Orient Radio Bulgaria - Bulgaria's Turkish radio!

вторник, 14 октомври 2008 г.

Технология на злото, или как изчезват малцинства

Ралица Пеева*

Филмът на Татяна Ваксберг съживи една тема дълго избягвана не само от обществения дебат, но и от институциите на демокрацията. Ето защо ценното в работата на журналистката е както откриването на документи, които прокурори и следователи отказваха да намерят близо десет години, така и предизвикването на тaзи болезненa, но крайно необходимa дискусия за случилото се. Филмът ни кара да си зададем мъчителни и трудни въпроси. Как стана всичко това пред очите ни? Доколко приеманата за традиционна българска добродетел толерантност е мит? Ако незнанието ни за секретните действия на властта по време на самия "възродителен процес" през 1984-85 г. могат да ни служат за лесно оправдание, то какво е обяснението ни, че мълчахме, с малки достойни изключения, когато депортацията на съгражданите ни нагло изпълваше новините всяка вечер през лятото на 1989 г.? Дали трябва да забравим стотиците изпълнени с омраза хора, които в началото на 1990 г. настояваха за референдум по въпроса за връщането на имената на българските турци? И също стотиците, които отговаряха, че може би средствата на режима са били неправилни, но целта е била оправдана? Болезнената истина, че позволихме да бъдем мълчаливи свидетели на тези събития ще продължава да ни тежи десетилетия. Вероятно първото, което трябва да направим сега е да потърсим повече обяснения за това как и защо се случи всичко, за което разказва "Технология на злото". Защото именно разпознаването на симптомите, практиките и метода на етническата асимилация може да ни направи чувствителни към синдрома на националистическата еуфория много преди тя да предизвика човешка трагедия.
Два печални факта характеризират българската политика на асимилация спрямо етническите малцинства. Първият е че, всяко едно българско правителство от Освобождението до наши дни е правило опити за асимилация и/или депортация на мюсюлманските малцинства, а комунистическият режим има най-голям успех в извършването на това престъпление. Второ, макар и изглеждаща хаотична и противоречива, политиката на партията-държава към мюсюлманските малцинства е съвсем систематично насочена към тяхното претопяване.
Етническата политика на некомунистическите правителства
Много от методите на етническо претопяване имат печално дълга традиция и трагичен успех. Те създават ред на насилствена асимилация последвана от масово изселване, който ще се повтаря многократно в следващите десетилетия. Механизмът на действие обаче ще бъде систематично разработван и изпробван отначало не върху българските турци, а върху онези, чиято принадлежност към българската нация е най-лесно да бъде "доказана"- помаците. Така първият масиран опит за претопяване на малцинство е през 1912 г. спрямо помаците от Западните и Централни Родопи. В резултат от кампанията 150 000 души получават български имена и приемат "доброволно" християнството. В този цикъл на претопяване властта използва средства, които по-късно са усъвършенствани от комунистическия режим: насилствена промяна на имената, задължително заселване на български учители и свещеници, превръщане на джамиите в църкви, раздаване на дрехи, които по заповед трябва да заместят шалварите и забрадките. Кампанията е организирана от официален Комитет по покръстването, който отчита в тайния си доклад успешното й приключване. Само година по-късно обаче в опита си да намери по-благоприятна дипломатическа позиция в преговорите с Турция и Великите сили, правителството решава да промени своята политика спрямо мюсюлманското малцинство и цялата кампания по преименуването е отменена.
Споменаваме този епизод в нашата история, защото той носи две много важни характеристики на българската етническа политика. Първо, създаването на официален орган, отговорен за провеждането на подобна кампания, показва, че дори и в началото на века асимилацията на малцинствата съвсем не е била неочаквана прищявка на безотговорен индивид случайно попаднал на ключово място във властта. Напротив, от самото начало атаките срещу малцинствата са резултат от целенасочена, внимателно подготвяна и смразяващо прецизна технология. Второ, неочакваните решения за промяна в малцинствената политика в зависимост от политическите интереси на страната в конкретен исторически момент се превръща също в обичайно повтаряща се практика с трагични последици.
Често се споменава, че българските турци трябва да са благодарни на държавата, положила толкова усилия за тяхното благоденствие. Забравя се обаче един факт- усилията положени от държавата са неизменно последвани от насилие и нова вълна на претопяване. Един от ранните примери за тези противоречиви фази в българската малцинствена политика е изпълнението на Ньойския мирен договор, според който България е задължена да признае равенството на всички свои малцинства независимо от религия, раса и националност. Положителен резултат от новата политика според историците е развитието на образованието на турското малцинство в страната- факт, който за съжаление през 1930те години е последван от поредния обрат в отношението на властта завършил със затварянето на турски училища в 118 турски селища, преименуването на 1971 села и градчета, забрана върху издаването на вестници на турски език и неизбежно- до изселването на 101 507 души между 1923-33 година и на 70 632 души между 1934 и 1939 г. Между 1938 и 1944 г. е предприета и поредната кампания срещу помаците, при която побойщата, насилственото преобличане и изселване са част от методите станали обичайна практика на властта.

Етническата политика на комунистическия режим
Новият режим в страната, поне привидно, не променя системното непостоянство в етническата политика. Казваме привидно, защото един поглед върху детайлите на тази политика отново разкриват картина на целенасочена асимилация редуваща се с периоди на открит държавен терор спрямо представителите на малцинствата. И докато периодът непосредствено след идването на комунистите на власт бележи привидна либерализация в отношението към малцинствата когато хиляди турци стават членове на БКП, когато отново са отворени училища закрити от предишните правителства и започва издаването на няколко турски всекидневника, то положителният ефект от тези решения е бързо изместен. През май 1950 г. в районните управления на МВР пристига заповед за "регистрацията", т.е. смяна на имена на 130 000 татари, цигани и турци.
Поредните кампании срещу мюсюлманските малцинства прдизвикват постоянен страх. Тъкмо този ефект на държавния терор става постоянна характеристика в отношението на режима към малцинствата. Може би затова когато на 10 август 1950 г., в разгара на най-голямата дотогава изселническа кампания засегнала турското малцинство в страната, правителството призовава Турция да приеме 250 000 български турци "пожелали да емигрират", то вероятно не лъже, че част от петициите подадени в турските консулства в София, Варна и Пловдив са доброволни и цитират национализацията на земята и забраната върху религиозните свободи като основен мотив за емиграция. Има обаче и един ключов детайл- в официална правителствена нота от същата година се казва, че българските власти са разпространили молби за емиграция сред повече от 250 000 турци. Опитът с "раздаването" на молби управляващите приложиха и през 1989 г. И тогава държавните лидери предпочетоха удобно да скрият от обществото, че декларациите за напускане на страната се връчват насила на гражданите заедно с набързо издадените им задгранични паспорти и устна заповед да са готови за депортация в рамките на осем- десет часа.
Съществува и друг паралел между двете най-големи изселнически вълни засегнали турското малцинство в страната- реакцията на Турция. Затънала в трагедията на бежанския поток, и през ноември 1950 г. и през август 1989 г. тя затваря границите си с изискването всеки желаещ да влезе в страната да притежава виза. Анализите на напрегнатата комуникация между турските министерства на вътрешните работи, външните работи и селското стопанство през 1950 г. показват, че страната е готова да приеме голям брой български турци, но в рамките на ежегодна квота. България обаче отказва подобен вариант. Масовото изселване на голям брой български турци решава два проблема за режима. От една страна са депортирани най-активните и образовани представители на малцинството, които неизбежно са последвани от цели села. От друга страна, изселването е толкова бързо и хаотично, че много от желаещите да заминат не успяват да прекосят границата преди Турция да я затвори. По този начин в България остава достатъчно многобройна работна ръка съставена от уплашени и отчаяни хора. За властниците тъкмо това състояние на малцинството е най-изгодно. И наистина българското правителство изглежда печелившия в битката- турското малцинство е значително намаляло, а Турция, олицетворението на врага, е затворила граници и е показала на останалите в България турци, че е омразната мащеха. Пред неуспелите да заминат български турци стои единствено адаптацията към комунистическия режим.
В двете десетилетия последвали поредната изселническа вълна адаптацията на останалите български турци изглежда наистина възможна поради съзнателно променения курс на партията-държава към асимилация с мирни средства. Масирана кампания за повишаване образователния ценз на българските турци приключва с отваряне на няколко турски училища, на факултета по тюркология, с приемането им с привилегии в университетите, с подновеното издаване на пет турски вестника и много книги на турски език. Българското радио също започва редовни излъчвания на турски. В една от речите си Тодор Живков заявява: "…Сега и в бъдеще турското население ще говори своя матерен език и ще пее неговите прекрасни красиви песни". Но той споменава и друго: "Най-строги мерки ще бъдат взети срещу онзи, който подклажда желанието за емиграция". Несъмнено тези думи са и ключът към неразбираемото и на пръв поглед доброжелателно отношение на властта към малцинството. Целта на управляващите в конкретния период- да се сложи моментно край на изселването- обяснява и средствата- временно примирие с подложените на постоянен натиск хора.
Поредната кампания срещу етническите малцинства в страната обаче отново не закъснява. На 17 юни 1970 г. Политбюро приема "Решение за избистряне на класовото и партийно съзнание и за патриотичното възпитание на българските мохамедани". Масовата акция срещу помаците започва през 1971 година е и генерална репетиция за последвалия "възродителен процес". Кампанията е проведена в строго организиран ред. Започва от Западните Родопи и се премества постепенно на изток и север, за да обхване за броени дни цялото помашко население в страната.
"Новата" правителствена политика спрямо малцинствата е въплътена и в държавни документи. Конституцията от 1971 г. вече не говори за етнически малцинства, а само за "граждани от небългарски произход". Неслучайно и новата програма на БКП от 1971 г. заявява, че "гражданите на републиката ни с различен етнически произход ще станат все по-сплотени с нацията". Признаците на настъпващата войнстваща българизация са съвсем очевидни. През 1975 г. всички официални речи говорят за "обединената българска социалистическа нация", а графата "националност" е изтрита от паспортите. В свой доклад през 1979 година Живков декларира, че "националният въпрос е решен окончателно и категорично от самия народ". Речта му съвпада с изтичането на последното емиграционно споразумение между България и Турция, подписано през 1968 г. по силата на което до 1979 г. страната са напуснали 113 365 души. След като въпросът с помаците е "окончателно решен", властта пристъпва към поредната и най-жестока насилствена асимилация на българските турци.
И все пак остава въпросът защо тъкмо тогава управляващите се решиха да пристъпят към използването на военна сила, за да претопят турското малцинство. Съществуват няколко фактора, които стимулират комунистическите власти не само да продължат прилагането на вече познатите методи, но и да усъвършенстват способите си за насилие над личността. Едва ли е изненадващо, че всеки един от тези фактори е споменат по същото време и в писанията на професор Михайло Маркович, световно известен философ, превърнал се в главен идеолог на сръбския режим, който през осемдесетте години теоретично обосновава политиката на държавен терор срещу албанското малцинство в Косово.
1) Демографският фактор.
Ниската раждаемост сред българите и високата раждаемост сред малцинствата е причина да не бъдат публикувани официални данни за броя на етническите турци. Последните обявени резултати от 1965 година свидетелстват, че в страната има 746 755 турци. Специалисти анализират официалната статистика в райони населени предимно от малцинства. Резултатите показват тенденция за негативна раждаемост и висока степен на миграция към градовете в районите където населението е компактно българско и тъкмо обратните показатели в местата с малцинствено население. Управляващите тревожно отбелязват, че малцинствата прогресивно нарастват и населяват все по-големи райони с важно стопанско значение за страната. Лесно се налага внушението, че откъсването на територии от страната е само въпрос на време.
2) Факторът религия.
Ислямът традиционно е смятан за основна пречка пред пълното подчинение на турското малцинство към режима. Непрестанно поръчваните социологически проучвания систематично показват по-силната степен на религиозност сред българските турци.
3) Други фактори.
За режима е очевидно, че в условията на идеологическа криза, възможен и все още неизползван източник на легитимност е национализмът. Една етническа криза може не само да провокира националистически настроения на населението, но и временно да намери виновник за икономическите трудности.
Сред причините за масовата насилствена кампания срещу българските турци е и фактът, че през декември 1985 г. се планират ново преброяване на населението и смяна на всички паспорти. При едно успешно приключване на асимилацията, преброяването може да "докаже научно" официалното твърдение на властите, че в България няма турци и да постигне най-важната цел- етнически чиста нация.
Решени да постигнат успех в чудовищното начинание, управляващите започват претопяването на 840 000 души в края на 1984 година. Опитът от предишните асимилаторски кампании е внимателно анализиран и обогатен. Методите са познати: насилствено отнемане на имената, забрана на религията, забрана на всички обичаи и ритуали, забрана на турския език в България, побои, арести, затвори, концентрационен лагер, убийства. Властта безцеремонно нахлува и в най-интимните моменти на обикновеното човешко всекидневие. Унищожават се медицински картони дори на хронично болни. Обичаят на обрязването е наречен "анти-социален и анти-български акт" и "основен елемент в арсенала на империалистическата идеологическа диверсия, насочена към отчуждаване и разделяне на трудовия ни народ". Всички турци са принудени да подпишат декларация, че няма да обрязват синовете си, а по места са назначени комисии, чиято основна задача е ежемесечно да проверяват изпълнението на заповедта и да арестуват нарушителите. Комисиите следят старателно и дали в детските градини се говори на турски. В заплаха за нацията се превръщат и погребенията в мюсюлманските гробища. Близките на починалите са принудени да ги погребват в ковчези, а тези, които вече са погребани нямат право на име. Семействата им получават декларации със следното съдържание: "Др..., според препоръките на комисията по ритуалите ръководена от полковник Младенов от вас се изисква да покриете с гипс имената на своите роднини (баща, майка, брат, сестра) в срок до 30. 05. 1987 г. или ще ви бъде наложена глоба... В случай, че не се подчините на настоящата заповед в определения срок, освен глобата ще бъдете предадени на органите на Народната милиция". Това е печално успешният завършек на една целенасочена политика за асимилация на етническите малцинства.
Когато се питаме как стана възможно всичко това не бива да забравяме, че в поредната фаза от кампанията по претопяването се включиха и много български историци. Началото бе периодът на всенародни тържества послучай 1300 години от създаването на българската държава. Моментът е изключително удобен, за да се предизвика националистическа еуфория. Филми, книги и статии непрестанно напомнят, че турците са вековния враг и поробител. Това се случва три години преди "окончателното решение" за "преименуването" на турското малцинство и съвсем не е тайна акция на режима. Напротив, бавно и систематично ни бе внушавана една-единствена истина- всички сме българи.
След 1984 г. термините "турци" и "турско малцинство" бяха изтрити от официалните документи. В основата на историческите трактати бе теорията, че всички турци в страната са българи насилствено ислямизирани и асимилирани през Османското иго. След дълъг период на измамно съществуване, най-после през осемдесетте години благодарение на усилията на партията и правителството те се самоосъзнават и всички доброволно и спонтанно желаят да възвърнат българските си имена. Историците изработиха идеологията, която трябваше да оправдае едно държавно престъпление. Според тях случилото се бе "последна фаза в историческото развитие на възродителния процес, предизвикана от натиска на историческите факти. Обективната историческа необходимост бе да се консолидира българската социалистическа нация чрез реинтеграцията на тези хора."
Тези факти наистина показват, че асимилаторската политика на властта не е изненадващо обръщане или прищявка на партийния елит, а усъвършенстване на съзнателно трупан опит за претопяване на турското малцинство. Те показват и друго- че властта открито ни информираше за постигнатите успехи, а ние оставахме безучастни към човешката трагедия. Депортирането на повече от 300 000 български турци през 1989 г. е смятано за естествено продължение на този опит.
Когато говорим за прогонването на стотиците хиляди наши сънародници, един въпрос като че ли остава незададен- защо точно тогава? Защо властниците решават да предприемат поредната насилствена акция срещу турското малцинство тъкмо през 1989 г.? Отговорите разбира се ще са много и хипотетични докато инициаторите на тази кампания продължават да мълчат, но един факт остава. През ноември 1988 г. се формира организирано движение на български турци срещу асимилаторската кампания на режима. Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Сабри Искандер формират Демократичната Лига за Защита на Човешките Права. Макар че много анализи на дисидентското движение в България рядко споменават ролята на българските турци, нивото на мобилизация и организацията на актове на гражданско неподчинение от турското малцинство през 1989 г. несъмнено предизвикват криза в системата на репресии. Безпрецедентна вълна от гладни стачки и мирни походи в името на спазването на човешките права нанасят сериозен удар върху властта. На 6 май 1989 г. е обявена гладна стачка, която бързо обхваща цели села, а през целия май се провеждат масови демонстрации в множество райони на страната. На 11 май, неспособна да се справи с кризата, партията поръчва на Държавния Съвет да издаде Указ за гражданска мобилизация в мирно време.
Независимо от мирния характер на протестите и въздържания език на издигнатите лозунги- за връщане на имената и за правото да използват майчиния си език- протестиращите турци са посрещнати от репресивните сили на режима. В повечето места демонстрантите са разпръснати с водни струи, сълзлив газ и куршуми. Официалните съобщения говорят за шест убити и десетки ранени. Независимо, че управляващите успяват отново да потушат недоволството на българските турци, самият мащаб на протестите не само нанася сериозен удар върху системата, но и дава стимул на малката група български дисиденти, които решително се застъпват за правата на малцинството. Българските турци смятани за лидери на протестите са арестувани и незабавно експулсирани от страната, но за режима става все по-трудно да контролира вълната от недоволство. Решението ни е вече познато- насилствена депортация на определен брой български турци. Този брой е определен от Живков, чиято фраза "достатъчно ни е около 300 000 души от това малцинство да напуснат страната" е печално известна.
На 29 май 1989 г. Живков прави официално изявление по телевизията, в което за първи път признава, че в страната има криза с "гражданите с турско самосъзнание" и отново като през 1950 г. призовава Турция да "отвори границите си за всички български мюсюлмани, които искат да отидат в Турция временно или за да живеят там". Речта му е последвана от срамни масови митинги, на които трудовият народ заклеймява анти-българската кампания на Запада, намесата на Турция във вътрешните работи на страната и родоотстъпничеството на шепата български дисиденти защитили турците.
Натискът на държавата се осъществява по няколко начина:
1) Спешно раздаване на паспорти и документи за пътуване по домовете и работните места на българските турци. През цялата 1951 г. са раздадени декларации на общо 250 000 души. През 1989 г. само в една община и само за един ден са продадени 36 000 декларации за пътуване в чужбина. При раздаването на формулярите дори не се прави и опит за прикритие на дискриминационния принцип, по който става издаването на паспортите.
2) Властите неофициално обещават по-бързо уреждане на документите на всеки, който продаде веднага недвижимото си имущество. Такава продажба значително намалява риска от завръщане. Бързината, с която става депортацията принуждава хиляди български турци да продадат къщите си за символични суми.
3) Натиск върху всички турски семейства да заминат като особено внимание се отделя на учениците в училищата. Всеки ден им е задаван въпроса "Ти какво още правиш тук?"
4) Преместване на работници на нови работни места независимо от опита и способностите им, а въз основа на един критерии- етническа принадлежност.
На 22 август Турция затваря границите си подобно на кампанията през 1950 г., защото се оказва безсилна да приеме поток от 370 000 души. Българското правителство е доволно от постигнатия очакван резултат и обвинява Турция, че е поставила хилядите хора чакащи да прекосят границата й в "изключително тежки условия". Този път обаче различният международен политически и икономически контекст не позволяват на властта да постигне безнаказано своето. От една страна присъствието на Горбачов на политическата сцена в Москва не помага на БКП. Съветският лидер е не само открито несъгласен с политиката на насилствена асимилация, а и в разгара на кампанията вика Живков за отчет в Москва. От друга страна, настъпилата вече икономическа криза не позволява на режима да се лиши от твърде много български турци. Сключването на ново емиграционно споразумение с Турция би предизвикало редица затруднения за правителството, защото напускащите граждани имат право за изплащане на осигуровки и изтегляне на банкови депозити. Съществуват и вътрешно политически причини да не бъде сключена нова емиграционна спогодба с Турция. Подобна спогодба на този етап би била официално признание, че "възродителният процес" е всъщност насилствена асимилация на турското етническо малцинство. Когато властта твърди, че турци в България няма, то трудно може да обоснове подобно емиграционно споразумение. Освен това признанието, че управляващите правят опит за депортиране означава и важна отстъпка пред натиска на българските дисиденти активно участвали в протестите срещу етническата политика в страната. Неспособно да води диалог, правителството решава да следва твърд курс, а до падането на режима остават три месеца.
Изнесените факти показват как асимилационната политика на България спрямо турското етническо малцинство не е случайно явление предизвикано от временни прищевки на властите. Погледът през годините разкрива изграждането на съзнателен и постоянно усъвършенстван план за претопяване на 840 000 български турци. Насилствени методи за асимилация се редуват с насилствена депортация няколко пъти през този век. И всеки път властта дава достатъчно ясни сигнали за това, което ще последва. Необходимо е да се научим да разчитаме тези сигнали и да не ги отминаваме с мълчание, защото понякога това означава спасяването на човешки живот.

И когато заслужено се радваме на квалификацията, че България е пример за етнически мир и толерантност, е добре да си спомняме и за тези страшни моменти от близкото минало. Не за да отричаме доброто, което сме извършили, а за да не забравяме за злото, което сме позволили да се извърши.

* Статията е писана по материали от библиотеката на Принстънския университет. Ралица Пеева е защитила докторска дисертация по социология в New School of Social Research в Ню Йорк. В момента е програмен директор в Центъра за либерални стратегии

Inform

Няма коментари:

Публикуване на коментар