проф. д-р Хайрие Мемова-Сюлейманова (Йенисой) и Мефкюре Моллова поеха нелекия път на емиграцията, прокудени от бащин дом, от роден край.

ПСИХОЛОГИЧЕСКА НАГЛАСА

Психологическите изследвания на проф. Б. Тогрол показват, че общо взето преселниците са спокойни, хладнокръвни, вярващи в себе си личности. Те са решителни и не се разкайват за взетите си решения.
По психологическа нагласа не се отличават от турците в Турция, т. е. не изпъкват с някаква по-различна психологическа нагласа.
Не се забелязва съществена разлика и в облеклото: най-възрастните жени, особено тези от Североизточна България, носят шалвари и големи забрадки на главата си, типична носия за делиорманските туркини и някои краища и на Анадола. Жените на над средна възраст от различни краища на България, главно от селски произход и без образование, ходят леко забрадени с връхна дреха като манто или костюм. Младите се обличат съвременно и са в крак с модата.

ОБЩА КУЛТУРА
(РЕЛИГИЯ, НРАВИ, ОБИЧАИ)

Принудените да емигрират от България турци изповядват ислямската религия, имат общи религиозни обреди, вярвания, обичаи с турците от Турция и се женят помежду си, макар че скритото желание на възрастните преселници е женитбите да стават между преселници, та дори по възможност между съселяни, съграждани от България.

НАЦИОНАЛНО САМОСЪЗНАНИЕ

Преселниците имат високо съзнание за дълг към семейството. Всички са оставили зад себе си обзаведени домове и работата си. Между тях няма голи и боси, няма гладуващи и просяци. Причината, явно, да бъдат в Турция и да положат усилия за преодоляване на временни сътресения, трудности от най-различно естество в Турция е преди всичко-чувството за турско самосъзнание, за етническа и народностна идентичност, за принадлежност към мюсюлманската религия и бягство от репресии и неизвестно за тях бъдеще в България.
Притежават високо съзнание на трудова дисциплина и трудов морал, което спомага за по-бързото адаптиране към условията в Турция (Togrol, 1989, 30).

МЕРКИ ЗА ПО-БЪРЗОТО АДАПТИРАНЕ В НОВАТА СОЦИАЛНО-КУЛТУРНА СРЕДА

С цел за по-бързото преодоляване на първоначалната обърканост и за по-бързото адаптиране в новата социално-културна среда, за преселниците бяха организирани курсове. За учителите бяха организирани специални курсове, които бяха задължителни, тъй като бяха назначени на щатна работа във всички степени на образователната система на Турция и това предполагаше да имат макар и общи познания по някои въпроси. Целта на организираните курсове беше да се дават основни познания по турски език, по религиозна култура и морал, по история и география на Турция, принципите на Кемализма. За учителите бяха организирани екскурзии до забележителните места в Турция. Проведени бяха също курсове за ограмотяване по турски език, по шев и кройка и др. Работещите в сектора по туризъм минаха през специални школи по туризъм в курорта-Кемер, Анталйа. Работниците завършиха курсове за квалификация. За младежите и девойките бяха организирани курсове по компютър и др. (Konukman, 1990).
И така, с време трудностите бяха преодолени без големи сътресения, като:
а) Намиране на работа непременно в града, където е настанен и където са близките му (Бурса, Истанбул и др.);
б) Желание да постъпят на работа в държавния сектор, а не в частния. Преселници, имащи известна квалификация веднага започнаха работа, а тези без квалификация по-трудно се реализираха на трудовата борса. Те постепенно се ориентираха към строителството, заводите за леки коли. Жените започнаха работа в текстилната промишленост (особено настанилите се в Бурса).
в) Повечето от учащите се бяха записани в същия клас в училище или същия курс в университет, в които са били в България, за да се адаптират в новите условия в Турция или изискванията във висшите учебни заведения на Турция. За младежите и девойките, желаещи да продължат образованието си в турските висши учебни заведения държавата отпусна специален контингент. Приемаха ги с облекчен приемен изпит, като състезаването ставаше между самите преселници-кандидати. Всичко това продължи до уреждането на въпроса за турско гражданство. След придобиване на турско гражданство всички закони относно постъпването във висшите учебни заведения станаха валидни и за преселниците, т. е. кандидатстваха на общо основание и се състезаваха заедно с местните кандидат-студенти.
г) Най-бързо намериха реализация специалистите с висше образование. При постъпването на работа някои от тях срещнаха известна трудност по отношение на терминологията. Но с време тези първоначални трудности особено с терминологията, специфична за различните специалности бяха преодолени. И трудностите, свързани с административно-деловия стил на турския език също бяха преодолени (Suleymanoglu Yenisoy, 2001).
д) Непреодолими трудности срещна най-възрастното поколение, което от селска среда в България изведнъж попадна в градска среда и особено в условията на големи градове като Истанбул, Измир, Бурса и др.

В ПРОЦЕСА НА АДАПТАЦИЯТА КОЕ ПРАВИ ВПЕЧАТЛЕНИЕ НА ПРЕСЕЛНИЦИТЕ?

Изминаха 20 години от кошмарните месеци на 1989 година и през това време се измениха много неща в живота на преселниците. Намесата, помощта, закрилата на държавата бе от изключително важно значение за социалната адаптация на преселниците: настаняване, не след дълго осигуряване на новопостроени жилища за желаещите срещу дългосрочно минимално изплащане, осигуряване на работа, даване достъп до всички степени на образователната система, вкючително и на децата на пристигналите като туристи родители, равноправие във всички области на живота.
При културно-битовата адаптация също са видими резултатите. И без това, преселниците, по-скоро повечето от тях, живеят в светска среда без особени предразсъдъци по отношение на религията, по отношение на взаимоотношенията между членовете в семейството, в облеклото и др.
Но все пак има някои неща, които правят впечатление на преселниците. Накратко така бихме изброили някои различия:
1. Не одобряват, дори окачествяват като престъпление женитбите между братовчеди, близки роднини. А знаем от разкази на възрастни хора, че в старо време в Румелия глашатай обикалял селото и повтарял: "Еди кой си иска да ожени сина си за дъщерята на еди кого си. Който знае нещо за тяхното роднинство да съобщи в джамията или общината!". Според един възрастен информатор от Пловдивско, женитби се разрешавало след шесто поколение, а според друг-след седмо коляно.
2. Не одобряват многоженството-забранено със закон, но все още срещано явление в някои югоизточни райони на Турция.
3. Стоят далеч от религиозните секти и борби.
4. Няма настанени по старчески домове (с изкючение на някои самотни преселници). Възрастните са при своите синове и дъщери. Старците не са откъснати от естествената семейна среда. Това до голяма степен може да се обясни с факта, че турското население в България имаше затворен в своята общност живот и патриархално-битовите отношения бяха силни. Урбанизацията в България почти не засегна турското население. Дори и днес при новите условия в България според най-нови проучвания, над 70% от турската общност продължава да живее на село, докато при българите е обратното: Само около 30% живеят по селата (У. Бюксеншютц, 2000).
5. Стриктно спазват законите и не одобряват построяването на геджекондута (незаконно построяване на жилища) на държавна земя.
6. Тук трябва да засегнем и присъщата черта на преселниците, което прави впечатление и на местните управници и обикновени граждани на Турция: стремеж до болезненост час по-скоро да си имат собствена къща, собствен апартамент. Има преуспели преселници, които освен раздадените от държавата новопостроени жилища вече си имат и големи къщи или обширни апартаменти в предпочетени квартали на населени места. Същата "болест" се наблюдава и при предишните преселници от България. Затова в Турция са разпространени анекдоти от рода на: "Вероятно съпругата ти е от България, че си се заловил да строиш къща?" или: "Попитали един новопристигнал преселник от България защо е толкова тъжен и той отговорил: "Как да не съм тъжен, от три месеца съм тук в Турция, все още съм без собствен дом, все още не съм започнал да строя къща!". Да, всички строят на цената на големи спестявания, с деноношния упорит труд на цялото семейство и взаимната помощ между близки и приятели. Чувството, че си имат собствен дом им дава вяра в силите, сигурност за семейството. Както бе посочено и по-горе, урбанизационните процеси в България почти не засегнаха компактното турско население. В България турчинът е живял в собствена къщурка. Но тя е била свещена, защото е оставена от деди и прадеди. Турчинът не е свикнал да живее на квартира, в чужда къща не може да живее, не се чувства спокоен. Не проумява защо местните турци предпочитат да влагат спестяванията си в неща, които ще им осигуряват печалби и някои от тях живеят на квартира вместо най-напред да си купуват жилище.
7. Тук ще засегнем и един болезнен въпрос, който засяга възрастните преселници, а именно: въпросът за пенсионното осигуряване. Години наред чакаха подписването на споразумение между Турция и България за социалното осигуряване на преселниците от 1989 година. Някои от възрастните не можаха да дочакат разрешаването на въпроса и умряха. Други, получиха пенсиите си след големи протакания и с преодоляване на изключително големи трудности. Преселилите се на средна възраст също чакат уреждането на въпроса и за техните пенсии. Дълго време не беше разрешен въпросът за пенсиите на екстрадираните през 1989 година турци в бивша Югославия, Авсрия и Германия.
Старците са при свои синове и дъщери, които имат социално осигуряване и имат право и техните родители да получават безплатна медицинска помощ. Турката държава осигурява на старците минимални месечни суми по старост, което всъщност се прави и за нуждаещите се местни турски граждани.

НОСТАЛГИЯТА

Носталгията и дълбоката емоционална привързаност към родното място-към бащината стряха, двора с цветята, асмата, градината, околностите-не може да се замени с нищо, не може да се заличи от съзнанието на преселниците. На въпроса: "защо толкова милеете за България?" един преселник от Пловдивско веднага се намесва: "Аз милея за моя роден край, а не за България. За мен най-скъп е моят роден край, родното ми село. Да ме вържат не бих могъл да живея в други краища на България!"... Наблюдавам преселниците, живущи в новопостроените от държавата жилища в кв. "Пурсаклар"-Анкара. Пукне ли пролет, грейне ли слънце всички излизат и започва усилена работа по дворовете на жилищните блокове. Едни оформят лехите за цветя, други окопават около дърветата или засаждат нови дръвчета, трети, оправят оградите. След това се втурват да обработват своята "педя земя" в истинския смисъл на думата. По чукари и долинки си направили градинки и окопават земята, за да засадят лук, домати и други зеленчуци, така както в България засаждаха в своето "частно" по време на тоталитарния режим. Кипи усилен труд до вечерта. А надвечер, уморени, сядат на пейките, направени от тях пред блока под асмата и живо разказват за стореното през деня. Разговорът пак ги отнася към родните им места-идеализират, хиперболизират живота си в миналото: разказват за селската горичка, за студеното изворче, за нивите-къде какво виреело по-добре. Повечето от възрастните преселници, може би около 90% са земеделци, добри стопани. Те са привързани към земята. А пролетта събужда у тях страстното желание да бъдат сред природата.
В такъв един емоционален момент като им се зададе въпросът: "Бихте ли се завърнали в България, да живеете в собствените си домове, които все още стоят, да обработвате и нивите си?". Всички без колебание отговарят: "Не. Ние вече полека лека свикваме. Тук си ни е добре". А тези, които са посетили или често посещават България, обикновено от средна възраст преселници добавят: "България се е променила, променили са се хората. В селото, в махалата почти не срещаш познати, няма ги вече и съседите-българи и турци. Старците са умрели, а младите са се пръснали по света да си търсят късмета. А и много села са обезлюдени". И старците пак повтарят: "Тук си ни е добре, свикнахме и с местните комшии. И младите са доволни от работата си. Всеки ги уважава, че са добри специалисти, добри работници. И внуците ни се учат добре. Ние тук се оправихме, дано и те, горките, в България се оправят". Един старец от присъстващите се намесва в разговора и с тъга казва: "Шепа самозабравили се комунистически управници нас ни изгониха, без да помислят, че който върши зло, зло намира. След 1989 година стотици хиляди българи напуснаха България и тръгнаха на гурбет по света, оставяйки сами своите стари родители. Лесно ли им е на тези болни, самотни старци?! Вероятно не им е лесно и на гурбетчиите българи. Както казва народът Господ забавя, но не забравя. Господ не забрави какво са теглили стотиците хиляди прокудени турци през лятото на 1989 година. Тая масова емиграция на млади българи може би е наказание от Бога. Ако не ни бяха изгонили, може би нямаше да ги сполети това божие наказание".
Преследваше се общуването на турски език не само на обществени места, а и в семейството. Специални групи обикаляха улиците, верни хора на режима подлсушваха под прозорците на турски семейства, за да установят кой продължава да ползва майчиния си език. Само за едно "здравей" на турски се налагаха високи глоби. Разказваха се и анекдоти, че турският език е станал най-скъпият език в света, че само една дума на турски струва пет, дори десет лева. Както отбелязва и И. Ялъмов, някои учители-българи, погазвайки педагогическата етика, заставяха учениците-турци да доносничат срещу родителите си (И. Ялъмов, 2002). Академик Нико Яхиел разказва за проведен разговор с един местен партиен секретар, българин с възстановено име, т. е. турчин, който му казва, че майка му е стара жена и не знае български и го пита как трябва да общува с майка си, която не знае български, а общуването на турски е строго забранено? ... (Етничеслият конфликт, ...).
Преживяното преди 20 години все още е силно в паметта им. Помнят и преживяното преди 25 години, кошмарните дни при смяната на имената. С насълзени очи разказват как никой от българските им комшии може би от страх от управниците не ги защитил, не ги спасил от зверствата по време на "възродителния процес" или при депортирането им в Турция. С дълбока болка разказват как някои, дори и най-добрите им комшии-българи подслушвали дали турците говорят на турски в семействата си; как някои съседи българи активно учавствали в нанасяне на побой на турските си комшии (Вж и в: А. Желязкова, Между адаптацията и носталгията, 1998). Същите участвали и в нанасяне на побой на турците от съседните села. От разказа на баба Фатма от Пловдивско остават потресени присъстващите как нейни съселяни българи в студените зимни дни на месец януари 1985 г. отиват в близкото селище, слагайки дамски найлонови чорапи на главите си, измъчват и изтезават женените тук млади туркини (техни съселянки), с които са израснали заедно в махалата, заедно са ходили на училище, взаимно са присъствали на сватбите си, къщите им са били една до друга.
Спомнят си как тайно слушали предаванията на радиостанциите "Свободна Европа", "Дойче веле", "Би Би Си", за да разберат дали светът знае за събитията, които стават с турците в България. Разказват и за едно предаване по "Би Би Си", че "възродителният процес" се провежда с мълчаливото съгласие на целия български народ. Интерсно е да се отбележи, че и някои български емигранстки групи в Западна Европа (една емигранстка група от Западна Германия) подкрепиха действията на комунистическите управници в България по отношение на "възродителния процес" (Poulton, 1993). Преселници от Хасковско и Кърджалийско разказват как в мразовитите зимни дни на 1984-1985 г. мъже и жени напуснали домовете си и се укрили в близките гори, за да си запазят турските имена и как с хеликоптери ги откриват, сгушени на групички по снежната покривка. Тъгата ги обзема още повече... Учители си спомнят колко названия са били измислени за турците по време на "възродителния процес" (Memova-Suleymanova, 1991).
Всичко, което разказват, е вече едно тъжно минало. Сега в Турция са равноправни. Имат си всичко, материално са добре. Но все пак има нещо, което им липсва: прекараните детски и младежки години в своето село, своята махала, своя бащин дом. Обръщайки се към преселници от средното поколение се опитвам да им припомня хубавото стихотворение "Родна стряха" от Ран Босилек. Някои веднага цитират стихчета, останали в паметта им: "И за царските палати / не бих те сменил!". Някои от преуспелите преселници, вече си имат жилища като "царски палати", но явно и тези "палати" не могат да заличат спомена за "доброто старо време"-детството, юношеството, младежките години, които никога няма да се върнат...
Разказвайки за теглилата при пътуването до българо-турската граница, а и след това на турска територия, прекараните дни на палатки, училищни стаи и други, приключват, подчертавайки: "На никого не пожелаваме екстрадиране, депортиране, изселване!". Това пожелание на преселниците-старци звучи по-скоро като проклятие към причинителите на емиграции. Като главен виновник за извършените жестокости посочват тогавашната тоталитарна власт. Страхът от евентуално повторение на кошмарните събития в България не ги оставя на мира.
В разговора се долавят и реплики на учудване, изрази на задоволство за стореното от страна на Турция: "Турция направи невъзможното. Никоя друга страна не би се справила така, както се справи Турция-да посрещне стотици хиляди депортирани от България, а по същото време да посрещне и настани и избягалите от Северен Ирак кюрди, чийто брой бе двукратно, трикратно по-голям от преселниците от България".
Всичко това е доказателство, че животът в Турция налага своето и адаптацията при преселниците от България, включително и при най-възрастните, макар процесът при тях да протича по-бавно, се предвижва напред и връщане назад няма.
Безспорно, при създалата се ненормална ситуация Турция се справи с всички трудности, проблемите се уредиха без големи сътресения и този успех получи международно признание. Получи положителна оценка и от страна на Германия, която покани тогавашния държавен министър Ерджюмент Конукман за обмяна на опит след обединението на двете Германии.
Каква беше оценката на демократичната българска интелигенция, на новите държавни ръководитли на Република България за извършените престъпления спрамо турската общност? В отговор на този въпрос трябва да се подчертае, че прогресивните сили в България, начело с д-р Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин, д-р Антонина Желязкова и др., осъдиха опита на държавно-партийния геноцид на БКП. Лично д-р Желю Желев, президент на Република България (1990-1997) осъди авантюрата на тоталитарните управници, начело с Тодор Живков. Ето какво каза в едно свое слово президентът:
“Не е случайно сигурно и това, че когато банкрутиралият комунистически режим на Тодор Живков, за да скрие своя икономически, социален и демографски провал, се реши на т.нар. "възродителен процес" на една от най-големите авантюри: да разруши родовата памет, културната идентичност и най-елементарните човешки права и свободи на българските турци-част от интелигенцията, а след това и широката демократична общественост, намериха у себе си сили да отхвърлят тази престъпна политика, да възстановят човешките права, гражнданските и политическите свободи на нашите съграждани. С това беше възстановено доброто име на целия народ”.
Президентът на Република България посочи, че бъдещето е на толерантността и взаимното разбиране (Вж.: в. "Права и свободи", г. V, бр. 8, 24.02.1996).


Библиография

1. Бюксеншютц, У. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989. (Превод И. Георгиев), София, 2000.
2. Василева, Д. Изселническият въпрос в българо-турските отношения. Аспекти на етнокултурната ситуация в България, София, 1992.
3. Етническият конфликт в България 1989, I. Социологически архив, София, 1990.
4. Желязкова, А. Опомнете се! в. "Демокрация", бр. 129 1.06.1991.
5. Желязкова, А. Между адаптацията и носталгията, Българските турци в Турция, (Състав), София, IMIR, 1998.
6. Истината за "Възродителния процес". Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. Ръководител на проекта: А. Доган, София, 2003.
7. Йосифов, К. Началото. СДС-Политически обзор и хронология. Президен тстка Библиотека. Фондация "Д-р Желю Желев". (Състав.) София, 2008.
8. Маева, М. Българските турци-преселници в Република Турция (Култура и идентичност). IMIR, София, 2006.
9. Милетич, Л. Приселяването на малоазийските българи в Княжеството, София, Софийски университет, Централна библиотека, B No: L XIII М/13 No: 698.
10. Славейков, П. Етнодемографска характеристика на българското население. Етнодиалог, Бр. 3, София, 2001.
11. Стоянов, В. "Турското население в България между полюсите на етническата политика", ЛИК, София, 1998.
12. Ялъмов, И. История на турската общност в България, София, 2002.
13. Hakov, C. Bulgaristan Turklerinin Gocmenlik Seruveni. Turkler, C. 20, Ankara, 2002.
14. Konukman, E. Tarihi Belgeler Isiginda BUYUK GOC VE ANAVATAN, Ankara, 1990.
15. Poulton, H. Balkanlar (Turkcesi: Y. Alagon), Istanbul, 1993.
16. Mehmedali, S. M. Ana Dilimiz. Balkanlar’da Turk Kulturu30.10.2003.
17. Memova-Suleymanova, H. Yasam Sancilari icinde Adimiz, Dilimiz, Kiltirimiz. Hak ve Ozgurluk, Sayi 1-2, 1991.
18. Suleymanoglu Yenisoy, H. Bir Facianin 10. Yildonumu. Bulgaristan Turklerinin Yakin Gecmisi ve Bugunu. Balkanlar’da Turk Kulturu, Sayi 13, 1994.
19. Suleymanoglu Yenisoy, H. Turkiye’deki Bulgaristan Gocmenlerinin Dil Sorunlari Var Mi? (Sosyolenguistik Arastirma). Tuna Boyu, Sayi 10, 2002.
20. Simsir, B. Bulgaristan Turkleri, Ankara, 1986.
21. Togrol, B. 112 Yillik Goc (1978-1989). Istanbul, 1989.

Проф. д-р. Хайрие М. Сюлейманоглу

петък, 1 януари 2010 г.

1989 – Майските събития и „Голямата екскурзия“ !

Алексей Кальонски

Алексей Кальонски е преподавател в СУ„Св. Климент Охридски" по история на Русия, Евразия и Източна Европа през ХIII-ХIХ в., а също различни аспекти на османския период. Бил е гост-лектор в ЕНЕ55 (Париж), Center for Islamic and Midlle East Studies (Берген) и др. Автор на статии и студии върху етнокултурни проблеми, малцинства, миграции и др. (на български, английски и гръцки език).

1989 – Майските събития и „Голямата екскурзия“ !



Discussion - Discussion - Bulgaria
Алексей Кальонски
December 2009 21:26

Набиращата сила Горбачова „перестройка“ и нейната официална българска реплика в лицето на т. нар. Юлска концепция на Живков от 1987 г. поставят „възродителния процес“ в съвършено различен вътрешен и международен контекст. „Вятърът на промяната“ води до появата на различни дисидентски групи и протоорганизации, които в една или друга степен включват проблема за правата на човека в своите програмни документи и декларации. Повечето от тях, като например Независимото дружество за правата на човека, Независим профсъюз „Подкрепа“, „Комитет 273“, Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България, „Екогласност“ и др., косвено или пряко се застъпват за ревизия на „възродителната“ политика.[1] Така например в своя декларация (разпространявана като подписка през пролетта на 1989 г.) Клубът за защита на преустройството и гласността включва и точка, според която Народното събрание трябва да гласува закон за малцинствата, така че „отново да се потвърди политическото, икономическото и юридическото равенство на техните представители с правата на българското мнозинство в страната. Този закон да отмени всякакви ограничения за езика, традициите и културата на тези малцинства“. В програмата на Независимото дружество за правата на човека фигурират искания за промяна в посока на „съжителство и зачитане на различните религиозни общности, както и постоянни усилия за възстановяване на доверието между вярващите и техните пастори“ и „излекуване на раните на етническите малцинства, нанесени с криминална лекомисленост от властите“ и т. н. В някои случаи на турците се оказва съдействие от страна на лидери и членове на дисидентските сдружения да формулират своите искания и тактика спрямо властите и в протестните си декларации, адресирани до западни медии и правозащитни организации.[2]

Макар и преследвани, „неформалните организации“ се оказват известен катализатор за задълбочаването на промените.

Тодор Живков също отчаяно се опитва да бъде в крак с времето. Наред с проведената мащабна административна реформа, са набелязани и някои мерки за либерализиране на икономическия живот, намерили израз впоследствие в издадения на 29 януари 1989 г. Указ N 56 и дори възможност за пътуване на българските граждани в чужбина. В тази връзка през април същата година Народното Събрание приема нов закон за задграничните паспорти. Той влиза в сила от 1 септември, но събитията се развиват стремително и се налага да бъдат използвани от българските турци още в началото на юни.

В края на 1988-1989 г. светът също се е променил. Процесите на разпад на комунистическите режими най-напред в Полша, а след това и в Унгария предизвикват верижна реакция и в останалите страни от Източния блок. Легитимирането на правозащитните организации като политически субект чрез кръглата маса в Полша и отварянето на Унгарската граница със Запада разхерметизира съществуващата система и поставя и останалите режими пред надвисналата дилема: дали да следват примера на Полша и Унгария, или да се дистанцират и да попаднат в още по-сериозна изолация. Постепенната ерозия на световната комунистическа система и симптомите на промяна в баланса на силите се осъзнава много добре и от официална Анкара, която активизира дипломатическия и политическия си натиск върху българското правителство за отслабване на пресата върху турското и мюсюлманското население. След опитите на годишните срещи на организацията Ислямска конференция, Белградското и Виенското съвещание на ОССЕ, Турция подготвя нова дипломатическа офанзива, планирана за предстоящото Парижко съвещание на последната организация през май 1989 г., посветено на човешките права. Това се оказва отличен повод обезправеното турско население в България да припомни за своето положение, още повече че интересът към него далеч не е стихнал.[3]
В тази обстановка българското комунистическо ръководство остава все по-само и постепенно е изоставено дори и от своите преки съюзници. В общи линии се развързват ръцете на правозащитните „неформални организации“, чиято членска маса бързо набъбва с новоприсъединяващи се турци. Много от тях са в основата на т. нар. Майски събития през 1989 г., обхванали най-напред Североизточна България, а след това и останалите райони със смесено население.

Общо взето, от самото преименуване до тези масови протести, държавата почти напълно контролира положението чрез репресивния апарат и останалите разностранни мерки. Освен различни изяви на солидарност и упорито придържане към белезите на етническата и религиозната идентичност, нарушения на забраните, понякога наивни или отчаяни опити за демонстриране на собствена позиция, през периода са налице и различни проявления на организирана нелегална съпротива.[4]
Разпространяват се позиви, възвания и други пропагандни материали. Продължават и случаите на саботажи, палежи и отделни терористични действия.[5] През 1986 г. са арестувани около 100 души, които имат отношение към нелегалната организация „Дълга зима“ (Узун къш), основана през януари 1985 г. по инициатива на Мохамед Хюсеинов (поет и музикант, чието семейство впоследствие също приема името Узункъш). Осъдени на затвор са той и още 8 души, а останалите са въдворени принудително във вътрешността на страната. Според ръководителя на организацията тя е наречена така, „защото това беше най-дългата зима в нашия живот и най-страшната“. Изградена е на строго конспиративен принцип. Както свидетелства М. Узункъш:

„Първото, което решихме, е да се организираме и да дадем гласност чрез чуждите посолства и радиостанции за това, какво се случва на турците в България. Вярвахме, че така ще спрем процеса. […] Аз не познавах всички членове, както и те мен не познаваха. Всеки знаеше определени групи. Целта беше при провал да има по-малко жертви. Знаех към какво пристъпвам и срещу какво се опълчвам. Тогава, честно, изобщо не ми е минавало през ум да сваляме комунизма, Живков и т. н. Кой ти е разбирал нещо от комунизъм и демокрация? Камо ли пък да искаме автономия. Това беше пропаганда на режима. Искахме си имената и всеки да си гледа работата после […] Започнахме да събираме информация за насилия, за погазени права, за задържани по лагерите, описвахме какво се случва.“[6]


Следва разплитането на конспиративната мрежа и арест на около 200 души от „Турското национално-освободително движение в България“ през лятото на същата година, като 18 души са изправени пред съда. Начело е философът Меди Доганов (Ахмед Доган, който получава 10-годишна присъда). Наказанията се излежават по затворите във Варна, Бургас, Пазарджик, Плевен, Ловеч и Бобов дол. Появяват се и други, по-малобройни нелегални формирования. Редица служители на турското посолство и на консулствата в България са отзовани с мотива за връзки с подобни групи. Както вече стана дума, романтично-героичната възстановка на тези факти и обстоятелства е твърде съмнителна. Редица косвени източници (поради невъзможността да бъдат намерени и използвани автентични) показват твърде сложната, почти диалектическа връзка между този тип турска съпротива и перфидната игра на ДС. За това донякъде говори и присъствието на словосъчетанието „национално-освободително“ в самото название на организацията, навеждащо на мисълта за конструиране в лабораториите на тайните служби.[7]


През пролетта на 1989 г. обаче ситуацията рязко излиза от привичните за ДС рамки. Започват гладни стачки, масови протести, сблъсъци с органите на реда и специално създадени от властта отряди, при които има ранени и са дадени човешки жертви и от двете страни. При всички проблеми около реконструкцията на събитията, особено на ролята на различни нелегални и други фактори или отделни действащи лица, тук ще припомним само в най-основни линии мащаба и развитието на „турските бунтове“ като индикатор за провала на асимилационната кампания както във вътрешен, така и в международен план. Редом със засилващите се прояви на политическо дисидентство сред представители на българската интелигенция и гражданство, в редица селища в смесените райони започва подготовка на легални мирни протести за възстановяване на потъпканите права. Установяват се контакти с „неформалните сдружения“, като особено активни са с Независимото дружество за защита на правата на човека, където членуват немалко български турци. Както показват последвалите събития, създадената от самата държавна политика ситуация на самоизолация, взаимна подкрепа и солидарност, недоверие към официалните източници в противовес на другите, допринасят за възникването и бързото разрастване на нова, този път масова мрежа от хора, готови да протестират в различни селища и райони. Повсеместно се появяват авторитетни или харизматични лидери, често със съответния актив на затворници, лагеристи или интернирани. Те откликват на нагласите за съпротива, а общият климат в страната подсказва, че подобни действия вече са възможни и имат поне някакви изгледи за успех. В дъното на подготовката е Демократичната лига за защита на правата на човека, основана през ноември 1988 г. от интернираните във Врачанско Мустафа Юмер (завършил философия, бивш учител), Сабри Искендер (освободен от затвора през април) и бившия лагерист от Белене Али Орманлъ. Програмата на тази организация е съобразена с действащите конституция и закони, като на това основание се иска възстановяване на отнетите права в духа на международните договорености. Тя бива разпространена не само сред бързо увеличаващите се членове, но и достига до „Свободна Европа“, британското дипломатическо представителство в България и др. По пощата е изпратена и до Тодор Живков, други висши ръководители, вестниците „Работническо дело“ и „Земеделско знаме“.[8]
През пролетта на 1989 г. вече има няколко хиляди членове, местни лидери, активисти и структури в 8 окръга на страната[9]

ДС и властите са в течение на готвените масови изяви и вземат превантивни мерки, като част от лидерите са арестувани и депортирани.[10]
Има сведения, че напрежението постепенно нараства още от март-април заради слуховете, че новите паспорти, влизащи в сила от 1 септември, които се очаква да дадат възможност за изселване, ще бъдат раздавани избрателно.[11] На 9 срещу 10 май 1989 г. М. Юмер е екстрадиран от ДС в Турция, до 17 май и останалите двама от ръководната тройка, а десетки други, основно из средите на интелигенцията, биват експулсирани в Австрия и Югославия. Част от тях установяват постоянен контакт с „Дойче веле“ и „Свободна Европа“, участват в десетки радиопредавания, пресконференции, а също в конференцията по правата на човека в Париж. В самата мрежа от тайни ръководства по места е заложен принципът на заменяемост в случай на разкритие и арест. В навечерието на планираните по повод на Парижката конференция масови демонстрации начело на лигата застава ново нелегално ръководство начело с Хюсеин Нух (по професия инженер) от известното със съпротивата си срещу преименуването с. Ябланово, Котленско. Междувременно в първите дни на май започват гладни стачки, към които се присъединяват около 100 души от различни селища и райони в Североизточна и Южна България. Те постоянно се отразяват от западните и други радиостанции. Издигат се искания за възстановяване на религиозните, езиковите и културните права, против системата от дискриминационни и репресивни мерки и подетата от средствата за масова информация ответна очерняща кампания.[12]

Гладните стачки, някои от които продължават до края на май, прерастват в масови митинги и демонстрации (най-напред на 20 май в с. Пристое, Шуменско). До края на месеца в редица селища и райони се провеждат митинги и протестни шествия, на места с участието на хиляди хора. Отстрана на дисидентски организации и активисти. е изразена подкрепа и е оказвано съдействие при огласяването. Впоследствие на заседанията на Политбюро, съответно – в средствата за масова информация и на организираните от властта казионни митинги за сплотяване около политиката на БКП те са обвинени в национално предателство. Протестни акции на български турци има на редица места, но най-масови демонстрации се провеждат между 20 май и края на месеца в районите на Каолиново, Дулово, Исперих, Разград, Добрич, Търговище, Шумен, Омуртаг в Североизточна България и Джебел в Родопите. Освен възстановяването на културните и религиозните права и междуетническа толерантност, на някои от митингите се отправят искания за спиране на репресиите, „етническо“ представителство и решаване на наболелия проблем с мюфтийствата. Така например в декларация, прочетена в Шумен, се казва:

„[…]

10. Манифестантите, събрани в гр. Шумен, предлагат да има в ЦК на БКП представител на мюсюлманското малцинство, избран изключително от него.

11. От друга страна, ние изискваме да бъде разрешено на гражданите, експулсирани от България, да се завърнат, тъй като те не са извършили никакво престъпление срещу държавата.

12. Да престанат да се прекъсват или затрудняват телефонните разговори с Турция и кореспонденцията да се нормализира.

13. Мюфтиите да бъдат избирани от мюсюлманското малцинство, а не да бъдат посочвани от правителството.

14. Да бъдат освободени всички задържани или интернирани във връзка с кампанията на асимилация.

15. Всички, уволнени поради същите причини, да могат да се върнат на работните си места.“[13]


Цитираният документ свидетелства, покрай всичко друго, и за наивността, неориентираността и утопичните представи на протестиращите за властта, оставили белег и върху част от изявите на „неформалните организации“.

Освен по села, демонстрантите успяват да се съсредоточат и в изброените градове, без Каолиново, пред което са спрени. По начало мирните граждански протести на места прерастват в безредици, хаос и кървави сблъсъци, в които едната страна употребява подръчни средства, а другата – сълзотворен газ, бронирани машини, танкове, противопожарни коли, милиционерски палки, бойните изкуства на „червени барети“ и „каратисти“, а също и огнестрелно оръжие (край Каолиново, в с. Тодор Икономово в същия район, в Езерче и Дянково, Разградско, Медовец, Варненско, и др.). Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стотици са ранени, малтретирани или пребити. По този начин не само селските райони, но и редица градове стават сцена на масово насилие и кръвопролития.[14]


Освен броят на участвалите и жертвите от двете страни в този конфликт неизяснени остават и редица други обстоятелства и фактори. Според официалната версия на ДПС в началото на 1989 г. затворниците от ТНОДБ са поставени при по-леки условия, координират действията си и подготвят масовите протестни акции. Самият Ахмед Доган през пролетта на 1989 г. е в Пазарджишкия затвор.[15]
За да не бъдат заподозрени в участие, организацията приема новото име Демократична лига за правата на човека. М. Юмер обаче оспорва причастността на организацията на Доган към тези масови протести.[16]

В ситуация на растящо напрежение в страната и все по-голямо международно внимание към потискането на турците, управляващите вземат спешни решения. Освен предприетите решителни и брутални действия за потушаване на размириците и овладяване на положението, стотици български турци набързо биват експулсирани в Югославия, Унгария и Австрия. Контингентът, определен от властта, се състои от активно протестирали, лидери, „туркофилски екстремисти“ и други считани за неблагонадежни, особено сред интелигенцията.[17]
Това става прелюдия към „голямата екскурзия“ (лятото–есента на 1989 г., поредният евфемизъм заради туристическите паспорти и визи в съчетание с „български граждани, пожелали да посетят Турция“).

Въпреки че не е ясно накъде ще тръгнат нещата както с официалната турска позиция и действия, така и с нагласата сред самите български турци, отново се очертава като възможен традиционният през десетилетията изход. Разискванията по върховете на властта ясно показват, че „създаването на условия“ (ако отново цитираме предвижданията на Г. Танев от есента на 1982 г.) за масово изселване винаги е стояло като евентуална практическа мярка в съчетание с усилията, полагани за асимилация. Още в хода на преименуването през януари 1985 г. Т. Живков заявява:

„Но те [турските управляващи – бел. м., А. К.] категорично не се съгласяват по въпроса за изселването. А ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хиляди души. Щом желаят – да отиват.“[18]


На 29 май 1989 г. държавният глава прави по телевизията и радиото обръщение, което излиза на следващия ден по вестниците и в отделен отпечатък. Речта е дълга, но по същество не отстъпва от следвания курс. Основното послание е Турция да отвори границата си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност.[19]
Навлиза се в нова, крайно изострена фаза на българо-турската дипломатическа разпра.[20] Определен фактор е и общественото мнение за приемане в „майката родина“ („анаватан“, докато турците извън Турция са граждани на „йозватан“, „собствена страна“). Самият евфемизъм „голяма екскурзия“, който се появява в средствата за масова информация, е свързан със заетата официално от българска страна позиция за свободно „туристическо“ пътуване с новите паспорти, което би трябвало да съответства на международните договорености. На конференцията в Париж външният министър Петър Младенов прави изказване в този дух и обвинява за безредиците „определени външни среди“.[21] Поведението на управниците през следващите изключително напрегнати месеци отново показва следване на „възродителната“ инерция. Това се проявява както в споменатите, оказали се последни мерки за вътрешно разместване и пр., така и в обосновките за външнополитическа употреба, поредния опит за мимикрия. На 7 юни на среща на Политбюро в резиденция „Бояна“ с първите секретари на ОК и ръководителите на БЗНС и ДКМС Т. Живков заявява:

„Нека си позволяват да говорят за изселване. Изселване няма! […] А всеки български гражданин – както ясно, просто и обикновено е казано, ако има желание, може да отиде било временно, било да остане да живее там, където отиде, в която част на света желае. […] Нито вътре в страната, нито на международни форуми, нито с турската страна трябва да водим преговори за изселване. […] Ние сме заинтересовани от широко излизане от страната върху основата на закона.“[22]


Така се стига до ситуацията, в която на 3 юни Турция отваря границата си и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба. И двете пропаганди, а също безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиск, раздухват повсеместна изселническа еуфория сред българските турци.[23]
Нагнетяват се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което напълно устройва българските управници. На срещата с политическия елит на 7 юни 1989 г. Т. Живков не оставя никакви съмнения за смисъла на очертаващото се масово изселване и придружаващите го пропагандни и други мерки:

„Бунтовете в страната спряха след това изложение [от 29 май]. Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.“[24]


Стратегическият замисъл на вожда е доразвит угоднически от един от съхранилите своята твърдолинейност негови министри – Георги Йорданов:

„Не можем да кажем дали ще бъдат 200 хиляди или 100 хиляди, които ще отидат да се заселят в Турция, но държавата ни има интерес да изтече малко кръв. Това, което е нечисто, трябва да изтече, защото се оказа, че голяма част от организаторите са минали през лагери, през затвори. Те са фанатизирани докрай и за тях няма връщане. Има хора, които са изцяло на нашата позиция, у тях няма никакво колебание, защото крачка назад означава дори и физическо унищожение. Като се опрем на тези хора, като си отидат всички, които са най-фанатизирани, нещата постепенно ще се успокоят.“[25]


Съответно пропагандната кампания става особено масирана и насочена към обща мобилизация на националистическия ресурс. Една от важните стъпки е централизираното организиране и направляване на митинги, манифестации и други масови прояви „в подкрепа на Партията и правителството“ непосредствено след обръщението от 29 май. На тях са издигнати лозунги не само срещу коварството на Турция, но и на възмущение от националното предателсво на „неформални“ организации и лица. Сами по себе си те стават симптом за влияние и постижима масова мобилизация от страна на режима в обстановка на криза с етнически оттенък.[26]


Тодор Живков отново е напълно откровен, изразявайки задоволство от ефекта:

„Това, което постигнахме в съзнанието на българина – тревогата, сега трябва тази енергия да я насочим към дела.“[27]


На този фон през лятото-есента на 1989 г. в средствата за масова информация и най-вече в официоза „Работническо дело“ постоянно се поддържат рубрики и теми, посветени на особено актуалните към момента малцинствени и социални проблеми в югоизточната съседка, внимателни информационно-дезинформационни селекции от турски, западноевропейски, гръцки, съветски и др. вестници. Те са придружени от официални държавни, лични, на трудови колективи и пр. групови отговори на български граждани на квалифицирани като провокационни турски и западни изявления, сведения (включително на Амнести интернешънъл, но за Турция) и пр. Характерни са заглавия като: „Преследване на християни“; „Връзките на Анкара с расистите“ (от ЮАР); „Грубо нарушение на демокрацията“ (за процеса срещу ръководителите на Турската Обединена Комунистическа Партия); „Съдбата на политическите затворници“; „В духа на пантюркизма“; „Идеологията на пантюркизма в огледалото на истината“; „Плацдарм за агресия“ (на САЩ и НАТО); „Защо Турция се меси във вътрешните работи на своите съседи“; „Жискар д’Естен: „Не!“ на влизането на Турция в ЕИО“ и т. н.[28]
В допълнение към актуалната политинформация продължава да фигурира и рубриката „Страници от българската история“, призоваваща към съпреживяване на миналото в днешния ден.[29] Тук са и превърналите се във важна „възродителна“ метафора еничари[30], и популярни изложения на многостранната историческа аргументация[31], не толкова отдавнашният „геноцид на Турция срещу четири народа“ (арменци, гърци, българи и кюрди)[32] и поредното изобличаващо обобщение на „жестоката султанско-ятаганска култура“, „пантюркизъм, омраза и фантичен национализъм“ (ХІV-ХХ век) в пряка връзка с настоящето и бъдещето.[33]

Междувременно в страната се разгръща трескава емигрантска вълна, свързана с опашки за паспорти, товарене на разрешеното за изнасяне имущество, продаване на друго, най-често на безценица, включително жилища за автомобили. По пътищата, водещи към българо-турската граница, тръгват колони от хиляди преселници, понесли скромните си притежания на социалистически труженици.

До този момент от погледа на изследователите е убягвал важен детайл от създалата се колективна атмосфера сред напускащите страната турци. Както горчиво отбелязва на споменаваното вече заседание на висшия „актив“ от октомври 1989 г. първият секретар на Разградския ОК на БКП Петър Петров: „Чакат на опашка в медицинските заведения за обрязване – а по-рано все пак контролирахме този процес.“[34]
Това изказване е интересно по две причини. От него става ясно, че в резултат на изселническата вълна режимът вече не е в състояние да упражнява привичния натиск върху мюсюлманското население. От друга страна, желанието за напускане на страната не е изчезнало, макар че по това време Турция е затворила границата си. Информацията на Петров обаче съдържа още един съществен момент, а именно възобновяването на тази традиционна мюсюлманска практика в качеството й на общностен маркер. Десетилетията на ограничаване и потискане на изявите на идентичността явно са развили и сред самите турци несигурност по отношение на еталонното „турско“ в югоизточната съседка. В тях вече е загнезден „червеят на съмнението“ доколко са „истински турци“, което се подсилва и от опита на част от изселниците по време на „голямата екскурзия“.

Постепенно се развива и обратен поток, дължащ се на понесените изпитания, неосъществените очаквания, социални, хуманитарни, роднински и др. проблеми.[35]
Колективният импулс за изселване е подхранен от търсенето на изход след около пет години на репресии и унижения, взаимна и външна агитация, страх от евентуално затваряне на границата. „Майските събития“ очертават предела на търпението и подчинението, а избирателните депортации на неблагонадеждни лица продължават. Съществен принос за размерите на емиграционната вълна имат и случаите на натиск и принуда от страна на властите. На места директно се поставя срок за снабдяване с паспорти и административно се осигурява напускане на страната по бързата процедура.[36]

При всички призиви и уверения на управляващите Турция не е готова да приеме стотиците хиляди хора, които се прехвърлят на нейна територия или се готвят да го направят. От другата страна на границата също се възцаряват хаос и несигурност, като мащабът на колективната драма добива все по-големи размери. Особено трогателно е свидетелството на Исмет Север – ръководител на една от изселническите организации в Истанбул:

„Прекарах дълги седмици и месеци на гарата в Одрин… Цялата гара – врати, прозорци, сводове, стълбове – беше облепена с бележки. С тези бележки семействата изпращаха послания на своите близки – брат, сестра, майка, син. Просто пише: „Сине, ние сме в Бурса при леля ти!“ Или „Сестро, аз съм в Къркларели при чичо.“ Никога няма да забравя една възрастна жена, която седеше на бордюра и плачеше […]…и ми обясни, че плаче заради теленцата, които е оставила сами в обора. Толкова бързо е трябвало да тръгне, че не успяла да се погрижи за животинките.“[37]


Въпреки общественото мнение и растящия критицизъм от страна на опозицията и в чужбина по отношение на държавните мерки при настаняването на бежанците, на 21 август границата е затворена. Още през юни на заседанията на Политбюро се прогнозира, че „Турция няма да издържи“, от което ще бъдат извлечени съответните вътрешно и външнополитически дивиденти, а също ще се намали напрежението в страната чрез исторически доказалия ефективността си клапан.[38]
Все още препоръчващият се за експерт по тези въпроси Пенчо Кубадински заявява:

„Ние предприехме един ход, който във всички случаи е изгоден за нас. Ако Турция не отвори вратите, ние ще им кажем, че тя е виновна, че тя не ги приема. Ако отидат и след това се върнат, ще им кажем: Вие сте българи, къде ходите? Нали ви казахме да не ходите.“[39]


В крайна сметка идва редът на официална София да злорадства, тъй като се потвърждават част от очакванията. Сега пропагандната машина е впрегната в доказване на тази „правота на Партията и правителството“ и демонстриране на увереност в преодоляването на възникналите сериозни стопански проблеми. На фона на драматичното преселение на почти всеки трети от турците в България, в „Работническо дело“ ежедневно се публикуват многобройни материали в две направления на добре очертан тематичен кръг. Те са двуличието на турската позиция плюс тежкото положение на емигрантите и преоткриването на истинското отечество и народностна принадлежност от завърналите се, незаминалите или неуспелите да заминат. Сред многобройните характерни заглавия са: „Гласове на протест срещу антихуманния акт“ (затварянето на границата от турска страна, международни гласове); „Нежелание за справедливо уреждане“; „България държи на подписа си“ (под Белградския протокол от 23 февруари 1988 г.); „Това правителство няма право да остане“ (критики на опозицията в турския парламент); „Фиаското на една политика“; „Плитко скроена кампания“ (отново международни гласове); „Не е достатъчно да се каже само: „Ела!“ (критики в турската преса към правителството на Тургут Йозал); „Всички си приличат по едно – гладни са“ (за положението на изселниците на турска територия) и пр.[40]


Разбира се, не се пропуска златната възможност за легитимиране на правилността на държавната политика и укрепване на властта в момент, когато цялото българско общество вече е свидетел на ставащото поради неговия мащаб. Самото широко отразяване, по съответните начини, цели именно това. Особено показателно в тази посока е и поредното заиграване с лични съдби, невъзможност и безпомощност в тази ситуация, по същество – едно от специфичните проявления на комбинацията от принуда и манипулация, а също на крайния цинизъм на управляващите и верните им журналисти и общественици. От съществено значение е и отбелязваното от изследователите на „голямата екскурзия“ повсеместно недоволство от появилите се икономически проблеми. Частично или напълно се опразват селища и райони, длъжности и пр. Нарастват затрудненията в местната промишленост и при прибирането на реколтата, а също и в големи индустриални предприятия в страната и в транспорта, където работят и български турци. При надвисналата опастност от хаос в компактните селища и смесените райони, и криза в икономиката като цяло, държавата прилага различни мобилизационни и компенсаторни мерки за заместване на чувствителния отлив на работна ръка. Това допълнително раздухва негативни емоции спрямо българските турци. Същевременно се следи да не се появи дефицит на стоки поради масовото изкупуване, регламентира се позволеното за изнасяне и др. извънредни мерки.[41]


Това напрежение ясно се долавя от страниците на „Работническо дело“. В немалко от казионните декларации се проследява нишката на явни или полуприкрити обвинения спрямо напускащите или напусналите България за техния избор и възникналите проблеми. Национализмът в този момент става най-важният властови ресурс. Съответно в официоза се поддържат рубрики като „Времето е най-справедливият съдник между истината и заблудата“[42]
, „Ще падне ли бариера и пред заблудата?“ (след затварянето на границата)[43] и др., информации за състояли се пресконференции с участието на чужди журналисти, международни реакции и т. н. В средствата за масова информация периодично се появява и отразява поредната декларация на мюфтиите[44], чийто престиж сред мюсюлманската общност в този момент вече клони към нула. Специално място е запазено за стотици интервюта, писма[45], обръщения, коментари, репортажи или комбинации от тях със съответните инидивидуални и групови гласове на останали и завърнали се български турци. По това време се организират срещи с тях, съставят се и се разпространяват обръщения, например:

„Обръщаме се към турските управници: Не искаме да бъдем пионки в ръцете на пантюркизма, на турския национализъм, на нечистите ви политически интриги. Разбра се добре, че посяхте интриги и се надявахте друг да жъне вашата измамна жътва. Но тя носи и отрезвяване. Видя се „раят“, който обещавахте – пустинните земи на Анадола, лагери от палатки и къшей горчив хляб; десетки бариери – политически, етнически, социални, гранични. Тези, които повярваха на думите ви и дойдоха, се оказаха „гяури“ и потънаха в униженията на нежелани чужденци…“[46]


Отново няма как, а и съвършено не е нужно да отделяме разочарованията и изпитанията в Турция, привързаността към България и родните места, трагедията на разделените семейства и разпиляното имущество от страха заради демонстрираните с изселването неблагонадежност и окончателно скъсване с тази власт и общество.

През лятото на 1989 г. по върховете на властта постоянно се разискват въпросите около движимата и особено недвижимата собственост на изселващите се, добитъка, изтеглените спестявания, регламентирането на изнасяните стоки и парични суми, и пр. Непрекъснато се дават указания за „спазване на социалистическата законност“ при трескавата покупко-продажба на много ниски цени и редица други проблеми. Предприемат се мерки жилищата да бъдат изкупувани от общините, а не от частни лица, животните – от АПК, и т. н., с цел да се спре ширещата се спекула.[47]


На срещата в Бояна от 7 юни 1989 г. Тодор Живков дава следните указания:

„Къщите остават на общините. Инвентар, който притежава, също. Ако той е повредил къщата, инвентара, няма да му се даде паспорт и ще трябва да отговаря пред съда. […] Аз смятам, че трябва да сложим ръка на тези къщи. […] Ще намерим млади семейства, които ще отидат да работят там, ще им дадем безплатно къщи и т. н.“ [48]


Същевременно на места получаването на паспортите става срещу предварителна продажба на жилището и други условия, на практика чрез изнудване. И в този случай са налице разнопосочни официални и неофициални сигнали към турското малцинство и цялото общество. Показателно е изказване на Т. Живков пред Политбюро на 16 юни 1989 г.:

„С интелигенцията от това население трябва да се проведат разговори – лекари, студенти и прочие – и да им се каже, че ще излязат оттук, когато платят не по-малко от половин милион долара за разходите, които сме направили за тяхното обучение и подготовка. „Вместо да отидете сега да разяснявате, вие искате да бягате.“ Паспорти няма да получат. „Или се включвайте на работа, или не само че няма да отидете, но ще бъдете изместени в други райони!“ [49]


Така се очертава ситуацията на различни възможности за натиск от страна на държавата и местните власти, а също начини на облага от чуждото нещастие. От другата страна са настояващите роднини и близки, един от двигателите на „голямата екскурзия“, в съчетание с толкова споменаваната психоза. Ще приведем текста на една молба до първия секретар на ОК на БКП – Пловдив от есента на 1989 г.:

„Подлъган от вражеската пропаганда и давлението на близки и приятели, реших да замина на посещение в Турция, където е родната ми сестра. За издаване на задграничен паспорт се принудих да обявя за продан единствения си апартамент. През септември получих писмо от съвета в Асеновград, че апартаментът ми е изкупен от съвета. До 29. ІХ. апартаментът не беше продаден и актуван като държавен, нито пък ми беше платен. Въпреки това получих писмо от съвета да освободя апартамента. Сега съм изправен пред опасността пред настъпващата зима да бъда изкаран от жилището си с четирите си малки деца, едното от които е на една година… Да ми се даде възможност с честен труд, като не жалим сили, да измием петното, което щяхме да си лепнем, ако бяхме посетили Турция… Да ни се даде възможност както досега с труд и дисциплина да процъфтява скъпата ни родина и Асеновград…“[50]


Вменяването на вина заради „изневярата към родината“ е съвсем директно по страниците на „Работническо дело“. Покрай изразяваното съчувствие и повторното приемане в истинското отечество, тук са налице писания като: „Грижи, но и взискателност“ (за икономическите трудности);[51]
, „Нощни пиявици/Майка срещу дъщеря/Клеветникът“[52], „Срещи в Лудогорието“, „Писмо с обратен адрес“[53] (манипулиране и подчертаване на поколенчески разминавания и разриви); „Читателят сам избира темата: родолюбието/Каквото сам направиш за себе си – никой не може да ти го стори“; „Труден е обратният път“ (разсъждения за изгубеното доверие и др.)[54]; „Голям е грехът ни пред родината“; „Завръщане с наведени глави/За нас няма място в Турция/Искрено ли е разкаянието? (покайни изповеди, а също журналистически интерпретации), и много други.[55]

Така за пореден път българските турци се озовават в ролята на заложници на големите политически игри. Те обаче ще доведат и до падането на Живковия режим, който споменатите и други предприети маневри не могат да спасят.[56]
С това ще настъпи и краят на „възродителния процес“. Мащабът на „голямата екскурзия“, освен всичко друго, ярко демонстрира провала на асимилационната кампания и по своему допринася за окончателното дискредитиране на управляващата клика.

Между отварянето и затварянето на границата от турска страна, от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 души успяват да емигрират, а до самото отстраняване на Живков от власт около 40 000 се завръщат обратно в България преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи.[57]
Не по-малко важно обаче е, че още около 400 000 са подали заявления за паспорти, което общо прави над 80 % заминали и желаещи да напуснат страната.[58] До края на 1990 г. в България се завръщат над 150 000 (около 40%) от изселниците. Те се озовават в страна, обхваната от радикални политически промени, които постепенно ще очертаят статута им на пълноправни граждани.[59] Като цялото общество, българските турци ще трябва да заживеят с надеждите, противоречията и проблемите на дълго продължилия преход.

Откъси от книгата:

„Възродителният процес“: Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици.

Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.

Издание на Институт за изследване на близкото минало,
Институт „Отворено общество“ и СИЕЛА, София 2008
Публикацията се извършва с разрешение на авторите


[1] Вж. по-подробно Калинова, Е. , И. Баева. Българските преходи 1939-2002, С., „Парадигма“, 2002, 233-241.
[2] Личен архив на А. Кальонски; Истината за „възродителния процес“…36, 50-54, 103, 106; Стандарт, 5 юни 1993 г. („ДПС портрет в движение. От нелегална организация до парламентарен център“).
[3] Вж. например Amnesty Inernational: Bulgarien: Inhaftierung von ethnischen Türken und Menschenrechtsaktivisten, Februar, 1989; Amnesty Inernational Jahrbuch, 1989, S. 425-428’
[4] Демокрация, 17 юни 1993. (Писмо-жалба до Тодор Живков, за което подателят му е изпратен в Белене).
[5]Истината за „възродителния процес“…с. 112, 117. През юли 1989 г. трима терористи хвърлят бомба пред хотел в курорта Слънчев бряг и вземат две деца за заложници, опитвайки се да стигнат до Турция.Стоянов, В. Цит. съч., с. 199.
[6] Интервю с М.Узункъш – Във: Историята, населена…, Т. І, 458-459.
[7] По-подробно: Ялъмов, И. Цит. съч., 442-456. За различни твърдения и обстоятелства във връзка с евентуална постановка и разрабатки на ДС – Стоянов, В. Цит. съч., с. 198-199; Стандарт, 5 юни 1993.
[8] Седем, 9-15 март 2005. (Халиф, О., Д. Цанкова. „Истинското лице на съпротивата: Демократичната лига на турците в България./Хроника на борбата срещу Живковия режим – ноември 1988 – май 1989 г.“, в контекста на оспорване на някаква роля на Ахмед Доган и др. лидери на бъдещото ДПС в организацията и ръкводството на протестите от май 1989 г.); Седем, 16-22 март 2005. (Халиф, О., Д. Цанкова. „Истинското лице на съпротивата: Демократичната лига на турците в България./ ДС и ДПС и днес подменят истината за борбата срещу Живковия режим“, в същия актуален политически контекст.); Стоянов, В.Ялъмов, И. Цит. съч. 454-458. Цит. съч., 201-202;
[9] Демокрация, 27 ноември 1993. (Според М. Юмер, по това време кмет от ДПС в Крумовград, в навечерието на протестите лигата е наброявала над 10 000 члена).
[10] Истината за „възродителния процес“…с. 107.
[11] Етническият конфликт в България 1989 г…С., 85-87.
[12]Декларация на Независимия стачен комитет на мюсюлманското малцинство ( В полунощ на 29 май 11 жители на община Долни извор, Хасковска област, се присъединяват към гладната стачка, обявена в полунощ на 24 май 1989 г.). Сред исканията фигурираДа бъдат освободени всички затворени в психиатрични заведения поради тяхната етническа, религиозна и политическа принадлежност.“ – личен архив на А. Кальонски.
[13]Декларация на представители на мюсюлманското малцинство, предадена на българските власти и прочетена пред манифестантите, събрани в Шумен на 24 май 1989 г. в 15 :15 ч. –Строго поверителна справка, личен архив на А. Кальонски.
[14] Истината за „възродителния процес“…50, 52, 59, 94-95; Стоянов, В. Цит. съч., 202-204; Ялъмов, И. Цит. съч., 458-462; Трифонов, Ст. Цит. съч., 223.
[15] В едно свое интервю А. Доган описва ситуацията по следния начин: „На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на Виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май Първа конференция по човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-ти, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си.“ –Стандарт, 5 юни 1993.
[16]Демокрация, 27 ноември 1993.
[17] „Истината за „възродителния процес“ …с. 69, 86; Стоянов, В. Цит. съч., 204-205; Ялъмов, И. Цит. съч., 462-463.
[18] Пак там, с. 25.
[19] Пак там, 38-44 (Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило Отечество. Изявление на председателя на Държавния съвет на Народна Република България Тодор Живков по Българската телевизия и Българското радио – 29 май 1989 г.).
[20] За българо-турските отношения и международния аспект на „голямата екскурзия“ – Стоянов, В. Цит. съч., 207-214.
[21] Калинова, Е., И. Баева. Цит. съч., с. 244, 454.
[22] Истината за „възродителния процес“…с. 87.
[23] Пак там, 87, 89, 97, 103, 107, 113, 115-116, 120, 129.
[24] Пак там,. с. 86.
[25] Пак там, с. 71.
[26] Пак там, с. 45-49 (Писмо до първите секретари на ОК на БКП, 30 май 1989 г., за организацията на масовите прояви на подкрепа, респективно възмущение и др.). мобилизационни пропагандни мерки).
[27] Пак там, с. 73 (Заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 6 юни 1989 г.).
[28] Работническо дело, юни-октомври 1989.; За друг многотиражен всекидневник – в. „Отечествен фронт“ вж: Кусева, М. Един вестник за „Възродителния процес“ (1894-1989). – Във: Етническата картина в България (Проучвания 1992 г.). С., „Клуб’90“, 1993, 164-167.
[29]Работническо дело, 17 август 1989. (Характерно заглавие/подзаглавия: Дамянов, Н. „Тайната на Боринския некропол/Неоспорими доказателства за приемствеността в етнокултурното развитие на Родопите и за българската същност на местното население/ Археологията придобива статус и на наука за съвременността.“).
[30] Пак там. 4 септември 1989. (Георгиева, Цв. „Без дом и род, без минало и бъдеще/Кръвният данък в историята на България“).
[31] Пак там, 29 август 1989. (Петров, П. „Неоспоримите свидетелства на историята“).
[32] 13 септември 1989. (Задгорски, Д. „Пред съда на паметта на човечеството/Пет милиона жертви – страшната цена на геноцида на Турция срещу четири народа“).
[33] Пак там. (Балевски, А. Общ дом не може да се гради върху насилие и ненавист/Фалшификациите на пантюркизма са несъвместими с езика на цивилизоваността“).
[34] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3788, л. 148.
[35] Етническият конфликт в България…с. 109-110.
[36]Истината за „възродителния процес“, с. 59-146 (Заседания на Политбюро между 6 и 16 юни 1989 г.); Ялъмов, И. Цит. съч., 463-481; Желязкова, А. Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – Във: Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С., МЦПМКВ, 1998, 20-21; Бюксеншютц, У. Цит. съч., 153-156.
[37] Интервю с И. Север – Във: Историята, населена…, Т. І, с. 320.
[38] Истината за „възродителния процес“, с. 76.
[39] Пак там, 67-68.
[40] Работническо дело, август - октомври 1989.
[41] Истината за „възродителния процес“…с. 61, 63-66, 71, 74, 88-89, 92-100, 105, 108-112, 133, 144.
[42] Работническо дело, 16 август 1989. ( „Имената на страха“ и „Полет в …пустотата“ – за самото заминаване и положението на преселниците в Турция).
[43] Пак там, 23 август 1989. (Подобен репортаж – „Любезната“ покана се отменя“).
[44] Пак там, 29 август 1989. („Дълбоко възмущение от злостната антибългарска кампания. -Декларация на българското мюслманско духовенство“ ).
[45] ДА – Кърджали, ф. 808, оп. З, а. е. 44, л. 69-72. (Справка за писмата, прочетени пред населението, и тяхното мнение относно положението в капиталистическа Турция на изселниците. -– информация на Ю. Ферхадов, председател на Общинския комитет на ОФ в с. Гулийка, за протекли събрания с публично четене, а също и огласяване по радиоуредбата на писма от емигранти в Турция до техни роднини, приятели и съученици в споменатото село, Сливарка, Подрумче, Багрилци, Рогач, Пелин, Перуника, Чернооки и Чал, Кърджалийски окръг, 1978 г). Оттренираният в края на 70-те години типичен пропаганден похват се използва и в този случай.
[46]„Обръщение от участниците в срещата „България – наше отечество, съдба и бъдеще“, състояла се на 28. 09. 1989 г. в гр. София“ . Самостоятелен отпечатък.
[47]Пак там, с. 70, 73, 97, 99, 114.
[48] Пак там, с. 89.
[49] Пак там, с. 129.
[50]Демокрация, 17 юни 1993. Тук са цитирани документи и за други случаи на административна принуда при изселването в Турция от Асеновградско: Удостоверение от Общинския съвет Асеновград № 94-Н-245 от 11 август 1989 г. : „Лицата Н. И. К. и Р. И. К. са обявили на продажба собствената си жилищна сграда, построена в държавен парцел… Настоящото да им послужи пред районното управление на МВР Асеновград, за издаване на задгранични паспорти“; Заповеди за изземване на непродадени жилища на неуспели да заминат поради затварянето на българо-турската граница или по други причини хора: „Да се изземе от …владеещи незаконно държавен апартамент…“; Отмяна от съда на изземвания на жилища на български граждани“ с възстановени имена, пожелали да посетят Турция“.
[51] Работническо дело, 30 август 1989.
[52]Пак там, 4 септември 1989.
[53]Пак там 4 септември 1989.
[54] Пак там, 12, 13 септември 1989.
[55] Пак там, 14 септември 1989.
[56] Калинова, Е., И. Баева. Цит. съч., 246-257.
[57] За „голямата екскурзия“, социалния й състав, различни оценки на интензивността и числеността на емиграционната вълна и обратния поток до края на 1989, а след това до края на 1990 г. – Димитрова, Д. Българските турци преселници…с.76-79; Димитрова, Д. Турският печат…с. 178-181; Стоянов, В. Цит. съч., 204-214; Бюксеншюц, У. Цит. съч., 176-182; Етническият конфликт в България 1989, С., 1990, 106-112; Vasileva, D. Bulgarian Turkish Emigration and Return. – International Migration Review, 1992, 26/2, 342-353.
[58] Баев, Й., Н. Котев. Цит. съч., кн. 2, 59-60.
[59] Стоянов, В. Цит. съч., 214-233; Стоянов, В. По трудния път към възраждането – българските турци и мюсюлмани в отвоюване на малцинствените си права. – Във: Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Осем години по-късно. С., Асоциация АКСЕС и Издателство „Отворено общество“, 2000, 190-205; Кертиков, К. Етнонационалният проблем в България. – Bulgarian Quarterly, 1, 1992, 76-120.

Либерален преглед /
Портал Турция