Orient Radio Bulgaria - Bulgaria's Turkish radio!

сряда, 2 юли 2008 г.

Ние като си отидем, с нас от Бурса ще си отиде и България

Продължение
Виж първата част: Бурса, 19 години след “голямата екскурзия”



Тези малки красавици можеха да растат по родните места на родителите им. Снимки: авторката

Вечерно време в кафенетата на централния площад на Демирташ има само мъже. Пият чай и айран. В квартала алкохол не се продава – нито в заведенията, нито в магазините. Но понеже сме дошли на гости от България, мъжете отърчават до съседния квартал, за да купят бира и нещо по-твърдо.
Питам какви са забавленията на жените. Отговарят ми, че гледат телевизия. Чудя се дали изобщо им остава свободно време от чистене и подреждане. Кварталът не предлага и на младежите никакви възможности за развлечение. През 50-те почнали да строят кино, но се отказали, защото разбрали, че по филмите “мъжете и жените… нали знаеш.” Основите на киното стоят, сградата нито е достроена, нито съборена. Разбира се, може да се отиде до центъра на Бурса, където животът тече далеч по-свободомислещо, но българските изселници рядко се решават на такова далечно пътешествие. Там, в другия квартал, са изселници от друго село, с които и преди са се виждали само от празник на празник. Общуването се извършва предимно в рода и родното село.

Неравноправието на жените обаче е привидност. В семейството става това, което рече жената. А нарежданията най-често се диктуват от съревнованието с комшийката. Някоя си купила едикаква си тенджера. Цялата улица се снабдява със същата тенджера. Ето така се получили еднаквите къщи с еднаквото обзавеждане.
Какво да има в градинката, също е грижа на жената. Още една подробност, която разграничава българските турци от останалите, е тази, че като купували парцели за къщите си, взимали по два. Един за строежа и един за градинка. Зелени площи има само до къщите на българските изселници. Въпреки че в магазина постоянно продават домати, българската туркиня с любов отглежда свои. Семената най-често идват от България. Днес в голите поля на Демирташ расте и сребристият родопски бор.

Тава. Фурна. Слушам разказите за голямото преместване и си казвам, не, в тази жега не бих могла да устоя. Вие как го направихте? Към пет следобед започва да повява лек ветрец, успокояват ме. Към седем вече е достатъчно хладно.
Вярно, така става. Дори вятърът тъй се усилвал, че два пъти в месеца късал турското знаме, което се вее над стадиона. Захладнява, значи е време за вечеря.
Домакинята в къщата, където ще отседна, се е приготвила за гости. По средата на масата има една чиния със зрял фасул с телешко, също така и тава с капама. По този начин тук наричат пиле с ориз на фурна, различно е от банската капама с три вида месо, готвени в гювече. Но както се разбра – тук тавата е на почит. Прибори има пред всеки, но липсват чинии. Познавам традицията на ядене от един съд от помаците край Златоград, затова не се стряскам. Но домакинът изглежда се почувства неудобно и отправя гневни думи на турски към жена си. Веднъж заселили се в Бурса, жените рядко напускат дома си. Затова пък мъжете ходят често до Истанбул, да изплакнат очи по разсъблечени жени, и до България, където пък могат да пият алкохол на воля. Пазителките на традицията, дори често на ретроградното, обикновено са жените, колкото и в очите на несведущия да изглеждат потискани и онеправдани. В случая кавгата продължава доста дълго – мъжът настоява да се поставят чинии пред всеки, жената отказва. Не бих могла да отсъдя кой прав, кой крив. За моите навици яденето на фасул от една чиния е трудно занимание, защото със сигурност бих окапала бялата покривка при дългия път на лъжицата. От друга страна съм на гости и е редно да зачитам обичаите на гостоприемния дом.



На трапезата за гости има прибори пред всеки, но без чиния. Снимки: авторката

Най-накрая жената взима една чиния и я тръшка пред мен. Останалите на масата мълчат смутено. След това домакинята сипва на себе си също в отделна чиния и сяда на земята. Храни се там долу. В този миг вече изпитвам неудобство – стопанинът и гостите на масата, жената на земята. Седенето на земята е нещо обичайно за Бурса. Топло е, не може да се простудиш. Привечер пред много от къщите се виждат групички жени, седнали на земята върху килимчета. Но все пак да сложиш гостите си на столове край масата, а да ти да седнеш долу по собствено желание, ми се струва, че прекрачва границите на традицията. Явно, жената нещо е ядосана. Дали самопоставянето й на по-ниското стъпало всъщност не беше демонстрация и един вид слагане мъжа на мястото му? Не разбрах.
Още по-учудена останах на другата сутрин, когато домакинът почна да кърши ръце пред мен и да се извинява заради жена си. Ама сега за една чиния, голяма работа, викам му. Не, не било за това. Оказва се, че през нощта домакинята е заключила отвън стаята, в която бях настанена и е прибрала ключа. Кого е пазила в случая? Мен? Или съпруга си? Загадката така и ще си остане неизяснена.



При полагането на къната булката е в пижама от сатен. Снимки: авторката

Тази властна жена ми стана безкрайно симпатична. Поставена между селото и града, между България и Турция, между Европа и Азия, между родината и чужбина, гонена, страдала, тя най-после е намерила територия, в която се чувства защитена. И изведнъж в дома й нахлува някаква си с българка с голи рамене, която не е придружавана от съпруг, но пък пие наравно с мъжете… Ама, ха! Ясно е, че в такива случаи е необходима хитрост, дори коварство, за да се запази онова, което е било и което в очите на й трябва да продължава да бъде. Ако пък мъжът не си знае мястото, то трябва да му бъде посочено. Седящата на земята се извиси над всички нас.
След вечеря ме водят на къна. В неделя ще е сватбата. Сезонът на сватбите в Бурса започва след края на учебната година, за да се повеселят и децата. Тържествата се правят в специални сватбени салони, където се поднася малко ядене. Пак фасул, тави с капама, ядки и сладкиши. Алкохол не се сервира.

Сега обаче е петъкът преди сватбата. Знаех, че на къна се събират само момичетата, но не – тук е целият квартал. Мъже и жени, млади и стари. В улицата между два реда къщи се вихрят танци, най-вече кючек, но от време на време се хващат и на хоро, подобно на нашето право хоро. Дори и стъпките са същите. Има отделно мъжки, отделно женски, също така и смесени танци. Омъжените жени са завързали най-искрящите си забрадки. Не може да се отрече – красиви са. Иначе дрехите им са така да се каже – светски: костюми с относително къси поли. Няма шалвари. По-възрастните жени са с дълги дънкови манта, наподобяващи сините ученически престилки, които надянаха в България, когато по време на “възродителния процес” им забраниха да ходят с шалвари.



Момчетата полагат изключителни грижи за прическата си. Снимки: авторката

Момчетата пък са хвърлили доста труд, за да издокарат прическите си. Много гел са изсипали върху косите си и сега те са щръкнали нагоре тип “гребен”. Освен турска музика гърми и българска чалга от класическия период: “Радка Пиратка” и “Черно море, много е добре…” Младежите подпяват, но повечето от тях не знаят български. Май завинаги са скъсали връзките с България. Живеещите в този квартал обикновено не продължават да учат висше образование, ако стигнат до някаква по-горна степен, то тя е професионално обучение. Намират си работа, която е предимно в Бурса. Нямат намерение да живеят между България и Турция, да се занимават с обмен между двете страни. Турският им е достатъчен. България е ту мрачен, ту светъл спомен в разказите на родителите. Толкова.

Гледам тия млади хора и ми дожалява за България. Колко много изгуби, като ги изгони. А те не искаха друго освен да се казват, както ги е кръстила майка им, да говорят майчиния си език, да работят и да живеят съвсем нормален живот. Нищо повече. Да не говорим колко работна ръка се изплъзна ей така. Но изборът вече е направен. Той е като женитбата – кажеш ли “да”, връщането назад не е невъзможно, но винаги е мъчително.



Празничната рокля е само за ритуала “къна”. На сватбата тя ще бъде в друга дреха. Снимки: авторката

Младоженците в момента не се терзаят от мисли за България. Повече ги притеснява дали вървят по каноните на ритуала. Встрани дебнат възрастни жени, които диктуват как, кога, кое, кой. Изборът, разбира се, е направен от младите, но частично. Изселниците от България държат децата им да се женят помежду си. Изключенията потвърждават правилото, че избереш ли местен, сбъркал си. Главите на младежите се пълнят с такива истории. Бракът с местен се смята за смесен и не е за предпочитане. В случая булката и младоженецът са били послушни, дори прекалено, защото се оказва, че родителите им са от едно и също село в Родопите.



Къната се поднася със забучени в нея свещи. Снимки: авторката



Момичетата хвърлят пари върху червен воал над булката. Снимки: авторката

След като се харесат, принципът на продължение на рода е следният: семейството на момчето осигуряват апартамента, а родителите на момичето – цялото обзавеждане, което всъщност е чеизът. Водят ме в подредената къща. Същата, както и досега посетените от мен. На показ са извадени чаршафи, юргани, отворени са вратите на шкафчетата, за да се видят новите сервизи. Впечатляващ е голям скрин с три чекмеджета, пълни с терлици. Повечето плетени още в България, когато майката на младоженката е била млада булка. Естествено, купища забрадки, което е най-важното в тоалета на семейната жена.



Чеизът на булката може да се види от всеки. Снимки: авторката



Юргани и чаршафи, които младото семейство получава от родителите на момичето. Снимки: авторката



Сервизите са част от чеиза. Снимки: авторката

Спомням си как като младоженци с мъжа ми събирахме пари, за да купим първия телевизор, после легло, маса, кухненски шкаф… Колкото и да си свързани с бита, това са емоции, част от създаването и укрепването на семейството. Питам тези млади хора какво ще правят с парите си. Щели да ходят по почивки – Мраморно море, Егейско море… Децата на изселниците вече не работели и през отпуските си, научили се от местните “да живият”. Първото поколение все още не се решава на подобни разсипии. Ако ще идат все пак някъде, то е до българските курорти Павел баня и Наречен. Но това могат да си го позволят едва сега, след като са построили къщите.



Ръцете на булката влизат в червени ръкавици. Снимки: авторката

Връщаме се обратно към тържеството. Настъпил е мигът на къната. Булката излиза на улицата по сатенена пижама. Сяда на стол. Към нея носят тавичка с къна, в която са забучени свещи. Младите момичета мажат ръцете на булката с къна, свекървата закача на ревера й златна монета. После момата пъхва ръце в червени ръкавици. Над главата й опъват червено було. В него момичетата хвърлят пари.
Из тълпата ходи жена и раздава от съд ядки – тиквено семе, леблебия, шан-фъстък.
Купонът продължава с още по-луди танци. Участниците са загрели и вече сякаш не могат да спрат. Алкохол няма. Само в по-страничните улички в тъмното са се сврели младежи и обръщат бири. Мюсюлмани, ама с граница.
Вече не е като във фурна, но думата “тава” продължава да ме владее. В Бурса всичко е сякаш на тепсия – на показ. Българските турци живеят така – да се покажат, да се видят от съседите, да бъдат оценени. Няма скрито-покрито. Всичко се знае, дори и да се мълчи за него. Като на селския мегдан в родопските им села.

На тръгваме от Бурса минаваме през центъра. Там под един от мостовете спътниците ми виждат стар познат. Юмер Дженай, 72-годишен, от Кърджалийско. През 1984 г. написал писмо до Тодор Живков с копие до тогавашния премиер на Турция, в което казал каква голяма глупост се извършва, като се сменят имената на българските турци. В резултат на което бил осъден на четири години и осем месеца затвор за противодържавна дейност.



Дядо Юмер се изхранва, като продава български стоки в Бурса. Снимки: авторката

Прекарал две години и пет месеца в старозагорския затвор, после за три години бил изселен в Бобовдол. Когато го освободили, семейството му вече насила било накарано да замине за Турция. Децата намерили работа, но Юмер бил в пенсионна възраст, прекалено стар, за да го наемат някъде. И вече 19 години взимал от пазара в Кърджали български вафли, локум, мед, крем “Здраве”… и ги продава в Бурса. Стигало, колкото да се прехранва. Българските изселници идвали и купували, дори за още питали. “Каквото си ял в детството, това ти е най-сладко – казва Юмер. – Ние като си отидем, с нас от Бурса ще си отиде и България.”

Inform,02.07.08

Няма коментари:

Публикуване на коментар