Orient Radio Bulgaria - Bulgaria's Turkish radio!

вторник, 14 октомври 2008 г.

Отказ от амнезия

Целият дебат около филма на Татяна Ваксберг "Технология на злото" може да се изчерпи с един израз, два пъти подхвърлен с невинно изражение от Бойко Василев в "Панорама" от 13 януари: "Оказа се", че има дебат. Изражението беше толкова невинно, че всеки миг можеше да последва: "Оказа се", че имало "възродителен" процес...
Тоталната амнезия, от която се разболя нашето общество още на 11 ноември 1989, рисува по лицата все по-невинни изражения, все по-неразбиращо-приветливи усмивки, все по-учудени погледи... Току-виж, "се оказало", че амнезията преминала в дебилност...
Тъкмо на ръба на амнезията/дебилност почнаха да се явяват едни месии и да ни уверяват - с гласа на Савонарола, - че имаме история, която трябва да помним. Най-вече трябва да помним кои са виновните в тази история. Нищо, че историята "се оказа" друга...
Като че ли съвкупното ни мислене за близката история е редуване на амнезия и "оказвания" (за удобство ще ги нарека "сказания" или "сказове" - термини, които вече са "отработени", поне във фолклористиката). Амнезията е предпочитано състояние на голяма част от обществото - особено когато става дума за травматични изживявания. "Възродителният" процес е травматично изживяване - не само за жертвите, но и за палачите, и за зрителите. (Зрителите са три категории: по-към-палачите, по-към-жертвите и по-към-зрителите.) Колкото до "сказовете" - те се изработват от подходящите категории хора (иска ми се да мисля, че жертвите не са сред тях, макар да не съм напълно сигурна), в подходящите обстоятелства и за подходящи цели. Автори на "сказове" в близката ни история - колкото искаш. Достатъчно е да спомена най-ярките: Едвин Сугарев и Явор Дачков. Дали Татяна Ваксберг ще се "окаже" сред тях, ще видим скоро. Ако "самоспирането" на филма (мисля, все пак, че тук има някаква филологическа грешка, защото се "спира" от екран нещо, което вече "върви" по този екран) застине в поза "аз съм репресирана", Татяна ще застане в редичката на "сказателите". Искрено й желая (заради хубавите неща в този филм) "спирането" да означава по-дълбинно вглеждане в травматичното изживяване, наречено "възродителен" процес, и размисъл повече върху същностната мотивация на злото, отколкото върху неговата технология.
Този текст не е част от "сказа" около филма - доколкото го пиша от позицията на човек, за когото "възродителният" процес не се е "оказал", а е бил проблем доста години. И от позицията на учен, за когото съдбата на мюсюлманските малцинства и взаимоотношенията им с мнозинството са професионална и човешка съдба. Заради тази позиция съм се "оказвала" "родоостъпничка", "предателка", "шпионка", "гнил и всеяден червей" - не губя надежда, че арсеналът от подобни квалификации ще се увеличава. Все още не съм се "оказвала" в амнезия. Този текст е моят отказ от амнезия. Отказ от амнезия ще бъде и книгата ми "Българи'72", засягаща "възродителния" процес, извършен с мюсюлманите (българи и турци) в Смолянско, която - надявам се - скоро ще види бял свят.

Дебатът за "възродителния" процес все още не се е състоял. Решението - на 29 декември 1989 - за поредното връщане на мюсюлманските имена беше необходимо възстановяване на справедливостта, но не беше дебат. Дебатът предстои. Някаква (немного съществена - според мене) част от него ще бъде въпросът за осъждането на виновниците. Същественият дебат се състои в това: процес ли е "възродителният" процес?
Пленумът на ЦК на БКП от 29 декември - заедно със справедливото отричане на термина "възродителен" - отрече и термина "процес". Именно на този пленум за първи път Александър Лилов лансира тезата, че събитията от 1984-1985 били "стихийно решение, взето от Тодор Живков и неговото обкръжение - за да се отклони вниманието на обществото от назряващата след 1984 г. сериозна политическа, икономическа и морална криза в страната". Този "сказ" толкова се хареса в средите на БКП (и извън тях), че започна да се повтаря на всички нива - обществени, политически, журналистически и дори научни. Изглеждаше прекрасно един от най-срамните факти в историята - не само на българските управления, но и на българската нация - да се окаже "случайно хрумване". Не целенасочена политика, не продължителен процес, а - ей тъй на - внезапен проблясък на нечие гротескно въображение.
Заявка за обратната теза лансира наскоро (имам предвид - в политическото пространство, защото в науката това се твърди поне от три години) Ахмед Доган - с твърдението си, че "възродителният" процес продължава вече сто години. (Държа да уточня, че тази "заявка" беше само повторена по повод филма на Ваксберг, а "втвърдяването" на Доган започна след изявлението на Костов за българския етнически модел като "проклятие".) "Втвърдяване" наричам небрежността по отношение на някои детайли (точния брой на годините, непрекъсваемостта на процеса, еднозначността на понятието "българско" - т.е. поставянето знак на равенство между държавно управление и обществено мнение). Иначе тезата за "възродителния" процес - именно като процес - е моята теза.
Възможно е същността на дебата да бъде изместена - ако някои конкретни гузности започнат да обсъждат нечии конкретни вини, за да постигнат някакви конкретни цели (такава заявка също имаше в "сказа" около филма). Същинският дебат за Вината обаче не е дори толкова юридически, да не говорим за предизборен. Същинският дебат за Вината е обвързан с дебата за процеса: случайното решение и последователната политика са натоварени с различен тип вини. С различен тип вини са натоварени палачите и зрителите. Затова въпросът за вината не може да се дебатира "просто така" - да се разчистят нечии сметки по някакви избори. Въпросът за вината е въпрос и за това - доколко обществото ни се състои от зрители.

В книгата си съм проследила основните етапи на процеса, наречен "възродителен" - като държавна политика и като обществено мнение. Ще се опитам да го направя и тук, съзнавайки рисковете от наложителната краткост. Предварително моля за извинение, ако - заради краткостта, несъзнателно - сведа сложността на проблема до елементарността на "сказ".
И така: "Възраждането" на мюсюлманите, наречено в този първи случай направо "Покръстване", започва още през 1912 г. от българите мюсюлмани в "Новите земи". "Новите земи" са Източна Македония, Западна Тракия и Родопите. За няколко месеца в "Новите земи" са произведени към 200 хиляди "нови християни" - с обединените усилия на българската църква, българската армия, македонските четници (например - Чернопеев) и с благословията на правителство и цар. После еуфорията от победите стихва, Балканската война става Междусъюзническа, войниците не достигат и за фронта, камо ли за покръстването, а покръстените мислят за бягство. И - както винаги в България - наближават избори... Печели ги либералното правителство на Радославов. Стотици страници са изписани за "предателската" роля на Радославов, който - за да спечели гласовете на мюсюлманите от Новите земи - им разрешил да се върнат към исляма. Никой от застъпниците на тази позиция не си задава въпроса щеше ли Радославов да спечели гласовете им, ако връщането към исляма беше противно на техните желания?
Нататък държавната политика по отношение на българите мюсюлмани следва колеблива, но - с малки изключения - еднопосочна линия към постепенна асимилация. Разликата е в методите - цивилизовани при Ляпчев, например (произвеждане на чудеса и обширни зони за християнизация чрез мистицизъм), и недотам цивилизовани при Филов, когато (1942) зоната на асимилация обхваща цялата държавна територия.
Впрочем Филов (и отново царят) също се държат цивилизовано. Те произвеждат (1937) имащата всички основания да изглежда спонтанна и доброволна дружба "Родина" - движение на "самоорганизиращи" се българи мюсюлмани, които (за първи път!) различават етническа от религиозна принадлежност и настояват да са именно българи и мюсюлмани. Лошото е, че доброволното движение твърде скоро започва да си служи с принуда, а през 1942 "културно-просветните" му намерения получават парламентарна санкция. Имената на българите мюсюлмани са отново сменени - всичките. Този път не се засяга религията. Коранът е преведен на български, а навсякъде в "помашките мюфтийства" (изразът е документален) са назначени мюфтии-"родинци".
Нито едно от буржоазните правителства, осъществили "покръстване" или "преименуване" на българите мюсюлмани, не си позволява да извърши тази процедура по отношение на турците. Дори кръгът "Звено", чието правителство през 1934 променя цялата топонимия в България, процедира до такава степен внимателно, че сменя имената на селищата, в които живеят турци, четири месеца след всички останали. Тази диференциация - между "насила потурчените българи" и "истинските турци" - ще залегне по-късно и във възгледите на част от комунистическите функционери, за да ги раздели на "възрожденци" и "възродители"... В диференциацията по отношение на насилието има сюрреалистична логика: преименуването на българите мюсюлмани се нарича "възстановяване на историческата истина". За преименуване на турците все още не става дума. Докато ги "признават" за турци...
Общественото мнение, което - за този период - може да се проследи предимно по периодичните издания, в общи линии следва (или поне - не се различава особено) от държавната политика. Освен в специализираните издания, най-ярък пример сред които е "Родопа" (1921-1945) на Христо Караманджуков, темата за мюсюлманите почти не присъства. Интересът се засилва по време на войната в издания като "Отец Паисий", където, естествено, се интерпретира въпросът за "нашите отлъчени братя помаците" и се пледира за тяхното (не се казва - насилствено или не) интегриране. Темата за турците не се засяга.
Една от първите мерки (1945) на новата власт е отново да върне имената на българите мюсюлмани. Презумпцията е, че електрификацията е по-важна от религиозните заблуди. Въоръжени с електрификацията, комунистите, все пак, не забравят да осъдят дейците на дружба "Родина" - обявявайки ги за фашисти. Някои от тях излежават присъдите си, а Камен Боляров (Ариф Бейски) - създателят на първата, смолянската дружба - е разстрелян "по погрешка".
Още преди да се осъществи електрификацията, партийните и държавни ръководители се сещат за "инородното население". Пръв сред тях е Георги Димитров, който - също за първи път (1948) - говори и за мерки спрямо турците. На този етап мерките са разселване - по примера на Сталин с кримските татари.
Електрификацията осъществена (по ирония на съдбата, или закономерно? - осъществяването й се спъва именно в турските райони), настъпва времето на "единната българска нация" и ревитализацията на дружба "Родина". Начело на партия и държава е вече Тодор Живков, т.е. досегашната колеблива линия в отношението към мюсюлманите твърдо се изправя.
Годината е 1962. ЦК на БКП гласува "Мероприятия против турчеенето на цигани, татари и българи с мохамеданска вяра". За самите турци все още не става дума...
В ЦК обаче не са единни по отношение на "Мероприятията". "Твърдата линия" към асимилация се провежда главно от Тодор Живков, а Цола Драгойчева и Митко Григоров са против. Станко Тодоров се въздържа...
Вероятно тези колебания и най-вече съпротивата на българите мюсюлмани в Гоцеделчевско (в Рибново обявяват въстание и отцепват района), а не общественото мнение, спират кампанията. Общественото мнение не подозира за набелязаните "Мероприятия". По-късно Живков ще се похвали, че "само четири души знаели за тези решения". Пак извън вниманието на общественото мнение преминава преименуването на циганите.
Онези от българите мюсюлмани, които сменят имената си през този период (до 1970), правят това доброволно. Те са предимно партийни функционери и разкрепостени жени. Именно те застават впоследствие начело на "възродителния" процес - "за да вкарат и другите в кюпа, понеже им се подигравали" - мислят голяма част от хората в Смолянско.
На 17 юли 1970 ЦК на БКП взема "Историческото решение" за "класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на българите с мохамеданска вяра". Акцията този път е настъпателна и повсеместна, макар да протича постепенно и с различен успех в различните райони. Тъй като районите са откъснати помежду си, а на централно ниво не се говори и не се пише нищо, хората остават с впечатлението, че "това" се случва само с тях. И започват да бягат. От родопските села се изселват цели родове и се регистрират в турски райони, защото "турците няма да ги пипнат". (Поразително дълго тази илюзия се запазва и у самите турци.) Архивите са препълнени с преписки по издирването на хора тук и там по България. Връщат ги по местожителство и им сменят имената.
Бягат и в горите. Записала съм случаи и биографии на хора, преживели в горите по четири години. "Страшната пролет" настъпва през 1972, когато "непокорните села" в Гоцеделчевско, Велинградско и Доспатско са блокирани и преименувани. Наведнъж. Жертвите са десетки. Ранените, арестуваните и изселените - много повече. Общественото мнение не подозира за всичко това. В местната преса пише за събор-ритуали, където някакви възторжени хора извършват някакви възторжени неща и "българщината пребъдва". В централната преса не пише нищо. Дори в "Работническо дело" и "Партиен живот" спират статиите на местните партийни ръководители, които искат да се похвалят с успехите си. Централната преса публикува кръстословици с въпрос "българомохамеданин?" и отговор - "помак".
От днешната ни гледна точка тази липса на информация е поразителна. Като че ли става дума за "две Българии", които не си общуват дори "на ухо". Тепърва предстои да се изследват начините, по които се е разпространявала именно тази, неформална информация (един сигурен източник, например, са били студентите и учениците от засегнатите райони, учещи другаде) и каква е била обществената реакция на това разпространение. Имало ли е обществена реакция? Засега съм изследвала само реакциите на турците за периода 1970-1975. Те са още по-поразителни. Не само турците от отдалечените райони (Североизточна България, например), но и турците, живеещи заедно с преименуваните българи мюсюлмани (в Девинско, например), казвали: "На нас това няма да ни се случи."
Именно на турците в Девинско (и на онези, живеещи по границата с Кърджалийско - т.е. на всичките около 5 хиляди турци в тогавашния Смолянски окръг) "това им се случило" още през 1975. Този факт останал неизвестен не само тогава. Той продължава да е неизвестен. И сега.
Според сведенията, до които успях да се добера, решението да се преименуват (само) смолянските турци е взето на местно ниво - от "легендарния" Величко Караджов - "Първия с ватенка", самият той - българин мюсюлманин, "родинец", твърд привърженик на "възродителния" процес, който нарича "възрожденски"... Решението е предварително подплатено с "научни" изследвания, които "доказват" българския произход на смолянските турци. Те били всъщност българи, приели исляма, и - някак случайно или поради вражески натиск - заговорили на турски. Процедурата по преименуването им е извършена изключително прецизно: сменени са имената само на местните жители. Съпрузите им от Кърджалийско или от Хасковско, например, са оставени с мюсюлманските си имена - чак до 1984.
Смолянската "процедура" с турците толкова много напомня "процедурата" на последвалия, тотален "възродителен" процес през 1984-1985, че е трудно да я приемем за "вдъхновено хрумване" на Караджов. Тя е по-скоро апробация на модела, на формулите, на лозунгите. Формулата в Смолянско през 1975 и формулата в цяла България през 1984-1985 е една и съща: "български граждани със силно турцизирано (вариант - замъглено) съзнание". Същият е и лозунгът: "Ние турци нямаме!"
Неслучайно пак в Смолянско започват сондажи за преименуване на сезонните работници-турци. Пак от Смолянско започват преименуванията в смесените бракове и смесените селища. И пак от Смолянско в края на 1984 тръгват първите активисти (немалка част от тях - вече преименувани мюсюлмани) към Кърджали...
Направих този бърз преглед на събитията, предшествали "възродителния" процес от 1984-1985, за да покажа, че той се е "оказал" изненада само за широките обществени слоеве, сред които е и мнозинството от жертвите. Разиграването на "изненада" с късна дата - особено в средите на палачите - е доста неубедително. Тук няма да описвам самите събития от 1984-1985 - те, за разлика от предшествалите ги, са вече печално известни, на широките обществени слоеве - включително. Ще спомена само още няколко факти, които навяват интересни размисли:
- През 1982 Юрий Андропов обявява изграждането на "единна съветска нация, в която да изчезнат всички етнокултурни различия".
- По същото време екип начело с Александър Лилов прогнозира вероятни негативни последици от евентуална смяна на имената.
- По същото време виден смолянски "възродителен" функционер, командирован в побратимения Дагестан, е убит там при неизяснени обстоятелства.
- По същото време висши среди в Турция започват да се тревожат, че България готви такава акция. Президентът Кенан Еврен пита Живков за това, а той категорично отрича. В същия разговор Еврен отхвърля предложението на Живков да се поднови емиграцията към Турция.
- Окончателното завършване на новата паспортизация на населението (въвеждането на системата ЕСГРАОН) е предвидено за края на 1985.
Възможно е българският "възродителен" процес също да е бил някакъв вид апробация. За изграждане на "единна съветска нация", например... Потвърждаването или отхвърлянето на такава теза обаче се нуждае от още много документи... Загадъчната смърт на смолянския функционер в Дагестан не е доказателство. Според някои слухове, той бил убит там заради мераците си към една танцувачка...

Дебатът предстои. Дано в този дебат обществото ни не се състои само от зрители.

Евгения Иванова

Евгения Иванова е доцент по етнология в Нов български университет. Специалист по междуетнически взаимоотношения и малцинства. През 2000 г. завърши петгодишно изследване "Планината Родопи - модел за толерантност на Балканите", по време на което се беше заселила в Родопите.

Вестник "Култура"

Няма коментари:

Публикуване на коментар