"Технология на злото" - Татяна Ваксберг !

Разследване

Технология на злото

2. Взривовете през август 1984-а

Татяна Ваксберг

"Сега" публикува разследването на Татяна Ваксберг за насилствената асимилация на българските турци. 3-те статии са част от бъдеща книга и разкриват подготовката и началото на военната акция за отнемане на имената. Разследването е по документи от архивите на БКП, МВР, Държавния съвет на НРБ, Министерския съвет, държавния архив в Кърджали, архива на Балканлълар - Истанбул, както и по разкази на многобройни очевидци. Предимство е дадено на онези факти, които са потвърдени едновременно от архивните документи и от свидетелствата на жертвите на престъплението. Документите се публикуват за първи път в печата.

Каре

Действията на МВР през есента на 1984 г. показват, че ръководството му е знаело за предстоящата асимилация на всички български турци. Тодор Живков, автор на няколко асимилационни кампании до този момент, нееднократно изтъква минусите на акцията срещу българските мюсюлмани от западния склон на Родопите в началото на 70-те. Основният от тях е, че органите са отнемали имената в дълъг период от време. Това обяснява скоростта, с която през 1984-1985 г. са отнети имената на българските турци - за броени седмици. А става дума за около 840 000 души. МВР просто си поправя старата "грешка".

Това не обяснява как така МВР е успяло да организира толкова мащабна операция по нападението и да удържи в тайна своята подготовка. Отговор обаче има. Подготовката за асимилацията е била маскирана зад благородни цели - МВР е усилило охраната на гражданите, за да не се повторят двата взрива в Пловдив и Варна, избухнали в края на август 1984 г. Тази усилена охрана в Източните Родопи никого не е пазела. Тя е била сложена заради предстоящото нападение.

През август 1984 г. нищо не предвещава с какво ще завърши годината на Оруел. Задава се голям празник - на 9 септември партията ще отбележи 40 години безконтролна власт. В навечерието на всяко подобно честване БКП се опасява от криминални или политически прояви на своите граждани, несъгласни с режима. Тя настоява МВР да взема превантивни мерки. Затова всяка предстояща манифестация за МВР означава предимно едно: усилване на охраната по улиците, проверка на талоните и багажниците на колите, спиране на продажбата на алкохол, увеличаване на нощните патрули и на охраната на учреждения, гари и летища. На 1 август 1984 г. Инспекторатът на МВР издава точно такава заповед - за усилена охрана по градовете във връзка с предстоящата манифестация. Тя с нищо не се различава от предходните.

Само празникът е по-особен, защото годишнината е кръгла, честванията - по-продължителни, чуждестранните журналисти - повече от друг път, а България наскоро е придобила международното негативно клеймо след атентата срещу папата. Безоблачното провеждане на честванията е по-наложително от когато и да било.

Празникът обаче бива помрачен. На 30 август 1984 г. в разстояние от няколко минути избухват 2 взрива на 2 различни места - до аерогарата във Варна и в чакалнята на гарата в Пловдив. 38 невинни са ранени.

Този варварски акт не се съобщава на пресата. 2 дни по-късно Политбюро получава ежеседмичната справка на МВР за положението в страната и извън нея. В тези справки обикновено пише за всичко - от катастрофата на междуселски път до дейността на западните разузнавания. В първата по хронология справка кървавото престъпление не е описано. Във втората взривовете се споменават наред и наравно с другите събития от седмицата.

Следствието започва рутинни действия по откриване на извършителите. Министърът на вътрешните работи разпорежда удвояване на и без това усилената охрана в градовете. Манифестацията на 9 септември преминава безоблачно.

След празника усилената охрана не намалява,

както се случва обикновено. На това обръщат внимание западните посолства.

Независимо от изключителната тежест на престъплението почти месец след него ръководството на МВР акцентира на разнообразни страни от своята дейност, но не и на тази. С издирването на престъпниците се занимава обичайният орган - следствието, подчинено на МВР. Министърът отчита взривовете като резултат от недоглеждане от страна на органите.

Едва в последните дни на септември висшият орган на МВР - колегиумът - започва да разглежда хода на делото за взривовете като приоритет на цялата институция. Членовете му обсъждат този въпрос почти ежеседмично и натрупването на заседания идва да подскаже, че са реално загрижени за сигурността на гражданите. Усърдието може да се определи като внезапно на фона на първоначалната реакция на ръководството. То би могло да се обясни предимно с това, че за 3 седмици следствието не е открило извършителите, макар да е провело уникална по мащаб работа - разпитало е огромен брой свидетели, открило е конкретни улики, събрало е 17 чувала с веществени доказателства.

5 седмици след взривовете министърът набелязва "нова постановка" за работа: следствието трябва да определи типологичните групи от потенциални извършители на престъплението. В края на ноември 1984 г. основните заподозрени за двата взрива се оказват представителите на "вражеската емиграция". След тях идват по реда на потенциалната виновност "изменници на родината", завърнали се в България, обидени на властта или "репресирани" от нея лица, "турски, арменски, цигански националисти", криминални престъпници. Т. е. през ноември следствието няма конкретен заподозрян (всеки от тях доказва алибито си), а българските турци са едва 4-ата поред група на потенциалните извършители.

Оттук нататък обаче започва лавина от все по-трудно обясними факти. Стенограмите от тези заседания представят един разговор на глухонемите. Следователите докладват съвсем конкретни свои действия и съвсем конкретни намерения - да разпитат свидетеля Х или да открият притежателя на конкретен часовник У, задействал взривното устройство. В отговор министърът ги съветва да не забравят редица други неща и най-вече "протурските националисти". Това е непрекъснато възпроизвеждаща се ситуация.

Впечатлява още една странна проява и тя е чисто езикова. Следователите казват, че разследват "взривове". Министърът им казва, че се борят срещу "терора". Понеже подчинените му не овладяват незабавно новата лексика, налага се месец по-късно началникът на Държавна сигурност Григор Шопов да го каже изрично: в доклада трябва

навсякъде като червена нишка да влезе тоя термин "терорът"

Този езиков обрат не е маловажен. С въвеждането на новия термин неразкритото престъпление автоматично влиза в категорията на политическо събитие.

Самият министър Стоянов и неговият заместник Шопов нееднократно настояват на тезата, че "борбата с терора" е пробен камък за това кой в МВР умее да мисли именно политически. С много удивителни знаци в отпечатаните му речи Стоянов нарежда във всяка заповед за усилената охрана да се види "скритият смисъл", "политиката" на времето.

Усилената охрана по градовете от времето на манифестацията не просто се задържа - тя се удвоява 2 месеца след трагичния инцидент. Министърът не е имал задължението да се мотивира за подобно решение. Но той нееднократно посочва мотива. Този мотив се оказва неговото "дълбоко лично убеждение, че противникът тепърва ще започне да действа срещу нашата страна". В ситуация като онази подобен инстинкт би могъл да заслужи само похвали, още повече че той се оказва оправдан - 7 месеца по-късно избухват 2 нови взрива с още повече жертви.

Смущаващо е обаче къде точно се разполага тази усилена и удвоена охрана. Част от нея се пренасочва дори не в градовете, а в селата в Източните Родопи. Там на помощ на милиционерите биват привикани дори и цивилни, на които се раздава дълго оръжие (в градовете им дават късо оръжие). В рамките на същата "борба с тероризма" министърът разпорежда във всяко окръжно управление на МВР да има и "по двама-трима снайперисти".

Тази част от мерките на министъра силно се разминава със собствената му теза за започнал срещу НРБ тероризъм. Просто терористите не нападат овчари от селата и не биват поваляни от снайперисти, тъй като нападенията им обикновено се отличават с внезапност.

От октомври нататък министърът поставя пред МВР 2 едновременни приоритета - да открие бомбаджиите и да предотврати появата на нови взривове. От репликите му може да се заключи, че втората част от задачата все пак му е по-важна от първата. Подчинените му я изпълняват - охрани на централни и второстепенни пътища, нощни и дневни патрули с извадено на показ оръжие, проверки на колети, писма, телеграми, по-усилено подслушване на телефоните, удвоено милиционерско присъствие. Изпълнението на тези заповеди обаче се контролира строго не в цялата страна, а предимно в Кърджалийски и по-слабо в Пловдивски и Варненски окръг.

И ако дотук анализът е само логически, по-нататъшните стенограми вече му позволяват да стъпи на по-сигурна почва.

В края на ноември и началото на декември 1984 г. две заседания на колегиума на МВР, официално посветени на взривовете, се оказват всъщност указания на министъра за начало на асимилацията на българските турци. От тези заседания става ясно, че мерките за усилена охрана, взети уж за да се избегнат нови взривове или други покушения над невинни граждани, са били

подготовка за масираната акция срещу българските турци

На 29 ноември и 10 декември 1984 г. колегиумът на МВР е свикан, за да обсъди хода на разследването по взривовете. Изненадата за читателя на тези стенограми е повече от голяма: именно на тези дати и именно на тези заседания са издадени нарежданията за асимилацията на българските турци. Нещо повече - за преименуването се говори сякаш между другото. Предстоящата асимилация изглежда естествено вплетена в основната тема на заседанието, а тя, да не забравяме, е "борбата с терора".

Нека отново напомним, че към този момент дори според онова следствие най-вероятният извършител на взривовете съвсем не са българските турци.

Изведнъж се оказва черно на бяло, че всичките усилени охрани изобщо не са имали за цел да пазят гражданите от евентуални покушения. Те са били нещо като предварителен арест, в който е попаднал цял окръг - Кърджалийският. На 29 декември 1984 г., минути след като е дал нови задачи по превенция на "терора" и наново е усилил "охраната", министър Стоянов казва: "Става въпрос, другари, да не се допуска лица, на които ще се сменят имената, да напускат окръзите и да бъдат приемани в други окръзи. Сега има такова явление - тръгват от Кърджали и отиват в Хасково, откъдето идват в София. Такива лица не бива да се приемат на работа и трябва да се върнат, откъдето са дошли, където трябва да бъдат преименувани, иначе ще ги загубим по пътищата."

В същото заседание министърът казва, че през декември, януари и февруари трябва с 10-12% да се намали броят на етническите турци в България.

Тази стенограма не случайно е била предвидена "за унищожаване" - в долния край на първата й страница разкривен почерк е написал тази заръка и дори е поставил подписа си отдолу. В нея просто се вижда на длан как е била маскирана военната акция срещу българските турци, започнала на Бъдни вечер през 1984 г. Така наречената охрана на гражданите от терористични актове всъщност е била подготовка за нападение. Дори самата същинска заповед на министъра за начало на преименуването е издадена на заседание, посветено на борбата с тероризма.

Маските са свалени окончателно едва когато военната акция е вече към края си. На 4 февруари 1985 г. министърът казва: "...борбата с турския национализъм я свързваме с терора, както свързваме борбата с терора с протурския национализъм. Това е една двуединна задача. И не ги разграничаваме откъде почва едната и къде свършва другата."

Ето тогава, без да има нови разкрития на следствието, групите от потенциални извършители се променят. Българските турци биват "изтеглени" от четвърто на трето място в поредицата заподозрени. Министърът е бил пределно ясен на подчинените си -

той просто им е казвал кой трябва да бъде обвинен

в извършването на този чудовищен акт.

Малко по късно, през март, в България избухват нови взривове и оставят множество убити и ранени. За тези престъпления е била извикана и пресата. Те се случват след края на асимилаторската акция. Години по-късно извършителите им се оказват турци по произход, а твърденията им пред съда гласят, че са отмъщавали за преименуването. Десетилетие по-късно разследване в българския печат доказа съпричастността на осъдените към службите за сигурност. Остана открит въпросът дали тримата екзекутирани са поставили и взривовете от август 1984 г., когато масираното преименуване още не е започнало. Остана открит въпросът дали са действали по своя воля или по поръчка на ДС. Какъвто и да е отговорът, той не смекчава вината им.

Вестник "Сега" / Портал Турция