Голямата "екскурзия"

Беше краят на май 1989 г. Приятелите ми Бюлент и Ертан тогава носеха имената Билян и Евгени. Не се цупеха от това, че всички в тайфата ги наричахме така. Като тях имаше и други момчета. Тичахме с часове след топката на една поляна в парка на градчето Лозница – родното място на другаря Пенчо Кубадински. По това време бяхме на по 10-11 години и единствената ни страст бяха футболът и велосипедите. Карахме като обезумели балканчета, “Школник” и “Украйна”, които в момента ми изглеждат страшно тежки и тромави. Ако сега някой петокласник се качи на “Украйна”, сигурен съм, че ще се строполи на третия метър. Общо взето, дните ни минаваха в скитане из горите, “строеж” на къщи в короните на вековните дъбове и къпане в язовирите. Единственото досадно задължение бе училището. Затова чакахме края на учебната година с предчувствието за едно безкрайно лято. Идилията беше пълна.
И така до онзи ден, в който видях, че нещо не е наред с Билян и Евгени. Бяха умърлушени и за първи път не ме поздравиха. Часове по-късно някой подшушна, че през Разград е минала колона от танкове, БТР-и и камиони, пълни с войници. Тръгнали са към Исперих и околните села. “Войниците били с червени барети” - разнасяше се информацията от ухо на ухо. Тогава всички си мечтаехме да бъдем “червени барети”.
Билян и Евгени обаче вече не мечтаеха. Пак бяха част от тайфата, но единственото, за което говореха, беше Турция. “Баща ми каза, че трябва да тръгваме, България вече не ни иска”, обясняваше Евгени. Беше странно, защото баща му беше директор на най-голямото училище в общината, а майка му бе учителка. Бащата на Билян пък беше един от най-уважаваните лекари, а майка му – медицинска сестра. Образовани хора, с високо положение в града, пък искат да ходят в Турция.
Още в първи клас, когато възродителният процес вече беше започнал, ни набиваха в главите, че Турция е изостанала държава и че огромната част от хората там са изключително бедни – нямат пенсии, жилища, автомобили и цветни телевизори (не знам защо съм запомнил точно телевизорите). Освен това – че Турция е подкрепяна от САЩ и е най-големият враг на България, както и че зад нас стои непобедимият Съветски съюз, който с една ракета може да изравни Истанбул със земята. Всички турчета в класа слушаха подобни лекции по патриотизъм или с празни погледи, или с наведени глави. Признавам си, че семето на национализма покълна и в мен. Смятах, че възродителният процес е справедлив и че турците са заблудени от пропагандата хора, които всъщност са българи. Въпреки това нямах проблеми с Билян и Евгени, всички отбягвахме тази тема.
Тогава бях част от т.нар. дружинен съвет на училището и бях отговорник по Политическото информационно бюро (ПИБ). И ето че дойде моментът да се проявявам като истински политагитатор и да убеждавам приятелите си, че трябва да останат в България. Докато хвърляхме камъчета в язовира, им говорех за всичко, което съм прочел за Турция. Изтъквах какви ли не аргументи колко лоша е тази държава и колко добра е нашата. Думите потъваха като камъчетата. Билян и Евгени мълчаха. “Знам, че ще ни е мъчно за България, но няма връщане назад – каза накрая Билян. – Искам вече да ме наричаш Бюлент.”
Разбрах, че каузата ми е загубена.
По това време истерията беше започнала. “Екскурзиантите” се редяха пред милицията за паспорти, а останалите се опитваха да приберат изоставената реколта. Тодор Живков бе отворил границата и близо 350 000 души заминаха. Към керваните от лади и москвичи се присъединиха и семействата на Бюлент и Ертан. На 20 август Турция затвори ГКПП-тата си с България и много семейства останаха разделени от граничната бразда. Значителна част се завърнаха почти веднага. Турската държава обаче излезе по-хитра и осигури работа и жилища на най-образованите – хората, за които България бе хвърлила много пари и усилия да ги изучи. Сред тях бяха и родителите на Бюлент и Ертан.
Не съм виждал приятелите си отдавна, но знам, че единият вече е лекар в частната клиника на баща си в Истанбул. Другият също гради сериозна кариера. Може би заради високия си социален статус не се включват в екскурзиите към България по време на избори.Mоже би още си спомнят с болка за онази Голяма "екскурзия".

Joe

Един ден в...

В Божан – спомени за възродителния процес и притеснения заради изискванията на ЕС		Кметът Бейзат Илияз.
Пламен Николов, снимки Григор Маринов Горещ юлски ден. Часът е около 13, а живакът на термометър a вече сочи над 30 градуса по Целзий. Влизаме в Тервел и поемаме по отбивката към с. Божан. Веднага след като излизаме от общинския център, пътят навлиза в гъста гора. Дърветата хвърлят прохладна сянка и жегата почти не се усеща. След 4 километра влизаме в Божан. Разбираме, че селото не е от малките. Дворовете са старателно подредени, а къщите и стопанските постройки – в отлично състояние. Почти не могат да се видят полусрутени или занемарени сгради, каквито има в не едно и две селища в Добруджа. Това е ясен знак за трудолюбието на местните хора.
Сведенията за миналото на Божан не са изобилни. Според преданията селото е основано от богат турчин на име Кара Аптулах. Това е било и името на селището по време на турското робство и след това – до 1942 г. Кара Аптулах се заселил в красивата местност заедно с тримата си братя. Вдигнали чифлици. С течение на времето се заселили и други турци и така се оформило селото. Старите хора в Божан твърдят, че Кара Аптулах е дошъл тук още преди падането на България под турско робство.		Микроязовирът край Божан е изграден и зарибен преди няколко години.
През цялото съществуване на Божан, мюсюлманите са били преобладаващото население. В миналото е имало и няколко български семейства, пристигнали след Освобождението от Котелско, а няколко десетилетия – и от други селища в Добруджа. Винаги между българи и турци е царяло разбирателство и сме живели в мир. Не е имало никакви конфликти на етническа основа, категоричен е кметът Бейзат Илияз.
По време на румънската окупация в селото са настанени колонисти – цинцари от македонските планини. Те се отнасяли еднакво зле както с българите, така и с турците, разказва Бейзат Илияз. Четирима мъже от Божан са отвлечени от окупаторите в Молдова и са принуждавани в продължение на две години да полагат робски труд в лагера Биволаре. След възвръщането на Южна Добруджа към България селото получава новото си име. Днес никой не може да каже, защо е наречено Божан. Предполага се, че както и		Училището в селото е застрашено от закриване.
много други населени места в Добруджа е кръстено на възрастен мъж, който се е ползвал с уважението на съселяните си. До 80-те години на миналия век селото е успяло да се запази от обезлюдяване. Хората тук обичат родината си и мястото, в което са израстнали и трудно го напускат – дори и да няма работа започват да се занимават с личните си стопанства и така осигуряват прехраната на семействата си, казва кметът Бейзат Илияз. Липсата на достатъчно работни места след сформирането на Аграрно-промишлените комплекси станало причина българите да се изселят към Тервел и Добрич. И днес много от тях идват по няколко пъти в годината, за да видят бившите си съселяни и да си поговорят с тях, споделя кметът на Божан. Жителите на тервелското село с мъка и огорчение си припомнят събитията около възродителния процес. Стовариха войска – предимно от запасняци и насилствено заставиха хората да се изселят в Турция. Никой не желаеше да се качва в автобуса. Имаше обаче един полковник – родом от Тервел, който ругаеше и заплашваше хората и ги принуждаваше да тръгнат на юг почти без никакъв багаж – само с по един-два сака, разказва Бейзат Илияз. По време на събитията около възродителния процес е затворена и джамията, която функционира без прекъсване от незапомнени времена. Семействата, които бяха насилствено изселени в Турция и до днес изпитват носталгия по родните си места. Те възприемат България като своя родина и тъгуват за нея, казва Бейзат Илияз. Той добавя, че хората в Божан избягват да се ровят в миналото. Не желаем да създаваме предпоставки за конфликти на етническа основа, затова не обичаме да коментираме събитията от края на 80-те, каза още кметът на тервелското село. 1111 са хората с постоянен адрес в Божан. Половината от тях са се изселили в Турция – основно в Чорлу. Днес в Божан живеят около 660 души. Почти всички са от турски етнически произход, има и малко роми. Безработицата не е проблем. 100 души работят в “Пластхим – Тервел”, други 50 – в “Де Ка” ООД, 30- в цеха на “Албена стил” в Тервел. Хората разчитат основно на личните си стопанства за да осигурят прехраната за семействата си. Интересна особеност на Божан е, че тук почти всеки обработва сам земята си, за да произвежда фураж и да затвори цикъла с животните, които отглежда в стопанския си двор. Любопитен момент от най-новата история на селото е, че това е едно от първите населени места в България, чиито жители са получили нотариалните актове за възстановените им земи. През 1990 г. лично президентът Желю Желев е дошъл в Божан, за да връчи документите на собсвениците. Именно с основния поминък – скотовъдството са свързани и най-големите притеснения на живеещите в тервелското село. Хората са бедни, нямат възможност да инвестират големи суми за закупуване на техника и за оборудване на стопанските си помещения. Опасяват се, че могат да откажат да им изкупуват млякото. В селото има 680 крави. Малко са обаче стопаните, които отглеждат по 10 и повече животни. По-голямата част разчитат на 1-2 крави, за да си осигурят допълнителни доходи, с които да преживяват, казва Бейзат Илияз. Овцете пък са над 1100. Читалище “Светлина” в Божан е създадено през 1956 г. В момента функционира само библиотеката. Допреди десетина години е имало група за автентичен фолклор. Училището в селото носи името на Александър Стамболийски. Посещава се от около 60 деца. Малкия брой на учениците е станал повод зам.-кметът на Тервел Дияна Илиева да внесе предложение в Общинския съвет за закриване на школото. Противопоставих се, защото не виждам логика в други части на Добричка област да функционират училища с по 20-тина деца. На този етап успяхме да предотвратим закриването, но се притеснявам, че въпросът отново ще бъде повдигнат, защото за следващата учебна година са записани само двама първокласници, казва кметът Бейзат Илияз. Той обаче уточнява, че през последните няколко години раждаемостта в селото расте. Всяка година имаме по 8-10 новородени. Това означава, че след 2-3 години и броят на първолаците ще нарасне. Ако дотогава училището бъде закрито, те ще са принудени да пътуват всеки ден до Тервел, каза още кметът на Божан. В селото функционира и детска градина, която се посещава от 17 малчугани. Божан е богато на собствени водоизточници. В селото има 6-7 естествени чешми с отлични качества на водата. Интерес от чужденци за закупуване на къщи има, но никой не продава, защото пустеещи сгради няма, каза още Бейзат Илияз. Напускаме Божан – едно от големите села на Община Тервел. То има потенциал за развитие, защото хората тук са трудолюбиви, обичат родното си място и не гледат към големите градове. Единственият проблем обаче са скромните им финансови възможности, заради които не могат да покрият изискванията на Европейския съюз и да продължат да изкарват прехраната си с животновъдство. Може би изходът от ситуацията е в кооперирането, което е шанс за оцеляването на дребните частни земеделски стопани. "Добруджанска трубуна"

Снимки от голямата "екскурзия"

Снимка:pomak.eu

За да "подсигури" възродителния процес, милицията демонстрираше усилено присъствие.
v.segа

"Голямата екскурзия". КПП "Капитан Андреево" - 1989 г.

Снимки: Борислав Николов

"Голямата екскурзия". КПП "Капитан Андреево" - 1989 г.

Снимка: Борислав Николов

"Голямата екскурзия". КПП "Капитан Андреево" - 1989 г.

Снимка: Борислав Николов

До последния момент българските турци са вярвали в човечността на властта. Тя обаче не е пощадила нито децата, нито възрастните.

Снимка: Борислав Николов

1989 г. "Голямата екскурзия" на българските турци. Кадри от българо-турската граница.

Снимка: Борислав Николов

Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре!

Изтегляне на материала в pdf формат

Ев­ге­ния Иванова

На 17 март уча­стни­ци­те във въз­по­ме­на­те­лен ми­тинг в па­мет на жер­тви­те от “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес в дос­пат­ско­то се­ло Ба­ру­тин поис­ка­ха то­зи епи­зо­д от бъл­гар­ска­та ис­то­рия да на­ме­ри място в уче­бни­ци­те - “не за да ком­плек­си­ра, а за да из­вис­ява всич­ки, кои­то са го от­рек­ли и над­мог­на­ли, за да не дръз­ва ни­кой да го пов­таря”. В от­го­вор на та­зи дек­ла­ра­ция, ми­нис­тъ­рът на об­ра­зо­ва­ние­то Да­ниел Въл­чев и пред­се­да­телят на Ко­ми­сия­та по об­ра­зо­ва­ние и нау­ка в НС Ми­рос­лав Мур­джев зая­ви­ха, че те­зи съ­би­тия ще мо­гат да се из­след­ват след 20-30 го­ди­ни (спо­ред ми­нис­тъ­ра) или след 50 (спо­ред пред­се­да­теля). А бла­гоев­град­ски­те вой­во­ди, обе­ди­не­ни в ор­га­ни­за­ция със сим­пто­ма­тич­но­то име ВМРО “Ва­рдар­”, поис­ка­ха - в кон­тра­дек­ла­ра­ция - ДПС да се из­ви­ни за Ап­рил­ско­то въс­та­ние...

Из­вън­ред­но съм ра­дос­тна, че ста­но­ви­ще­то на ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни по по­вод из­след­ва­ния­та за “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес се появ­ява ед­ва се­га. Ако ми­тин­гът в Ба­ру­тин от­пре­ди пет го­ди­ни, от­бел­язал 30-го­диш­ни­на­та от пог­ро­ми­те, бе­ше из­лязъл с та­ка­ва дек­ла­ра­ция и реак­ция­та на ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни бе­ше съ­ща­та, кни­га­та [1] ми, пос­ве­те­на на те­зи съ­би­тия, си­гур­но ще­ше да бъ­де заб­ра­не­на - За щас­тие, тя ве­че е из­чер­па­на, а мно­зи­на в Смоля­нско, Са­тов­чен­ско и Го­це­дел­чев­ско ме молят да я преиз­дам.

Ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни, впро­чем, мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни. И без тяхна­та сан­кция, науч­ни­те из­след­ва­ния на “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес, на­пи­са­ни от бъл­га­ри, са ни­щож­но мал­ко.[2] Ин­те­ре­сът в чуж­би­на е дос­та по-голям. И до­се­га оба­че спо­ме­ни­те на са­ми­те “въ­зро­ди­те­ли­” пре­въз­хож­дат науч­ни­те из­след­ва­ния и по коли­чес­тво на заг­ла­вия­та, и по ти­ра­жи.[3] Да­ли от тях ще черпят ин­фор­ма­ция­та си ав­то­ри­те на уче­бни­ци­те, ко­га­то за­поч­нат да ги пи­шат - след 20-30-50 го­ди­ни? То­ва не би би­ло чак тол­ко­ва не­ве­роя­тно - след ка­то и днес ис­лями­за­ция­та, нап­ри­мер, се изу­ча­ва пре­ди всич­ко по “В­ре­ме раз­дел­но­”. Ма­кар че след нея са из­ми­на­ли някол­ко пъ­ти по­ве­че от 20-30-50 го­ди­ни и са на­пи­са­ни не­мал­ко се­риоз­ни науч­ни ана­ли­зи.

От са­мо­то на­ча­ло на “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес, впро­чем, съ­що е из­ми­нал поч­ти век. Пър­ва­та смяна на мю­сюл­ман­ски име­на, из­вес­тна ка­то “К­ръс­тил­ка­та”, се случ­ва през 1912 г., ко­га­то бъл­гар­ска­та цър­ква и бъл­гар­ска­та дър­жа­ва, вдъх­нов­ява­ни от пра­де­ди­те на се­гаш­ни­те бла­гоев­град­ски вой­во­ди, пок­ръс­тват по­ма­ци­те в це­ли­те Ро­до­пи. Мно­зи­на са по­се­че­ни, хвър­ле­ни от мос­то­ве­те или пре­би­ти и по­чи­на­ли от ра­ни­те си. Дру­ги из­бяга­ли в ос­ман­ски­те пре­де­ли, все още неот­вою­ва­ни от съюз­ни­ци­те. Съ­се­ди­те раз­гра­би­ли къ­щи­те, хам­ба­ри­те, обо­ри­те и дюк­яни­те им.

То­ва не е от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия.

“Въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес, свеж­дан в ма­со­во­то съз­на­ние са­мо до фи­на­ла си - съ­би­тия­та от 1984-1985, всъщ­ност за­поч­ва от 1912 г. и про­дъл­жа­ва с раз­лич­на ин­тен­зив­ност до 80-те го­ди­ни. Най-ос­три­те му “въ­зпа­ле­ния­” след­ват 30-го­ди­шен ци­къл - 1912, 1942, 1972. Ста­ва ду­ма са­мо за по­ма­ци­те, към кои­то - в пе­рио­да на со­циа­лиз­ма - са при­ба­ве­ни ро­ми и та­та­ри. Тур­ци­те се смятат за неп­ри­кос­но­ве­ни - най-ве­че по­ра­ди страх от мо­дер­ни­зи­ра­ща се Тур­ция. Мо­дер­ни­за­ция­та на бъл­гар­ски­те тур­ци е пре­се­че­на в за­ро­диш: до­ка­то през 30-те го­ди­ни де­ца­та от по­маш­ки­те ра­йо­ни са прив­ле­че­ни в об­щин­ски учи­ли­ща, къ­де­то по­лу­ча­ват свет­ско об­ра­зо­ва­ние, тур­че­та­та са ос­та­ве­ни в джа­мий­ски­те учи­ли­ща да изу­ча­ва­т еди­нстве­но Све­ще­ния Ко­ран. Пра­ви­телс­тво­то на “З­ве­но” из­да­ва спе­циал­ни раз­по­реж­да­ния в то­зи дух. Спо­ред пра­ви­телс­тве­ни­те чи­нов­ни­ци, гра­мот­ността на тур­ци­те пред­ставл­ява зап­ла­ха за на­цио­нал­на­та си­гур­ност.

През 1942 г. На­род­но­то съб­ра­ние гла­су­ва на­роч­но до­пъл­не­ние в За­ко­на за ли­ца­та, кое­то оси­гур­ява бър­за и без­препя­тстве­на пром­яна на “не­бъл­гар­ски­те име­на с бъл­гар­ски та­ки­ва”. След пог­ро­ми­те и реп­ре­сии­те, съп­ро­вож­да­щи “К­ръс­тил­ка­та”, цен­трал­на­та власт ве­че не на­реж­да, а са­мо пре­по­ръч­ва. По мес­та оба­че пре­по­ръ­ка­та се въз­прие­ма ка­то за­по­вед и смяна­та на име­на­та про­ти­ча срав­ни­тел­но бър­зо, но не без­препя­тстве­но. Се­га про­це­сът се ръ­ко­во­ди от друж­ба “Ро­ди­на­” - прос­вет­на ор­га­ни­за­ция на не­кол­ци­на по­ма­ци от Смолян, пред­став­яна ка­то за­ро­ди­ла се “о­т­до­лу”, след­вай­ки стре­ме­жи­те към мо­дер­ни­за­ция, а всъщ­ност уме­ло ръ­ко­во­де­на от Ми­нис­терс­тво­то на на­род­но­то прос­ве­ще­ние. Сме­не­ни са кам­па­ний­но не са­мо име­на­та. Сме­не­ни са и но­сии­те. Пра­ви се опи­т за “бъ­рза­” под-мяна на тра­ди­цион­на­та кул­ту­ра:бит, оби­чаи, взаи­моот­но­ше­ния. Пра­ви се опи­т за подм­яна на иде­нтич­нос­тта.

То­ва съ­що не е от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия.

Ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт, ста­ра­тел­но на­зуб­ри­ла съ­вет­ски­те пос­ту­ла­ти за про­ле­тар­ския ин­тер­на­цио­на­ли­зъм и прио­ри­те­та на кла­са­та пред на­ция­та, връ­ща мю­сюл­ман­ски­те име­на и до­ри осъ­жда на смърт или на дъл­ги го­ди­ни зат­вор дей­ци­те на “Ро­ди­на­”, об­яве­ни за на­цио­на­лис­ти и фа­шис­ти. В Ро­до­пи­те и в Те­те­вен­ско, къ­де­то съ­що жи­веят по­ма­ци, се внедр­яват мо­дер­ни­за­цион­ни ино­ва­ции: еле­ктри­фи­ка­ци­я, ин­дус­триа­ли­за­ция, ко­му­ни­ка­ции, за­дъл­жи­тел­но об­ра­зо­ва­ние, здра­вео­паз­ва­не. За де­ца­та от те­зи ра­йо­ни се съз­да­ват пре­фе­рен­ции във вис­ши­те учи­ли­ща и пан­сио­ни в гра­до­ве­те. Из­глеж­да ка­то че ли “въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес е ос­та­нал в ми­на­ло­то за­ви­на­ги. По­ли­ти­ка­та към тур­ци­те е раз­лич­на. Ко­му­нис­ти­те, чес­то уп­рек­ва­ни в не­пос­ле­до­ва­тел­ност по то­зи въп­рос, всъщ­ност съв­сем пос­ле­до­ва­тел­но ко­пи­рат от­но­ше­ние­то на бур­жоаз­ни­те влас­ти към тях ка­то към “и­но­ро­де­н еле­мент­”, зап­лаш­ващ във все­ки мо­мент на­цио­нал­на­та си­гур­ност. Пър­во­на­чал­на­та по­ли­ти­ка на раз­сел­ва­не (в от­да­ле­че­ни­те от Тур­ция ра­йо­ни на Се­вер­на Бъл­га­рия) се тран­сфор­ми­ра през 1950-1951 в по­ли­ти­ка на из­сел­ва­не. Ко­га­то - през 1951 г. - Тур­ция от­каз­ва да прие­ма по­ве­че из­сел­ни­ци, за­поч­ва “з­лат­но­то вре­ме” за тур­ско­то мал­цинс­тво в Бъл­га­рия. След­вай­ки “а­зе­рбей­джан­ски­я опит”, бъл­гар­ско­то пра­ви­телс­тво за­поч­ва да “у­ха­жва­” тур­ци­те: раз­кри­ти са но­ви тур­ски гим­на­зии, съз­да­де­на е катед­ра по тур­ски ези­к и ли­те­ра­ту­ра в СУ, раз­кри­ти са тур­ски теат­ри, уве­ли­че­ни са вес­тни­ци­те на тур­ски ези­к и еми­сии­те по ра­дио­то. За­поч­ва ма­си­ра­но прие­ма­не на тур­ския ели­т в БКП.

“У­ха­жва­не­то­” ста­ва без­пред­мет­но през 1968 г., ко­га­то е под­пи­са­на но­ва из­сел­ни­чес­ка спо­год­ба с Тур­ция. Още на след­ва­ща­та го­ди­на са зак­ри­ти мно­жес­тво вес­тни­ци и теат­ри, спряно е кни­гоиз­да­ва­не­то на тур­ски ези­к, изу­ча­ва­не­то му е ог­ра­ни­че­но и пос­те­пен­но лик­ви­ди­ра­но. Име­нно в то­ва ре­ше­ние на По­лит­бю­ро (№ А 84 от 25.02.1969) за пър­ви път се спо­ме­на­ва зап­ла­ха­та от “ку­лтур­но-на­цио­нал­на ав­то­но­мия” “ глав­но­то пла­ши­ло, с кое­то се об­яснява смяна­та на име­на­та през 1984-1985.

Ко­га­то - през 1978 г. - Тур­ция прек­рат­ява дей­ствие­то на спо­год­ба­та, за­поч­ва да се мис­ли за “е­с­тес­тве­ния про­цес за прео­дол­ява­не на ет­ни­чес­ки­те раз­ли­чия”, на­ре­чен от­пос­ле “въ­зро­ди­те­лен­”...

Шест го­ди­ни пре­ди то­ва, през 1972 г., По­лит­бю­ро взе­ма “и­с­то­ри­чес­ко­то” си ре­ше­ние за “к­ла­со­во-пар­тий­но­то, пат­рио­тич­но­то и ин­тер­на­цио­нал­но­то въз­пи­та­ние на бъл­га­ри­те с мо­ха­ме­дан­ска вяра”. До 1976 г. са сме­не­ни име­на­та на всич­ки по­ма­ци - с из­клю­че­ние на оне­зи, кои­то ус­пяват да се из­селят в тур­ски ра­йо­ни.[4] Заб­ра­не­ни са шал­ва­ри­те, заб­рад­ки­те, сю­не­ти­те, кур­ба­ни­те. На­роч­ни пра­те­ни­ци “и­з­след­ват” хла­дил­ни­ци­те и ма­зе­та­та по кур­бан-бай­рам и - ако на­мерят ме­со - го кон­фис­ку­ват, а собс­тве­ни­ци­те му глоб­яват.

За­чер­кна­ти и до­пи­са­ни са име­на­та от над­гроб­ни­те па­мет­ни­ци, а Хай­тов сам “по­бъл­гар­ява­” име­на­та на ге­рои­те от “Ди­ви раз­ка­зи­”. За­ги­на­ли са де­сет­ки от За­пад­ни­те Ро­до­пи, от Ма­дан­ско и от съ­щия то­зи Ба­ру­ти­н. Още по­ве­че са пре­би­ти­те. Мно­зи­на дру­ги уми­ра­т от “е­с­тес­тве­на смърт” по­ра­ди из­ли­ча­ва­не­то на име­на­та от ме­ди­цин­ски­те кар­то­ни.

То­ва съ­що не е от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия. От­то­га­ва са из­ми­на­ли 35 го­ди­ни - дос­та­тъч­но, спо­ред ми­нис­тъ­ра, не­дос­та­тъч­но, спо­ред пред­се­да­тел­я...

За­ми­съ­лът на съ­би­тия­та от 1984-1985 го­ди­на не се раж­да спон­тан­но и из­вед­нъж в не­чие па­ра­ноич­но съз­на­ние. “У­с­пе­хът” на “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес при по­ма­ци­те и от­ка­зът на Тур­ция да прие­ма по­ве­че из­сел­ни­ци произ­веж­дат в съз­на­ние­то на уп­равлява­щи­те иде­ята за то­тал­но “е­ди­нство на бъл­гар­ска­та со­циа­лис­ти­чес­ка на­ция”. От 1978 г. на­та­тък - пос­те­пен­но и със смраз­ява­ща кръв­та пос­ле­до­ва­тел­ност - се сменят име­на­та на де­ца­та от сме­се­ни бра­ко­ве, на хо­ра­та от “г­ра­нич­ни­те” (меж­ду тур­ци и по­ма­ци) ра­йо­ни, на хо­ра­та с “до­ка­за­н бъл­гар­ски ро­дов ко­рен” [5] , за да се стиг­не - на Ко­ле­да 1984 г. - до Кър­джа­ли. Краят на 1984 г. ре­гис­три­ра сме­не­ни име­на в цяла Юж­на Бъл­га­рия. До края на януа­ри 1985 г. то­ва се случ­ва и в Се­вер­на.

На 28 януа­ри По­лит­бю­ро съоб­ща­ва, че “по­став­я на­ча­ло­то на въз­ро­ди­те­лен про­цес, цел­та на кой­то е да въз­ста­но­ви бъл­гар­ско­то на­цио­нал­но са­мо­съз­на­ние на преи­ме­ну­ва­ни­те и те да бъ­дат око­нча­тел­но приоб­ще­ни към бъл­гар­ска­та на­ция”.

Ока­за­ло се, че “въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес пред­стои. Да­ли то­ва ще бъ­де от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия?

Съ­деб­ният тер­мин “с­рок на дав­ност” няма ни­що об­що с об­ра­зо­ва­ние­то по ис­то­рия. Ис­то­рия е всич­ко, кое­то се е слу­чи­ло вче­ра. Ис­то­риог­ра­фия­та не е съд, а ана­ли­з. Ана­ли­з не са­мо на “з­на­чи­ми­те” (от чия ли глед­на точ­ка?) съ­би­тия, а и на все­кид­не­вие­то. “Въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес е дос­та­тъч­но зна­чи­мо съ­би­тие, за да бъ­де ана­ли­зи­ра­н. Мно­го бих ис­ка­ла да чуя ар­гу­мен­ти­те, чрез кои­то ми­нис­тъ­рът или пред­се­да­телят на ко­ми­сия­та ще ос­порят не­го­ва­та зна­чи­мост - вмес­то да из­пол­зват съ­деб­ни тер­ми­ни ка­то “да­вност­”. Със или без “да­вност­”, по-доб­ре би би­ло да ана­ли­зи­ра­ме “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес ка­то зна­чи­мо съ­би­тие, от­кол­ко­то - ка­то все­кид­не­вие... От­ка­зът от ана­ли­з от­пра­ща към въз­мож­нос­тта зна­чи­мо­то (а зна­чи - из­вън­ред­но) съ­би­тие да за­поч­не да се мис­ли ка­то все­кид­не­вие.

Не съм съг­лас­на с дек­ла­ра­ция­та от Ба­ру­тин, че об­ра­зо­ва­ние­то по ис­то­рия “ко­мплек­си­ра­” или “въ­звисява­”. По­ли­ти­ка­та на бъл­гар­ски­те дър­жав­ни уп­рав­ле­ния и от­но­ше­ние­то на бъл­гар­ски­те граж­да­ни към мю­сюл­ма­ни­те са ис­то­ри­чес­ки факт, кой­то не мо­же да се пре­мъл­ча­ва, за­що­то щял да “ко­мплек­си­ра­” няко­го, но не мо­же и да се изу­ча­ва са­мо, за да “въ­зви­си­” няко­го дру­ги­го. Ед­но или дру­го ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие, еди­н или друг ис­то­ри­чес­ки про­цес трябва да се изу­ча­ва­т не за да “ко­мплек­си­рат­” или “въ­звис­яват­”, а прос­то за­що­то са се слу­чи­ли. До­ка­то ис­то­рия­та про­дъл­жа­ва да се упо­треб­ява ка­то ин­стру­мент за “ко­мплек­си­ра­не­” (на ми­нис­три, на пред­се­да­те­ли на ко­ми­сии, на по­ли­ти­чес­ки пар­тии) или за “въ­звис­ява­не­” (на дру­ги по­ли­ти­чес­ки пар­тии), вмес­то ка­то обе­кт на нау­чен ана­ли­з, спе­ку­ла­ции­те с нея ще про­дъл­жа­ват. Ще из­глеж­да все по-ес­тес­тве­но да мо­лим за из­ви­не­ние гър­ци­те, за­що­то сме зав­ла­де­ли “и­с­кон­ни­те им те­ри­то­рии”, или те тър­жес­тве­но да ни про­ща­ват, за­де­то Крум из­пол­звал че­ре­па на Ни­ки­фор не по пред­наз­на­че­ние...

Прош­ка­та има мо­ра­лен сми­съл, ако се да­ва за съ­би­тия, свър­за­ни с лич­на­та ти от­го­вор­ност за оп­ре­де­ле­но дей­ствие или без­дей­ствие. За съ­би­тия­та от вре­ме­то на ко­му­низ­ма (“въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес - вкл.) сме лич­но от­го­вор­ни - за дей­ствия­та или без­дей­ствия­та си. Днеш­ни­те тур­ци не носят от­го­вор­ност за по­ту­ша­ва­не­то на Ап­рил­ско­то въс­та­ние. И днеш­ни­те ан­гли­ча­ни не носят от­го­вор­ност за робс­тво­то на нег­ри­те. Мо­же би об­ясне­ние­то за прис­трас­тия­та на ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни към дав­нос­тта от 20-30-50 го­ди­ни е не­же­ла­ние­то им да поис­кат прош­ка. И пог­реш­но­то схва­ща­не, че об­ра­зо­ва­ние­то по ис­то­рия е за­дъл­жи­тел­но об­вър­за­но с нея. Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре. Са­мо въ­ве­де­те “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес в уче­бни­ци­те.

[1] Отхвърлените “приобщени” или Процеса, наречен “възродителен” (1912-1989), С., 2002 обратно
[2] Час­тич­но зас­ягат та­зи те­ма Ва­ле­ри Стоя­нов, Ан­то­ни­на Желя­зко­ва и Иб­ра­хим Ялъ­мо­в, а Ми­хаил Груев й пос­ве­ща­ва док­тор­ска­та си ди­сер­та­ция. В пос­лед­но вре­ме ин­те­ре­сът се за­сил­ва - осо­бе­но сред мла­ди ко­ле­ги, по­ве­че­то - въз­пи­та­ни­ци на чуж­ди уни­вер­си­те­ти. обратно
[3] Спо­ме­ни (и до­ри “а­на­ли­зи­”) за “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес на­пи­са­ха Ми­нис­тъ­рът на вът­реш­ни­те ра­бо­ти Ди­ми­тър Стоя­нов, Сек­ре­тарят на ЦК на БКП Стоян Ми­хай­лов, Пър­вият сек­ре­тар на ОК на БКП в Бла­гоев­град Пе­тър Дюл­ге­ров, ко­ле­га­та му от Смолян Ве­лич­ко Ка­ра­джов, ОФ-дея­тел­ка­та Паун­ка Го­че­ва, еди­н от ид­ео­ло­зи­те на про­це­са Ор­лин За­го­вор (Шук­ри Та­хи­ров) и дру­ги не тол­ко­ва име­ни­ти “въ­зро­ди­те­ли­”. обратно
[4] Мно­зи­на от тях са въд­во­ре­ни от­но­во на ста­ро­то си мес­то­жи­телс­тво и преи­ме­ну­ва­ни. Ар­хи­ви­те са пъл­ни с до­но­си и пре­пис­ки по из­дир­ва­не­то им. обратно
[5] С раз­рав­яне­то на “бъ­лгар­ски­я ро­дов ко­рен” са ан­га­жи­ра­ни поч­ти всич­ки науч­ни ин­сти­ту­ции, има­щи от­но­ше­ние към проб­ле­ма: фи­ло­ло­зи, му­зи­ко­ве­ди, ет­ног­ра­фи, фол­клор­сти, кул­ту­ро­ло­зи... обратно

Inform

Възродителен процес

„Възродителен процес“ е популярното название на системата от опити за асимилация на мюсюлманите в България (роми, турци, помаци и татари) от останалото българското население. Процесът започва в началото на 70-те и привършва към средата на 80-те години на 20 век. Мерките за прокарване на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с български, забрана за използване на родния език от представителите на тези групи, ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали и изповядването на тяхната религия.^[1][2]

Съдържание 1 Причини 2 Същност 3 Протичане 4 Последствия 5 Виж също 6 Външни препратки 7 Бележки

Причини

През по-голямата част от управлението си, БКП провежда политика на асимилация на горните малцинства, поради икономически, политически и социални причини. Икономическите включват намеренията за колективизация в селското стопанство и индустриализация на икономиката. Политическите са свързани главно с амбициите на Турция за разширяване в западна посока и с ограничаването на влиянието на пропагандата отвъд Желязната завеса. Социалните са свързани със съществуващата сегрегация сред тези малцинства и цикъла лошо образование — ниско заплащане — затваряне в общността — игнориране на образованието.

Същност

По своята същност, процесът представлява отнемане на основни човешки права като правото на самоопределение от страна на държавата. Понятието „възродителен процес“ е наложено от партийната върхушка (и по-конкретно кръга около Людмила Живкова), за пръв път се използва на среща на Политбюро на ЦК на БКП на 18 януари 1985 г.^[3] като общо название на тези процеси.

Подобни реформи са често срещани в претендиращите за еднонационални държави.^{[източник?]} Например Кемал Ататюрк в Турция прави опит да създаде единна нация, като една от мерките му е въвеждане на задължителна именна система с конституцията от 1924.^[4]

Протичане

В повечето случаи този процес е протичал мирно, в паралел с подмяната на паспортите, течаща по същото време. Докато асимилационните мерки спрямо ромите и помаците са по-разтеглени във времето и според някои източници започват още през 1912,^[5] насилственото преименуване на турците се осъществява чрез мащабна кампания, започнала през втората половина на 1984 и приключена в началото на 1985.^{[източник?]} Според доклад на Амнести Интернешънъл, през 1986 организацията притежава списък с имена на 100 убити и 250 арестувани етнически турци в хода на тази кампания -- факти, които се отричат от тогавашните управници.^[6]

Последствия

Според отчета на Политбюро на ЦК на БКП, сменени са имената на няколко хиляди души,^{[източник?]} за огромната част от които в наши дни се счита, че са принудени от властта.

С Възродителния процес се свързва и „Голямата екскурзия“ през 1989 г., при която много български граждани се изселват от родината си в Турция. Други източници отричат такава връзка поради 4 годишния период между двете събития, протекъл без размирици и проблеми.

Бележки

1. ↑ Улрих Бюксеншютц (2000) Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), IMIR, с. 141, вж. Таблица 31: Оценка на партийни членове за мерките във връзката с “Възродителния процес” към края на 1989 г.
2. ↑ Български хелзинкски комитет The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878 (доклад): "In addition to the religious rights restrictions, there were restrictions on the use of mother tongue as well. The central Party authorities charged all state entities and their staff with supervising and guaranteeing the sole use of Bulgarian language by all Bulgarian nationals, at all levels of public and private life (point 6)." Текстът се позовава на: Addendum to Decision No. 1019a of Politburo of CC of BCP from 19 June 1984 (pp. 32-3) (No archive indication of this document)."
3. ↑ СОЦИАЛИЗЪМ. Хронологична таблица — Министерство на външните работи, 20 юни 2007
4. ↑ Конституция на република Турция от 1924, чл. 88
5. ↑ Евгения Иванова, "Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре!", Публикация в сайта на Българския хелзинкски комитет: "Въ­зро­ди­тел­ният­" про­цес, свеж­дан в ма­со­во­то съз­на­ние са­мо до фи­на­ла си - съ­би­тия­та от 1984-1985, всъщ­ност за­поч­ва от 1912 г. и про­дъл­жа­ва с раз­лич­на ин­тен­зив­ност до 80-те го­ди­ни. Най-ос­три­те му “въ­зпа­ле­ния­” след­ват 30-го­ди­шен ци­къл - 1912, 1942, 1972. Ста­ва ду­ма са­мо за по­ма­ци­те, към кои­то - в пе­рио­да на со­циа­лиз­ма - са при­ба­ве­ни ро­ми и та­та­ри."
6. ↑ Bulgarian-Turkish Tensions on Minority Rise By HENRY KAMM, SPECIAL TO THE NEW YORK TIMES Published: October 4, 1987: "The conflict arose at the end of 1984, when Bulgaria began a sudden, brief and sometimes violent campaign to compel all members of the minority, about one million people in a country of nine million, to change their Turkish names, rooted in Islam, and adopt Bulgarian names, which are mainly of Orthodox Christian origin. Last year, Amnesty International said it had received the names of more than 100 ethnic Turks reported to have been killed and more than 250 arrested. Bulgarian officials repeated denials of such violence." Този материал в Ню Йорк Таймс се позовава на: Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks, p.12 ff. ISBN 9780862100971

Inform

Репресии срещу българите мюсюлмани

По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.

Съдбата на турското малцинство в България, Антонина Желязкова

През юли 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение, което дава старт за преименуване на българомохамеданите. Кампанията приключва четири години по-късно, като през 1975 г. са обхванати и няколко турски села в Централните Родопи - Борино, Гьоврен, Грохотно и други. В нея са включени местните партийни структури, както и МВР. На някои места в страната, особено в районите на Гоце Делчев и Якоруда, тя е съпроводена от насилия довели до убийства на хора от органите на реда.

Доклад на Република България съгласно чл. 25, ал. 1 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (одобрен с решение №91 на МС от 14.02.2003 г.)

През 1964 г. например брутално са потушени вълненията в село Рибново след опитите за насилствена промяна на имената на български турци. Участват армейски поделения! По подобен начин са смазани бунтовете в село Корница и другаде из Гоцеделчевски район през 1973 г. Отново - както и в Рибново - с човешки жертви. В съдебен процес от 3 юни 1973 г. 10 души получават общо 78 години затвор.

Дисидентството в България в контекста на общата антикомунистическа съпротива и на многообразните форми на несъгласие с комунистическата система

На 17 юни 1970 г. Политбюро приема "Решение за избистряне на класовото и партийно съзнание и за патриотичното възпитание на българските мохамедани". Масовата акция срещу помаците започва през 1971 година е и генерална репетиция за последвалия "възродителен процес". Кампанията е проведена в строго организиран ред. Започва от Западните Родопи и се премества постепенно на изток и север, за да обхване за броени дни цялото помашко население в страната.
Технология на злото, или как изчезват малцинства, Ралица Пеева

Inform

Технология на злото, или как изчезват малцинства

Ралица Пеева*

Филмът на Татяна Ваксберг съживи една тема дълго избягвана не само от обществения дебат, но и от институциите на демокрацията. Ето защо ценното в работата на журналистката е както откриването на документи, които прокурори и следователи отказваха да намерят близо десет години, така и предизвикването на тaзи болезненa, но крайно необходимa дискусия за случилото се. Филмът ни кара да си зададем мъчителни и трудни въпроси. Как стана всичко това пред очите ни? Доколко приеманата за традиционна българска добродетел толерантност е мит? Ако незнанието ни за секретните действия на властта по време на самия "възродителен процес" през 1984-85 г. могат да ни служат за лесно оправдание, то какво е обяснението ни, че мълчахме, с малки достойни изключения, когато депортацията на съгражданите ни нагло изпълваше новините всяка вечер през лятото на 1989 г.? Дали трябва да забравим стотиците изпълнени с омраза хора, които в началото на 1990 г. настояваха за референдум по въпроса за връщането на имената на българските турци? И също стотиците, които отговаряха, че може би средствата на режима са били неправилни, но целта е била оправдана? Болезнената истина, че позволихме да бъдем мълчаливи свидетели на тези събития ще продължава да ни тежи десетилетия. Вероятно първото, което трябва да направим сега е да потърсим повече обяснения за това как и защо се случи всичко, за което разказва "Технология на злото". Защото именно разпознаването на симптомите, практиките и метода на етническата асимилация може да ни направи чувствителни към синдрома на националистическата еуфория много преди тя да предизвика човешка трагедия.
Два печални факта характеризират българската политика на асимилация спрямо етническите малцинства. Първият е че, всяко едно българско правителство от Освобождението до наши дни е правило опити за асимилация и/или депортация на мюсюлманските малцинства, а комунистическият режим има най-голям успех в извършването на това престъпление. Второ, макар и изглеждаща хаотична и противоречива, политиката на партията-държава към мюсюлманските малцинства е съвсем систематично насочена към тяхното претопяване.
Етническата политика на некомунистическите правителства
Много от методите на етническо претопяване имат печално дълга традиция и трагичен успех. Те създават ред на насилствена асимилация последвана от масово изселване, който ще се повтаря многократно в следващите десетилетия. Механизмът на действие обаче ще бъде систематично разработван и изпробван отначало не върху българските турци, а върху онези, чиято принадлежност към българската нация е най-лесно да бъде "доказана"- помаците. Така първият масиран опит за претопяване на малцинство е през 1912 г. спрямо помаците от Западните и Централни Родопи. В резултат от кампанията 150 000 души получават български имена и приемат "доброволно" християнството. В този цикъл на претопяване властта използва средства, които по-късно са усъвършенствани от комунистическия режим: насилствена промяна на имената, задължително заселване на български учители и свещеници, превръщане на джамиите в църкви, раздаване на дрехи, които по заповед трябва да заместят шалварите и забрадките. Кампанията е организирана от официален Комитет по покръстването, който отчита в тайния си доклад успешното й приключване. Само година по-късно обаче в опита си да намери по-благоприятна дипломатическа позиция в преговорите с Турция и Великите сили, правителството решава да промени своята политика спрямо мюсюлманското малцинство и цялата кампания по преименуването е отменена.
Споменаваме този епизод в нашата история, защото той носи две много важни характеристики на българската етническа политика. Първо, създаването на официален орган, отговорен за провеждането на подобна кампания, показва, че дори и в началото на века асимилацията на малцинствата съвсем не е била неочаквана прищявка на безотговорен индивид случайно попаднал на ключово място във властта. Напротив, от самото начало атаките срещу малцинствата са резултат от целенасочена, внимателно подготвяна и смразяващо прецизна технология. Второ, неочакваните решения за промяна в малцинствената политика в зависимост от политическите интереси на страната в конкретен исторически момент се превръща също в обичайно повтаряща се практика с трагични последици.
Често се споменава, че българските турци трябва да са благодарни на държавата, положила толкова усилия за тяхното благоденствие. Забравя се обаче един факт- усилията положени от държавата са неизменно последвани от насилие и нова вълна на претопяване. Един от ранните примери за тези противоречиви фази в българската малцинствена политика е изпълнението на Ньойския мирен договор, според който България е задължена да признае равенството на всички свои малцинства независимо от религия, раса и националност. Положителен резултат от новата политика според историците е развитието на образованието на турското малцинство в страната- факт, който за съжаление през 1930те години е последван от поредния обрат в отношението на властта завършил със затварянето на турски училища в 118 турски селища, преименуването на 1971 села и градчета, забрана върху издаването на вестници на турски език и неизбежно- до изселването на 101 507 души между 1923-33 година и на 70 632 души между 1934 и 1939 г. Между 1938 и 1944 г. е предприета и поредната кампания срещу помаците, при която побойщата, насилственото преобличане и изселване са част от методите станали обичайна практика на властта.

Етническата политика на комунистическия режим
Новият режим в страната, поне привидно, не променя системното непостоянство в етническата политика. Казваме привидно, защото един поглед върху детайлите на тази политика отново разкриват картина на целенасочена асимилация редуваща се с периоди на открит държавен терор спрямо представителите на малцинствата. И докато периодът непосредствено след идването на комунистите на власт бележи привидна либерализация в отношението към малцинствата когато хиляди турци стават членове на БКП, когато отново са отворени училища закрити от предишните правителства и започва издаването на няколко турски всекидневника, то положителният ефект от тези решения е бързо изместен. През май 1950 г. в районните управления на МВР пристига заповед за "регистрацията", т.е. смяна на имена на 130 000 татари, цигани и турци.
Поредните кампании срещу мюсюлманските малцинства прдизвикват постоянен страх. Тъкмо този ефект на държавния терор става постоянна характеристика в отношението на режима към малцинствата. Може би затова когато на 10 август 1950 г., в разгара на най-голямата дотогава изселническа кампания засегнала турското малцинство в страната, правителството призовава Турция да приеме 250 000 български турци "пожелали да емигрират", то вероятно не лъже, че част от петициите подадени в турските консулства в София, Варна и Пловдив са доброволни и цитират национализацията на земята и забраната върху религиозните свободи като основен мотив за емиграция. Има обаче и един ключов детайл- в официална правителствена нота от същата година се казва, че българските власти са разпространили молби за емиграция сред повече от 250 000 турци. Опитът с "раздаването" на молби управляващите приложиха и през 1989 г. И тогава държавните лидери предпочетоха удобно да скрият от обществото, че декларациите за напускане на страната се връчват насила на гражданите заедно с набързо издадените им задгранични паспорти и устна заповед да са готови за депортация в рамките на осем- десет часа.
Съществува и друг паралел между двете най-големи изселнически вълни засегнали турското малцинство в страната- реакцията на Турция. Затънала в трагедията на бежанския поток, и през ноември 1950 г. и през август 1989 г. тя затваря границите си с изискването всеки желаещ да влезе в страната да притежава виза. Анализите на напрегнатата комуникация между турските министерства на вътрешните работи, външните работи и селското стопанство през 1950 г. показват, че страната е готова да приеме голям брой български турци, но в рамките на ежегодна квота. България обаче отказва подобен вариант. Масовото изселване на голям брой български турци решава два проблема за режима. От една страна са депортирани най-активните и образовани представители на малцинството, които неизбежно са последвани от цели села. От друга страна, изселването е толкова бързо и хаотично, че много от желаещите да заминат не успяват да прекосят границата преди Турция да я затвори. По този начин в България остава достатъчно многобройна работна ръка съставена от уплашени и отчаяни хора. За властниците тъкмо това състояние на малцинството е най-изгодно. И наистина българското правителство изглежда печелившия в битката- турското малцинство е значително намаляло, а Турция, олицетворението на врага, е затворила граници и е показала на останалите в България турци, че е омразната мащеха. Пред неуспелите да заминат български турци стои единствено адаптацията към комунистическия режим.
В двете десетилетия последвали поредната изселническа вълна адаптацията на останалите български турци изглежда наистина възможна поради съзнателно променения курс на партията-държава към асимилация с мирни средства. Масирана кампания за повишаване образователния ценз на българските турци приключва с отваряне на няколко турски училища, на факултета по тюркология, с приемането им с привилегии в университетите, с подновеното издаване на пет турски вестника и много книги на турски език. Българското радио също започва редовни излъчвания на турски. В една от речите си Тодор Живков заявява: "…Сега и в бъдеще турското население ще говори своя матерен език и ще пее неговите прекрасни красиви песни". Но той споменава и друго: "Най-строги мерки ще бъдат взети срещу онзи, който подклажда желанието за емиграция". Несъмнено тези думи са и ключът към неразбираемото и на пръв поглед доброжелателно отношение на властта към малцинството. Целта на управляващите в конкретния период- да се сложи моментно край на изселването- обяснява и средствата- временно примирие с подложените на постоянен натиск хора.
Поредната кампания срещу етническите малцинства в страната обаче отново не закъснява. На 17 юни 1970 г. Политбюро приема "Решение за избистряне на класовото и партийно съзнание и за патриотичното възпитание на българските мохамедани". Масовата акция срещу помаците започва през 1971 година е и генерална репетиция за последвалия "възродителен процес". Кампанията е проведена в строго организиран ред. Започва от Западните Родопи и се премества постепенно на изток и север, за да обхване за броени дни цялото помашко население в страната.
"Новата" правителствена политика спрямо малцинствата е въплътена и в държавни документи. Конституцията от 1971 г. вече не говори за етнически малцинства, а само за "граждани от небългарски произход". Неслучайно и новата програма на БКП от 1971 г. заявява, че "гражданите на републиката ни с различен етнически произход ще станат все по-сплотени с нацията". Признаците на настъпващата войнстваща българизация са съвсем очевидни. През 1975 г. всички официални речи говорят за "обединената българска социалистическа нация", а графата "националност" е изтрита от паспортите. В свой доклад през 1979 година Живков декларира, че "националният въпрос е решен окончателно и категорично от самия народ". Речта му съвпада с изтичането на последното емиграционно споразумение между България и Турция, подписано през 1968 г. по силата на което до 1979 г. страната са напуснали 113 365 души. След като въпросът с помаците е "окончателно решен", властта пристъпва към поредната и най-жестока насилствена асимилация на българските турци.
И все пак остава въпросът защо тъкмо тогава управляващите се решиха да пристъпят към използването на военна сила, за да претопят турското малцинство. Съществуват няколко фактора, които стимулират комунистическите власти не само да продължат прилагането на вече познатите методи, но и да усъвършенстват способите си за насилие над личността. Едва ли е изненадващо, че всеки един от тези фактори е споменат по същото време и в писанията на професор Михайло Маркович, световно известен философ, превърнал се в главен идеолог на сръбския режим, който през осемдесетте години теоретично обосновава политиката на държавен терор срещу албанското малцинство в Косово.
1) Демографският фактор.
Ниската раждаемост сред българите и високата раждаемост сред малцинствата е причина да не бъдат публикувани официални данни за броя на етническите турци. Последните обявени резултати от 1965 година свидетелстват, че в страната има 746 755 турци. Специалисти анализират официалната статистика в райони населени предимно от малцинства. Резултатите показват тенденция за негативна раждаемост и висока степен на миграция към градовете в районите където населението е компактно българско и тъкмо обратните показатели в местата с малцинствено население. Управляващите тревожно отбелязват, че малцинствата прогресивно нарастват и населяват все по-големи райони с важно стопанско значение за страната. Лесно се налага внушението, че откъсването на територии от страната е само въпрос на време.
2) Факторът религия.
Ислямът традиционно е смятан за основна пречка пред пълното подчинение на турското малцинство към режима. Непрестанно поръчваните социологически проучвания систематично показват по-силната степен на религиозност сред българските турци.
3) Други фактори.
За режима е очевидно, че в условията на идеологическа криза, възможен и все още неизползван източник на легитимност е национализмът. Една етническа криза може не само да провокира националистически настроения на населението, но и временно да намери виновник за икономическите трудности.
Сред причините за масовата насилствена кампания срещу българските турци е и фактът, че през декември 1985 г. се планират ново преброяване на населението и смяна на всички паспорти. При едно успешно приключване на асимилацията, преброяването може да "докаже научно" официалното твърдение на властите, че в България няма турци и да постигне най-важната цел- етнически чиста нация.
Решени да постигнат успех в чудовищното начинание, управляващите започват претопяването на 840 000 души в края на 1984 година. Опитът от предишните асимилаторски кампании е внимателно анализиран и обогатен. Методите са познати: насилствено отнемане на имената, забрана на религията, забрана на всички обичаи и ритуали, забрана на турския език в България, побои, арести, затвори, концентрационен лагер, убийства. Властта безцеремонно нахлува и в най-интимните моменти на обикновеното човешко всекидневие. Унищожават се медицински картони дори на хронично болни. Обичаят на обрязването е наречен "анти-социален и анти-български акт" и "основен елемент в арсенала на империалистическата идеологическа диверсия, насочена към отчуждаване и разделяне на трудовия ни народ". Всички турци са принудени да подпишат декларация, че няма да обрязват синовете си, а по места са назначени комисии, чиято основна задача е ежемесечно да проверяват изпълнението на заповедта и да арестуват нарушителите. Комисиите следят старателно и дали в детските градини се говори на турски. В заплаха за нацията се превръщат и погребенията в мюсюлманските гробища. Близките на починалите са принудени да ги погребват в ковчези, а тези, които вече са погребани нямат право на име. Семействата им получават декларации със следното съдържание: "Др..., според препоръките на комисията по ритуалите ръководена от полковник Младенов от вас се изисква да покриете с гипс имената на своите роднини (баща, майка, брат, сестра) в срок до 30. 05. 1987 г. или ще ви бъде наложена глоба... В случай, че не се подчините на настоящата заповед в определения срок, освен глобата ще бъдете предадени на органите на Народната милиция". Това е печално успешният завършек на една целенасочена политика за асимилация на етническите малцинства.
Когато се питаме как стана възможно всичко това не бива да забравяме, че в поредната фаза от кампанията по претопяването се включиха и много български историци. Началото бе периодът на всенародни тържества послучай 1300 години от създаването на българската държава. Моментът е изключително удобен, за да се предизвика националистическа еуфория. Филми, книги и статии непрестанно напомнят, че турците са вековния враг и поробител. Това се случва три години преди "окончателното решение" за "преименуването" на турското малцинство и съвсем не е тайна акция на режима. Напротив, бавно и систематично ни бе внушавана една-единствена истина- всички сме българи.
След 1984 г. термините "турци" и "турско малцинство" бяха изтрити от официалните документи. В основата на историческите трактати бе теорията, че всички турци в страната са българи насилствено ислямизирани и асимилирани през Османското иго. След дълъг период на измамно съществуване, най-после през осемдесетте години благодарение на усилията на партията и правителството те се самоосъзнават и всички доброволно и спонтанно желаят да възвърнат българските си имена. Историците изработиха идеологията, която трябваше да оправдае едно държавно престъпление. Според тях случилото се бе "последна фаза в историческото развитие на възродителния процес, предизвикана от натиска на историческите факти. Обективната историческа необходимост бе да се консолидира българската социалистическа нация чрез реинтеграцията на тези хора."
Тези факти наистина показват, че асимилаторската политика на властта не е изненадващо обръщане или прищявка на партийния елит, а усъвършенстване на съзнателно трупан опит за претопяване на турското малцинство. Те показват и друго- че властта открито ни информираше за постигнатите успехи, а ние оставахме безучастни към човешката трагедия. Депортирането на повече от 300 000 български турци през 1989 г. е смятано за естествено продължение на този опит.
Когато говорим за прогонването на стотиците хиляди наши сънародници, един въпрос като че ли остава незададен- защо точно тогава? Защо властниците решават да предприемат поредната насилствена акция срещу турското малцинство тъкмо през 1989 г.? Отговорите разбира се ще са много и хипотетични докато инициаторите на тази кампания продължават да мълчат, но един факт остава. През ноември 1988 г. се формира организирано движение на български турци срещу асимилаторската кампания на режима. Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Сабри Искандер формират Демократичната Лига за Защита на Човешките Права. Макар че много анализи на дисидентското движение в България рядко споменават ролята на българските турци, нивото на мобилизация и организацията на актове на гражданско неподчинение от турското малцинство през 1989 г. несъмнено предизвикват криза в системата на репресии. Безпрецедентна вълна от гладни стачки и мирни походи в името на спазването на човешките права нанасят сериозен удар върху властта. На 6 май 1989 г. е обявена гладна стачка, която бързо обхваща цели села, а през целия май се провеждат масови демонстрации в множество райони на страната. На 11 май, неспособна да се справи с кризата, партията поръчва на Държавния Съвет да издаде Указ за гражданска мобилизация в мирно време.
Независимо от мирния характер на протестите и въздържания език на издигнатите лозунги- за връщане на имената и за правото да използват майчиния си език- протестиращите турци са посрещнати от репресивните сили на режима. В повечето места демонстрантите са разпръснати с водни струи, сълзлив газ и куршуми. Официалните съобщения говорят за шест убити и десетки ранени. Независимо, че управляващите успяват отново да потушат недоволството на българските турци, самият мащаб на протестите не само нанася сериозен удар върху системата, но и дава стимул на малката група български дисиденти, които решително се застъпват за правата на малцинството. Българските турци смятани за лидери на протестите са арестувани и незабавно експулсирани от страната, но за режима става все по-трудно да контролира вълната от недоволство. Решението ни е вече познато- насилствена депортация на определен брой български турци. Този брой е определен от Живков, чиято фраза "достатъчно ни е около 300 000 души от това малцинство да напуснат страната" е печално известна.
На 29 май 1989 г. Живков прави официално изявление по телевизията, в което за първи път признава, че в страната има криза с "гражданите с турско самосъзнание" и отново като през 1950 г. призовава Турция да "отвори границите си за всички български мюсюлмани, които искат да отидат в Турция временно или за да живеят там". Речта му е последвана от срамни масови митинги, на които трудовият народ заклеймява анти-българската кампания на Запада, намесата на Турция във вътрешните работи на страната и родоотстъпничеството на шепата български дисиденти защитили турците.
Натискът на държавата се осъществява по няколко начина:
1) Спешно раздаване на паспорти и документи за пътуване по домовете и работните места на българските турци. През цялата 1951 г. са раздадени декларации на общо 250 000 души. През 1989 г. само в една община и само за един ден са продадени 36 000 декларации за пътуване в чужбина. При раздаването на формулярите дори не се прави и опит за прикритие на дискриминационния принцип, по който става издаването на паспортите.
2) Властите неофициално обещават по-бързо уреждане на документите на всеки, който продаде веднага недвижимото си имущество. Такава продажба значително намалява риска от завръщане. Бързината, с която става депортацията принуждава хиляди български турци да продадат къщите си за символични суми.
3) Натиск върху всички турски семейства да заминат като особено внимание се отделя на учениците в училищата. Всеки ден им е задаван въпроса "Ти какво още правиш тук?"
4) Преместване на работници на нови работни места независимо от опита и способностите им, а въз основа на един критерии- етническа принадлежност.
На 22 август Турция затваря границите си подобно на кампанията през 1950 г., защото се оказва безсилна да приеме поток от 370 000 души. Българското правителство е доволно от постигнатия очакван резултат и обвинява Турция, че е поставила хилядите хора чакащи да прекосят границата й в "изключително тежки условия". Този път обаче различният международен политически и икономически контекст не позволяват на властта да постигне безнаказано своето. От една страна присъствието на Горбачов на политическата сцена в Москва не помага на БКП. Съветският лидер е не само открито несъгласен с политиката на насилствена асимилация, а и в разгара на кампанията вика Живков за отчет в Москва. От друга страна, настъпилата вече икономическа криза не позволява на режима да се лиши от твърде много български турци. Сключването на ново емиграционно споразумение с Турция би предизвикало редица затруднения за правителството, защото напускащите граждани имат право за изплащане на осигуровки и изтегляне на банкови депозити. Съществуват и вътрешно политически причини да не бъде сключена нова емиграционна спогодба с Турция. Подобна спогодба на този етап би била официално признание, че "възродителният процес" е всъщност насилствена асимилация на турското етническо малцинство. Когато властта твърди, че турци в България няма, то трудно може да обоснове подобно емиграционно споразумение. Освен това признанието, че управляващите правят опит за депортиране означава и важна отстъпка пред натиска на българските дисиденти активно участвали в протестите срещу етническата политика в страната. Неспособно да води диалог, правителството решава да следва твърд курс, а до падането на режима остават три месеца.
Изнесените факти показват как асимилационната политика на България спрямо турското етническо малцинство не е случайно явление предизвикано от временни прищевки на властите. Погледът през годините разкрива изграждането на съзнателен и постоянно усъвършенстван план за претопяване на 840 000 български турци. Насилствени методи за асимилация се редуват с насилствена депортация няколко пъти през този век. И всеки път властта дава достатъчно ясни сигнали за това, което ще последва. Необходимо е да се научим да разчитаме тези сигнали и да не ги отминаваме с мълчание, защото понякога това означава спасяването на човешки живот.

И когато заслужено се радваме на квалификацията, че България е пример за етнически мир и толерантност, е добре да си спомняме и за тези страшни моменти от близкото минало. Не за да отричаме доброто, което сме извършили, а за да не забравяме за злото, което сме позволили да се извърши.

* Статията е писана по материали от библиотеката на Принстънския университет. Ралица Пеева е защитила докторска дисертация по социология в New School of Social Research в Ню Йорк. В момента е програмен директор в Центъра за либерални стратегии

Inform

"БЪЛГАРИ'72"

Евгения Иванова

---

Един от най-срамните факти в българската най-нова история - процесът, наречен "възродителен" - доскоро се премълчаваше както от медиите и учените, така и от юристите. Не бих се наела да твърдя, че това е така - защото и медиите, и учените, и юристите (доколкото не осъдиха никого по този процес) се чувстват виновни за неговото провеждане, обосноваване или разгласяване. Текстът, който предлагам на вниманието ви, не е обвинение, нито разследване. Той е опит да се погледнат събитията от две различни гледни точки - на "палачите" и на "жертвите" - и някъде между тях да се потърси истината.

След 1990 година за "възродителния" процес се заговори. Публикуваха се изследвания - наши и чужди, опити за анализи, спомени. Повечето от тях обаче засягаха преименуването на турците през 1984-1985, а - доколкото се споменаваха преименуванията на българите мюсюлмани, извършвани периодически - се визираше преди всичко Благоевградски окръг. Най-компактната маса от това население, живееща в тогавашния Смолянски окръг, остана извън вниманието на изследователи, анализатори и мемоаристи. Може би защото тезата за тяхното "доброволно преименуване" все още е актуална. Именно на тези хора, наричани от своите съграждани, съседи и дори приятели християни "Българи'72", съм посветила книгата си със същото заглавие, част от която е този текст.

Мисля, че те го заслужават. Мисля също, че - ако се пренебрегне "Смолянският челен опит" във "възродителния" процес, станал първообраз на по-сетнешното преименуване на всички мюсюлмани в България - няма да бъдат разбрани механизмите на това явление - именно като процес.

"Историческото решение"

На 17 юли 1970 ЦК на БКП взема своето "Историческо решение" за "класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на българите с мохамеданска вяра". Решението е взето по лична инициатива и с личното участие на Т. Живков¹.

Смолянските партийни ръководители откликват само след две седмици - на 3 август. Пленумът на ОК на БКП привежда "Историческото решение" в действие.

Като причини за Решението са изтъкнати "сложната международна обстановка, идеологическата диверсия на империализма, отговорните задачи на социалистическото строителство и специфичните проблеми на Смолянски окръг, произтичащи от дълбоките рани, нанесени върху националното съзнание на част от българското население от асимилаторската политика на османските поробители по време на петвековното робство..." ²

Следват пленуми на общинските партийни ръководства, където Решението е сведено до знание на партийния актив и мигновено приведено в действие. Действието е в унисон с партийната политика на "ненасилие", на "доброволно" "възстановяване на историческата истина". Тя се "възстановява" на събор-ритуали, започващи с художествена програма и речи (партийни ръководители, осъзнати комсомолци, доскоро заблудени пенсионери) и завършващи със смяна на имената на компактни групи хора (документите са приготвени предварително). Първият събор е проведен в с. Изгрев, община Неделино. Довеждат военна музика от Смолян и хвърлят фереджетата на жените. След този "изгрев" мероприятието се разпространява с шеметна скорост из целия окръг.

Един от събор-ритуалите (а те си приличат почти изцяло) е проведен в местността Турчин дере (Лъкинско) под наслов "Гордост е за мене българин да се наричам" и изглежда така: по дърветата са окачени плакати, изобразяващи Райна Княгиня, Посрещането на руснаците, Балканджи Йово, Родопчанка на строително скеле, които - според дописника на "Родопски устрем" - "говорят сами".

Съвсем наблизо, в село Мостово (Асеновградско) "бе възпроизведено опожаряването на селото, отвличане на робини и прочие".

"Имената са приети с такава радост, че сега в Мостово съвсем непринудено се празнуват имените дни... Преди шест години, когато Илия Сандански пръв в селото отгледа прасе, това беше нещо като сензация... но сега населението масово яде свинско месо." ³

1994, същото село, М. С.: "Откак ни смениха имената, вече нямаме курви." ⁴

Вестник "Родопски устрем", чиито тогавашни дописници все още си спомнят с умиление за събор-ритуалите⁵, открива специални рубрики за "преброяване" на новопреименуваните. Във всеки брой се съобщава за трогателни тържества, завършили с 5, 10, 67, 115, 264, 300 сменени имена. Ако се съди по публикациите в този вестник, смолянският "възродителен" процес напомня безкрайна феерия от радост и щастие. Щастливи са "възродителите", щастливи са "възродените" и окръжната атмосфера прелива от възторг.

Има обаче и други гледни точки, които внасят дисонанс във възторжената атмосфера:

С. Д., Горна Арда:

"Дори не съм чувала за събор-ритуали. Бях на 15 години. Процедираха така: пращат писмо от съвета до главата на семейството. Баща ми се скри - да не получи писмото. После пращат ново писмо - направо с нови имена, които те са ти определили. Ако не си смениш името, те пребиват."

Х. Ф., Мадан:

"Идват една вечер вкъщи - баща ми беше в болнични. Шефът му дори ме взе в скута си. Баща ми помоли да не говорим на тази тема. Майка ми попита: "А бащините ни имена ще сменяте ли?" - баща й беше починал преди няколко дни. Показаха ни, че могат да приложат и сила. Тогава ударих единия, защото майка ми плачеше.

Друга вечер, след известно време, дойдоха, ритнаха вратата и влязоха - баща ми беше нощна смяна. Ние с майка ми тръгнахме да бягаме, но те ни препречиха пътя. Майка ми казва: "Няма да си сменя името!" - "Ще го смениш!" Хвана я за гушата и й изви ръката. Намазаха й палеца с мастило - а тя е грамотна жена! Ритах и хапех, а те ме изнесоха в кьошето. Чак се задушавах от натискането.

Повечето от тези хора ни бяха комшии. Живеехме заедно."

Полковник Георгиев, офицер от МВР - Мадан, е на друго мнение, макар и той да не споменава за събор-ритуалите:

"Имам заслуга в Мадан да не се случи като в Бял извор и Корница - събирах информация и извършвах профилактика. Викам човека и - с най-демократичните средства: "Ти смяташ това и това да правиш. Виж сега - срещу власт се не върви, къде си тръгнал сам? Нито си ти първият, нито си ти последният" - в такава насока вървеше разговорът. И затова тук човек репресиран заради имената няма."

И отново - Мадан - Л. М:

"Една вечер Кольо Кузманов (от Гражданската отбрана) сам си отключва вратата на къщата ни - имаха всякакви шперцове. Ние с брат ми плачем и той ни преби."

С., Барутин:

"Казаха ни, че мъжете са блокирани в рудника. Причаквали ги в банята и там ги биели, ако не си сменят имената. Ние отидохме да ги търсим - да им кажем да не ходят в банята, кални да си дойдат. Почнаха да стрелят. Уж една жена ударила някого.

Огнянов (тогавашен кмет) и Митко Касапов (от МВР-Девин) ми фърлиха детето - на 9 месеца. Кучето ме раздра. Отведоха ме в Смолян - цялата махала беше там: мъже, жени... В милицията ни гледаха през шпионки. Зорле те карат да ядеш с дървена лъжица и една кофа - да сереш и да пикаеш. То нищо като не си ял...

В Смолян ме въртяха като манекенка за очна ставка, но човекът казал "Не е тя", иначе можеха още там да ме убият."

За блокадата в Барутин ще стане дума и по-нататък. Тук ще цитирам един разговор пред джамията, проведен след петъчен намаз. Единственото име, което успях да запиша, е на К. К, бивш партиен член. Останалите отказаха да ги съобщят. Не мисля, че са ме излъгали. "Иди в петък на джамията - каза ми преди това човек от селото. - В петък няма да излъжат..."

- Още от 1970 започнаха агитацията: "Вие сте българи, не сте никакви мюсюлмани..."

На 15 януари 1972 ни съкратиха от рудника - 5 души, партийни членове - защото не си сменихме имената.

Блокадата беше на 15, 16 и 17 март - с танкове и пожарна с гореща вода. Нашите хора, въоръжени само с камъни, пробиха пожарната. Издъхна им пожарната.

- Когото хванат - дробене, чукане...

- Огнянов вървеше с два пистолета. Първия изстрел го даде Зафиров (също от МВР - Девин). Цяла война...

- Моята майка с кучета я давиха...

- Шибнаха ми патрона в белия дроб...

- Като ме караха, викаха: "Да го хвърлим в дерето! Да доведем батачани да ги изтрепят!"

- Не можехме да си найдем децата - 3- годишни деца хванали баира...

- Не даваха да излизаме. Стрелят на месо. Пуснахме жените напред, като мислехме, че няма да посегнат...

- Една жена умря от инфаркт.

- Някои си смениха имената преди 1972, но криеха.

Интервюирах и Делчо Огнянов, тогавашния кмет на Барутин. За него ще стане дума по-късно. Кметувал е до 1980. "Не са се опитвали да ми отмъщават" - каза.

Другите двама активни участници - офицерите от МВР-Девин Касапов и Зафиров - са покойници. Касапов се самоуби в Девин малко преди да го интервюирам. За тях С. от Барутин казва:

"Преди Касапов да се самоубие, един негов приятел му казал:

- Ти колко злини направи на Барутин, колко сираци остави...

Веднага влязъл в банята и се застрелял.

Зафиров и той умря. Бог ги наказа. Жена му почина от рак - хубава жена. Казвала му: "Недей!" И хвана рак от съвест. Като почина, поиска да я забулят като нас."

Мнението на Х. Д., бивш оперативен работник от Борино, за смъртта на Касапов се различава от нейното:

"Самоуби се, защото вземал заеми и не връщал. От съвест? Чак толкова късно да му дойде тая съвест..."

Тези събития (дори само част от тях да са истина, е достатъчно), разбира се, не са описани нито в "Родопски устрем", нито в партийните документи. "Родопски устрем" отразява възторга и плачещите от умиление хора с "възстановени имена"...

Централната преса обаче мълчи. Или публикува достатъчно неясни съобщения за някакви хора, събрани някъде, по някакъв повод да празнуват нещо. В централната преса се публикуват кръстословици с въпрос "българомохамеданин?", чийто отговор е "помак", а статиите на смолянските ръководители се спират - дори в "Партиен живот"⁶.

В същото време "мерки на централно ниво" продължават да се вземат - вече не от партията, а от държавата - колкото и двете понятия да не се разграничават през този период.

През ноември 1970 г. в "Мероприятия на Министерството на народната просвета" се говори за 170 000 "население, свързано насилствено в миналото с ислямската религия". Предлагат се следните мероприятия:

1. При подбора на студентите за педагогически кадри да се даде предимство на младежите с изявено съзнание за българска принадлежност.

2. Да се ускори изграждането на интернати в Смолянски, Пазарджишки, Кърджалийски, Благоевградски и Ловешки окръзи и до 1975 в тях да бъдат обхванати всички ученици от българомохамедански произход. Целта е да се отделят от семействата си⁷.

На 4 май 1971 г. Комитетът за стопанска координация към МС гласува Решение № 116 за освобождаване от такса на лицата, които заменят турско-арабските и други имена с български⁸.

Официално обаче за тези "мерки" се мълчи, което създава у хората впечатлението, че акциите се извършват само в Смолянски окръг и не са вдъхновени "отгоре", ами са инициатива на местната власт. И хората започват да бягат.

По този повод ОК на БКП - Смолян докладва на Венелин Коцев в ЦК и за някои трудности:

"Жителите на окръга се заселват в селища с турско население и се пишат турци; носят се слухове, че всичко това е само в Смолянски окръг и бягат във вътрешността на страната; някои студенти също говорят в този дух..."

Следват списъци на хората, които са се изселили, включително - на бременните жени, родили в други населени места и записали децата си турци⁹.

Още по-масово е бягането в горите. Случвало се цели села да се преселят в гората, а в къщите да останат само децата. Живеели така със седмици. Един човек от Букова поляна се крил четири години¹⁰. Никой не го издал. Роднините и съселяните му носели храна.

"Почти всички се криеха по гората - казва М. Ф. от Доспат. - Ти видяла ли си мъж да надене фередже и да фане гората? Почнаха да съобщават, че еди кой си сменил името, а той - по Балкана... Хващаха децата да подписват и броеха цялото семейство със сменени имена... На 1000 души един да си е сменил доброволно името."

Папките с преписки, съдържащи издирването на изселниците, са огромно количество. Някои са въдворени на старите си местожителства и прекръстени, други успяват да останат в новите си домове (в турски селища, в други окръзи) и да дочакат 1982, 1984-а... И до ден-днешен в много турски селища живеят българи мюсюлмани от Смолянско, успели да се укрият през 70-те години, чиито деца и внуци вече се считат за турци... Някои от тях живеят и в Турция.

А в Смолянски окръг, където все още живеят повече от половината "желаещи да възстановят историческата истина", кипи трескава дейност.

На 3 и 4 ноември 1970 г. се провежда съвместно заседание на сесията на ОНС и пленума на ОК на БКП, където са изброени "нарушенията на социалистическата законност от страна на свещенослужители и ръководства на верски общини, от страна на вярващи:

- незаконните съжителства;

- обрязването на децата;

- честването на религиозните празници байрам, коледа, великден..." ¹¹

Споменаването на Коледа и Великден заедно с Байрям не е куртоазен жест или камуфлаж. Именно в описа (№ 38), посветен специално на "възродителния" процес, в партийния архив на Смолян съм срещала множество донесения за хората, присъствали на Великденската литургия, както и доноси за конкретни свещеници. Разликата се състои в това, че имената на християните богомолци отсъстват, докато мюсюлманите са упоменати прецизно. Никъде не видях документ, свидетелстващ за изрично нареждане в този дух. Очевидно информаторите (всичките - християни, макар деклариращи се като атеисти) са допускали известни отклонения в донасянето за своята група.

Към чуждата обаче се отнасят като към "присадени българи".

В началото на 1971 Ф. К. от Златоград казва:

"В нашия дом вече не съществуват рамазан, байрам, мевлюд и други, нито пък коледа, великден и пр. (празниците са изписани с малки букви в оригинала). Честваме си рождените дни и всички национални празници. Смятам обаче за крайно неправилна постъпката на някои българи с християнска религия, които ни наричат "бояджии", "обезценени", или "присадени българи"... ¹²

В Смолянско наричат българите мюсюлмани "Б-72" - "Българи от 1972". Това, че голяма част от тях (преди 1989 - всички) са с български имена, не помага на интеграцията им. Напротив - дори доброволното изтъкване като българин предизвиква в най-добрия случай усмивки - "Знаем те кой си и откъде си." Правило е онези християни, които най-много проповядват "единния български корен" и най-много преследват всичко, свързано с думата "етнос" - включително етнолозите, най-често да говорят за българите мюсюлмани като за "мръсни ахряни". По същия начин се отнасят и към компактните маси, покръстени от иначе "светеца" Боян Саръев.

"Ти българин ли си?"

В края на първата година след Решението от 17 юли (1970) се отчитат и първите успехи, особено в училищата:

Училището - първенец е в Забърдо (общ. Чепеларе) - 100% учители, ученици и помощен персонал си "възстановили българските имена". Предавали ги дори по телевизията. "А на други места деликатничат..."

В училищата е проведена анкета със следните въпроси:

"Ти българин ли си?

Ако има война, на чия страна ще се биеш?"

Проведен е и конкурс за най-хубава рисунка на тема: "Да бъде смърт, проклети насилнико!"

В Борино (населено предимно с турци, все още незасегнати от "възродителния" процес), например, на въпроса "Коя е моята родина?" - "само две от децата са отговорили неверно. Останалите подчертават НРБ.". А на въпроса "Къде децата живеят най-добре?" - "всички подчертават НРБ и СССР, само едно е написало ГФР и едно - Турция."

В Богутево (общ. Чепеларе, българи мюсюлмани) обаче голяма част се писали турци, българомохамедани, пионери, но не и българи...

На родителската среща, свикана по този повод, един баща казал: "Комунистите унищожиха козите и сега ще унищожат българомохамеданите." ¹³

Към 31.12.1969 г. в целия окръг има 9326 души със сменени имена. В края на 1970 те са вече 24 562. В Доклада на Отечествения фронт от 02.03.1971 г. се признава, че "най-трудно е в Доспат, Мадан, Върбина, Давидково"...

През 1971 г. се приема новата конституция на НРБ, която провъзгласява "идейно-политическо и морално единство на всички трудещи се в НР България". Не се допускат "никакви привилегии или ограничения, основани на народност, произход, религия, пол, раса". В този член (35, ал. 2) - съзнателно или не - е изпуснат езикът¹⁴.

Към 15.08.1972 г. 57,1% от българите мюсюлмани в окръга са вече снабде ни с нови паспорти. Най-зле е работата в Средец (27,5%), Върбина (34,9%), Доспат (35,9%) и Загражден (40,1%)¹⁵.

Дори в селищата, където работата върви добре, се случват неприятности:

"Някои хора не си знаят новите имена."

"Не искат да се погребват с граждански ритуал. Слагат в гробищата и полумесеци заедно с петолъчките."

"Още носят шалвари."

"Невежество! Въобще не са излизали от село и дори не вярват, че има хора в космоса!" ¹⁶

Дали "невежеството" може да се осмисли като

Съпротива?

Съпротива в смисъла и в размерите на онази в Гоцеделчевско и Велинградско, в Смолянско наистина липсва. Това дава основание на изводите с по-късна дата, че тук всичко е минало леко, едва ли не приятно и изключително доброволно. Дава основание на днешните поборници за "народностни чувства" да твърдят, че "смолянските българомохамедани" изцяло прегърнали идеята за "възродителния" процес, защото по принцип се чувствали "по-българи" от останалите. Дава основание, също така, на проислямски групировки - по света и у нас - да окачествяват "смолянските помаци" като предатели на род и вяра.

Сведения за съпротива в дописките, разбира се, няма. Твърде оскъдни са те и в архивните документи: няколко уволнени кметове, една осъдена на 14 месеца затвор общинска съветничка¹⁷. От документите дори не става ясно за какво точно е осъдена. "Обратните" твърдения, предимно в турски издания, за - например - "най-малко 1850 трупа в язовир Доспат" ¹⁸ не биха могли да се приемат сериозно. Остават теренните материали.

А. К., Мадан:

Някъде през 1973 или 1974 на Шефкет Л. му се роди момиче и го записаха с ново име. Отказа се от него и го прати в Широка лъка. Тогава избухнаха женските протести. Една жена я пратиха в затвора. А сина на Шефкет Халилов го пребиха до полудяване. Хвърлиха го пред вратата.

Имаше едно убито момче. Беше залято с коняк, а не пиеше. Никой не направи следствие.

Полк. Георгиев, Мадан:

През 1972 започна съпротивата. Две новородени деца с български имена бяха оставени върху бюрото на секретаря на ОбК на БКП. После ги изпратиха в Широка лъка. Така започнаха женските бунтове. Обади се Пеко Таков - тогава зам. председател на Държавния съвет - че 12 бременни жени се оплакват в София - не щели да раждат в Мадан. В Мадан жените на улицата всеки ден се увеличаваха, достигнаха до 100 и блокираха Общинския съвет. Горе не се даваше никаква информация. Всичко се решаваше на място.

Тръгнаха групи по рудниците - да убеждават, но имаше и екстремисти и се стигна до насилия и извращения. В МВР (тогава началник беше полк. Йордан Цанев от Русе) насилие не сме упражнявали. Налагаха се административни наказания - изпращане в Белене.

Най-голяма съпротива оказа мах. Върба, защото през 1912 са претърпели много. Тогава наредили големи казани с вода да ги кръщават, а те се укрили в Кечи кая (пещера над Рудозем). През 1972 постъпиха по същия начин.

Всичко се командваше от Първия секретар на ОК на БКП (Д. Димитров).

Най-голяма съпротива оказват в Доспатско, най-вече в Барутин. На въпроса защо "офанзивата" в Доспатско започва именно от Барутин, а не - например - от Доспат, който е общински център, получих множество отговори:

1. Доспатчани били по-големи фанатици, смятало се, че в Барутин ще мине по-лесно. Ако приемем, че за 1972 това твърдение е било вярно, то сегашното превръщане на Барутин в "крепост на исляма" не само в Доспатско, а може би - наред с Мадан - и в цяло Смолянско, вероятно ще се окаже следствие именно на "възродителния" процес.

2. Справят се най-напред с Барутин, за да пресекат пътищата за бягство в Гърция. Барутин наистина е на юг от Доспат, но още по на юг са Бръщен и Црънча. "Остави Бръщен и Црънча - каза М. П. - там са верни кучета..."

3. В Барутин имало местни ръководители, които се натягали на окръжната власт. Ръководители натегачи е имало навсякъде.

И така нататък. Около тези, общо взето, не много убедителни обяснения витаеше неизреченото или полуизречено подозрение, че са бастисали най-напред Барутин заради спомена за Ахмед ага Барутанлията, бастисал през 1876-а Батак. "Да доведем батачани да ги изтрепят!" - казали на един от джамийските старци, когато го карали с пробит бял дроб към Смолян. Иначе повечето информатори нямаха лични оплаквания от батачани, заемащи по това време отговорни постове - като бивши партизани и активни борци. Но непременно държаха да изтъкнат, че изпекли на шиш пратениците на Ахмед ага...

Склонна съм да мисля, че това, последното - на пръв поглед ирационално обяснение - може би ще се окаже вярно в най-голяма степен. Защото опозицията Батак/Барутин съществува и до ден-днешен.

Блокадата на Барутин започва на 15 март и трае до 17-и. Двете махали (иначе банално наречени Горна и Долна, но с прякори "Западен Берлин" и "Източен Берлин", т. е. "лошия" и "добрия" Берлин) са откъснати една от друга. Горната ("Западен Берлин") е заградена с танкове. Пожарната бълва вряла вода. А смяната в урановия рудник е завардена в банята. Н. Ч. успял да избяга. Заловили го и след два месеца го осъдили на 12 години, че уж ударил шофьора на някакъв шеф... Първоначално искали смъртна присъда.

Влизали от къща на къща и биели.

Д. К., син на убитата Н. К.:

"Разбиха вратата и я убиха вкъщи, с рана в главата. После издадоха смъртен акт, че починала от дезинтерия. Брат ми, жена му - всички бяха ранени. Беше просто война. От Горната махала бяхме по-изолирани, затова пострадахме повече.

Беше ранена и Е. И.

Ранените ги караха в болницата. Жената на брат ми не се обади, че е ранена и след 2 г. почина.

Половината село беше по МВР-та - в Девин, в Смолян..."

А кметът Огнянов каза: "Не е редно много - с насилие..." И продължи:

"Проведох много събрания, идваха инструктори, а хората: "Не щем!" Караджов беше лично като председател на ОНС по време на блокадата. А тя се ко мандваше от Никола Лалчев - окръжен началник на МВР.

От горната махала спряха да ходят на работа в рудника. Димитър Димитров нареди блокадата - да се разгони митинга. И аз бях там, с джиповете. Нареждането беше да се приказва с хората, а те хвърляха камъни, колове... Раниха един майор Атанасов. В ръцете нямаха оръжие, но отнякъде излезе изстрел и тогава почнаха да стрелят и нашите."

Д. К.:

"Каква съпротива - просто се събираме и стоим на улицата... На третия ден ни обградиха и - огън! "Стреляй на месо!" - викаше Касапов. Добре че не се съединихме двете махали, щеше да има повече убити. Когато дойдоха пожарните, ние почнахме с камъни..."

Това, което се е случило в Барутин, не беше трудно за възстановяване. Противоречия имаше само в някои детайли. Дори кметът Огнянов не отрече да е имало блокада, да се е стреляло, да е имало убити. Не отрече и личното си участие - с някакъв трудно разбираем обективизъм, който - ако беше от страната на жертвите - бих нарекла фатализъм. И с едва измъкнатата фраза "Не беше много редно..."

За Барутин нещата бяха ясни.

Не бих могла да кажа същото за Доспат.

Пристъпих към интервютата, след като се запознах с цитираното вече съчинение на Хюсеин Мемишоглу, в което той посочва фантастични цифри на убитите в Доспат през 1972 г. Числата са: 278 души за Доспат, 315 за Барутин, а общо трупове в язовир Доспат - 1850. Авторът цитира турски източници, до които нямах достъп¹⁹. Не бих могла да коментирам нито достоверността на източниците, нито добросъвестността на самия Мемишоглу, който и на други места в книгата привежда подобни бомбастични "факти", за някои от които е категорично доказано, че са неверни. Няма да коментирам и цифрите. В съчинението обаче се споменават няколко конкретни имена на убити хора (част от тях - деца) и двама "ръководители на Държавна сигурност в Доспат". Публикувана е и твърде неясна снимка на труповете, взета от Националната библиотека в Анкара²⁰.

Реших да проверя поне имената.

Двамата "ръководители на Държавна сигурност" излязоха веднага, с маловажната разлика, че не са били ръководители, а редови офицери, не са били от Държавна сигурност, а от МВР, не са били от Доспат (там не е имало поделение на МВР), а от Девин. Така или иначе, офицери от МВР с имена Зафиров и Касапов (при Мемишоглу - Касабов) са съществували и са взели участие в блокадата на Барутин. Проблемът беше с имената на убитите.

Първоначалната официална информация (получена от кмета на Доспат) беше, че в Доспат убити няма и хора с такива имена не са съществували. "Идете в Барутин - каза кметът от СДС Славейко Сельошев и добави - Какво толкова - възродителен процес - сменили две кърпи и два шалвара!" Следващото ниво на информация беше: всички, цитирани от Мемишоглу фамилии, са доспатски, но хората не са нито убити, нито дори бити. И последното ниво, до което се добрах: братът на единия от споменатите хора (Ф. А.) бил изселен, а друг един (А. Х.) бил пребит, но починал чак през 1988. Срещнах се със сина му Л. Х.:

"Почнаха да привикват по-грамотните хора. Баща ми беше готвач в РПК. Влезли при него към 22 ч. Р. К. (тогавашен председател на РПК) и А. Д. (тогава - секретар на общината) и почнали побой. Имало лекар, който казал: "Направили сте лоша работа, този човек трябва да се лекува." Хвърлили го в джипката с главата напред, счупили му носа. Една седмица го държали в милицията. Един катаджия от Девин го видял, взел мерки и го закарали в болницата.

След като го пуснаха, баща ми го уволниха, понеже не се явявал на работа повече от 7 дни. Живя още 16 години, но - пет дена здрав, останалото в болница... Почина при Чирков - не можеше да издържи дори предварителните изследвания.

Баща ми казваше: Аз знаех, че този процес върви, 90% вече са си сменили имената. Ако ми бяха казали, че това е държавна политика, че е негласно споразумение между Т. Живков и Демирел... "

Срещнах се и с А. Д. - бияча секретар, който сега държи барче и се оплаква, че не му дават работа:

"Никого не съм бил. Всичко това е измислица на Л. Х. И на дядо му (тъста му) Н. М., който беше председател на Клуба по атеизъм и му викаха "Шестака". Той изселваше хората. А сега те най-много ровят по този въпрос, но ще си изкарат белята. Може да се стигне до стрелби. Иде ми да хвана Л. - един камък на шията - и в язовира...

Аз бях само изпълнител. Нещата са политически - ОК взема решението и ни го свежда. Спречквания е имало, но насилия не е имало. Имаше ежемесечни планове - как да се работи по семейства и къщи. Няма служител, който да е бил на държавната трапеза и да не е участвал.

Смених си името през 1971, преди Решението (мисли, че Решението е от 1972). До 1990 бях ръководител на Обредния дом. Исках да се обновят гробищата. Катафалка бяхме купили...

Този въпрос ("възродителния") не трябваше да се изоставя. Това вреди на нацията... Тъкмо бяхме малко преобърнали съзнанието - защо да има различия? Вие - така, пък ние - инак..."

Р. К. (съвпадение на инициали с "бияча" Р. К.) ме догони по улицата на излизане от разговора с Л. Х.:

"Тука нямаше бити хора, всичко е измислица на Л. Х. (който го уволнил от работа, за да назначи шурея си). Баща му работеше с мене - ядеше и пиеше, жив и здрав... Всичко беше доброволно. На баща ми само му сложили пармака на листа.

Името какво... Човек трябва да бъде човек. Никой не знае какви сме - помаци, италианци, гърци..."

А старците пред джамията (К. Ф. и други) ми казаха, че А. Х. наистина е пребит, че братът на другия бияч Р. К. - Сали - също е пребит и след няколко месеца починал от раните си, че има и други хора: Абдула Бабчев, Фатме Мустафова - пребити и починали след една-две години... Казаха ми също, че Б. Ч., свалял тогава кърпи и шалвари, сега е председател на джамийското настоятелство... Б. Ч. не поиска да разговаряме.

В регистрите по гражданското състояние (за годините 1972, 1973, 1974 и 1975) прочетох смъртните актове на Антим Бабчев (поч. през 1973) и Фатме Мустафова (поч. през 1974). Сали го нямаше. Но имаше няколко съвсем млади мом чета от Любча и от Касъка, починали през 1972 г. Смъртният акт на едното от тях, починало от инфаркт, е издаден от клиника по нервни болести...

Не се наемам да преценя къде е истината. Кой лъже - Л. Х., А. Д. или джамийските старци? Вярно, не беше петък. Пък и реших, че не е чак толкова важно да броя убитите. Много по-важна (или - по-страшна?) ми се стори незаличената омраза, отровила - след почти три десетилетия - и следващите поколения... Онази, същата омраза, за която съм чела, която съм гледала да се развихря по други краища на Балканите, но никога (за двайсетгодишни изследвания) не съм срещала в България...²¹

И още нещо: Омразата, която познаваме от други краища на Балканите, е омраза между различни етнически или религиозни групи. Хората в Доспат са от една и съща етническа или религиозна група. Омразата им не е мотивирана от този принцип. Не е мотивирана и от принципа комунисти/антикомунисти или палачи/жертви. Р. К. (и много други като него - те са преобладаващото мнозинство) не е нито комунист, нито антикомунист, нито палач, нито жертва. Не е нито християнин, нито мюсюлманин. Р. К. е просто един уволнен човек, за да бъде назначен нечий шурей...

Съпротивата и репресиите в Доспатско (особено в Барутин) не са типични за целия Смолянски регион. В това отношение (и по много други признаци) Доспатско стои по-близо до Западните Родопи - Велинградско и Гоцеделчевско, отколкото до Смолянско.

Не съм склонна обаче да се съглася и с твърденията за "доброволното възстановяване на имената" в останалите райони на Смолянско. Липсата на активни съпротивителни действия не означава липса на съпротива изобщо. Съпротивата в Смолянско е пасивна съпротива.

Масова пасивна съпротива е продължаващото обрязване на момчетата, носенето на шалвари, шарени дифтинени рокли и особено шамии и такета. Регистрите по гражданското състояние отбелязват големи постижения при ражданията и женитбите, извършени със социалистически ритуал, но при погребенията провалът на социалистическия ритуал е почти пълен. Всъщност именно при погребенията избухват най-големите конфликти, регистрирани в Смолянски окръг.

М. П., отговорник по ритуалите, Мадан:

"И сега хората с умиление ми показват снимки от гражданските ритуали. Тогава изобщо нямаше юридически бракове. Провеждахме разяснителна работа. И вдигаха огромни сватби! Хората плачеха от радост."

Л. М., Мадан:

"Най-страшно беше при погребенията. Опитвахме се да махнем поне капака на ковчега. Заблуждавахме пратениците на съвета (М. П.) - някой ги заговаря и в това време махат капака."

Л. Х., Доспат:

"Когато погребваха баща ми, А. Д. се надвеси над гроба да види дали го погребваме по мюсюлмански. Стисках в ръцете си пръст, за да не го вкарам и него в гроба."

В Смолянско (без Доспатско) няма чак толкова много убити и ранени, както в Западните Родопи. "Ние сме по-кротки хора" - казва Л. М. от Мадан. Но има масови уволнения, мнозина лежат в затвора за извършване на сюнет. Стотици са изселени. Изселвали са преди всичко учените (хафузите), влиятелните личности. Но и всички останали, които са оказали или са били заподозрени, че ще окажат и най-малка съпротива.

Х. Ф., Мадан:

"Имаше един много авторитетен човек в Шаренка - завършил Нюваба в Шумен. Набедиха го, че ще слага отрова във водоема и го пратиха в Белене. Беше ходжа.

Хазаите на интернираните (например, в Габровско) бяха инструктирани, че при тях ще дойдат престъпници."

М. П., Доспат:

"Дойде комисия, черпихме ги ракия, мастика... После дойде джипът с 12 души, сложиха на баща ми белезници. Шофьорът от девинската полиция ми заби пистолет в гърдите: "Какво се бъркаш? Баща ти ще го изселим." - "Защо?" - "Не давам обяснения. Няма заповед..." - "Ние не сме оказвали съпротива. Дори черпихме комисията..." После разбрах, че го изселиха, защото бил влиятелна личност. Три месеца живя в един обор в Огоста. Случи се около 20 март."

За да не бъда обвинена, че цитирам примери само от "бунтовните" Доспат и Мадан, ще приведа разказа на А. А. от "кроткото" Неделино. Подобни разкази чух навсякъде:

"Започнаха в Изгрев. Дойде военна музика от Смолян и фърлиха фереджетата. Правеха го за пари.

В Неделино имаше насилие. Всички, които бяха на щат, ги принудиха. Почна от 1970 - бавно, бавно, уж на някого му хрумнало. Имаше един Дамянов - зам. партиен секретар - той водеше всичко, фърляше, биеше... През 1989 избяга. През 1939 един хафузин така продаде Неделино - беше от "Родина". И той избяга. Страх ги е, щяха да ги пребият...

Не ни даваха хляб, ако сме с турско име.

Не ми тежи името, тежи ми гаврата. Водиха ни в МВР - Златоград. Росен Стоянов, партийният секретар, само за една дума - че съм казал "Асан" - ме преби от бой... Баща ми се запъна, Георгиев (тогавашният кмет) го удря и го събаря, с краката ходи по него. Заместничката на Георгиев сега е в социални грижи - да раздава на хората, но те пак няма да повярват...

Те караха курсове как да лъжат - баща ми уж бил припаднал..."

"Съпротивата беше най-голяма в началния период - се казва в отчетния доклад на ОК на БКП за 1973 г. - и най-вече в общините, където специфичният народностно-религиозен комплекс има дълбоки корени. В последствие нашата активна политическа и идеологическа работа задушаваше и задушава още в зародиш всякакви реакционни слухове и действия. Сега обстановката в окръга е спокойна. Практически процесът е към своя край." ²²

Всъщност процесът продължава като

"Преобразяване"

1974. "Мероприятия на отдел "Пропаганда и агитация" към ОК на БКП за практическата работа по изпълнение на Решението от 17 юли:

- Да се проведе докрай подменянето на всички документи, свързани с турско-арабските имена. Срок 30 юли.

- Да се продължи работата за възстановяване на българските имена на съпрузите и децата от смесените бракове, които имат български произход.

- Да се подменят паметните плочи на антифашистите с новите им имена." ²³

Отново започва изграждането на трибуни и окачането на лозунги. Този път агитационната украса изобразява млада жена анфас, с класически черти, която с две ръце сваля забрадката си. Новите събори се провеждат по стария сценарий: доклад на високопоставен окръжен партиен другар, изказване на местния секретар на ПО и най-малко на три жени: заслужила работничка - майка на три или повече деца, изучена комсомолка и целеустремено пионерче. В този "дълбок възродителен процес" - според Андрей Любомиров, активист в отдел "Пропаганда и агитация" - "най-силно впечатление прави обичта и привързаността на цялото население към БКП..." ²⁴

Новото сега е, че - покрай събор-ритуалите и обичта към БКП - тук-там се откриват водопровод, текстилно предприятие, училище, читалище или фурна. Но главното е травестията...

Съборите за "отхвърляне завинаги от жените на фереджето и яшмака" продължават през цялата 1975, през 1976. "В очите грее светлина, в сърцата - благодарност..." - пише дописникът на "Родопски устрем". ²⁵

"Вестник "Родопски устрем" публикуваше непрекъснато фотографии на жени, захвърлили яшмаците и фереджетата, облечени в "граждански" дрехи - казва Валя Балканска. - Гледахме ги и се удивлявахме от тяхната красота, от изящните им снаги на кошути, от блестящите им като слънце коси... Виждаше се как израства нашето самочувствие, как се превръщахме в личности, как се сливахме с ентусиазма на времето си." ²⁶

Вероятно немалка част от жените са били наистина благодарни и ентусиазирани. Вероятно немалка част (особено по-младите и по-интелигентните) са искали да се обличат модерно, а не са смеели. Макар че в повечето случаи младите и интелигентните сами са започнали да се обличат модерно. Не са имали нужда да ги "преобразяват отгоре". Самата Валя Балканска скъсва със семейната си среда и хуква подир таланта си - без никакъв "възродителен" процес. Има нещо дълбоко фалшиво в уверенията на "възродителите", че помогнали на жените да се преобразят. Човек може да се преобрази наистина само ако поиска.

Л. Х., Доспат:

"Каква беше процедурата по махането на кърпите и фереджетата? Викат мъжа и му определят ден, в който жена му или майка му ще се "преобрази". Събира се партийният комитет, той пред всички й сваля забрадката и тя обикаля площада. Иначе мъжа го уволняват от работа.

Не мога да махна носията на майка ми, както не мога да сложа кърпа на жена ми...

През 1990 направих първото заведение, в което да влизат жени. Един дневен бар и една дискотека направиха много повече от "възродителния" процес..."

Какво тук значи някакво си име?

Х. Х., Мадан:

"Името не е важно. Аллах те приема с всякакво име - само да е красиво. И онези хитреци направо изработиха централната власт. Всички мислеха, че изработените са мюсюлманите. Всъщност е обратното. Хасан си знае, че е Хасан и нищо не може да го промени. Даже сега някои, които през 90-те си върнаха турските имена, пак ги сменят с български. По-удобно е - документи, визи и т. н. И аз имам два паспорта...

Искам да чуя сериозни аргументи защо трябва да си сменя турското име. Питал съм много пъти: "Необходимо ли е за нашата държава аз да си сменя името?" Никой не ми отговаря. Хората трябва - всеки за себе си - да си решат сами. А се получи така, че хора като мене, които нищо не са изживели и нищо не знаят и са свикнали с българските си имена, попадат под влиянието на родителите и край. Такъв капан ни беше устроен - на толкова млади хора..."

Х. Ф., Мадан:

"Ако ще съм Стоян, да ме приемат като Стоян. Но те не ме приемат..."

Полковник Георгиев, Мадан:

"Искам да разкажа един случай: един млад човек, журналист, турчин отива при баща си и казва: "Татко - така и така - ние сме млади хора, момичета, компании... Като чуят, че съм Хасан, никой не общува с мене. Искам да си сменя името." И баща му - "добре, сине, смени го". Това било преди процеса. И - като дойде процеса - момчето му смениха името. Сега иска да се казва с турското име. Журналист... Тези въпроси можеха да се решат демократично. Вярно - за по-продължително време, но да се решат веднъж завинаги."

Не съм сигурна дали този проблем може да се реши "веднъж завинаги". Дори в момента, дори сред децата в училище той продължава да съществува. Не му помагат нито връщането на имената след 1989 г., нито масовите парадни покръствания, извършвани от Боян Саръев, нито ратифицирането на Рамковата конвенция за защита на малцинствата.

Ако при турското малцинство проблемът е до някаква степен уталожен (не разрешен) - поради етническите специфики, езика и съществуването на "ана ватан" (родината майка) - въпреки все по-отчетливото й нежелание да проявява майчинските си чувства, ако при тях конфликтите имат все по-ясно очертан политически, а не психологически характер, и се проявяват в специфични, обострени ситуации (например избори), то при българите мюсюлмани конфликтите се проявяват на ежедневно, битово ниво, проникват във всички равнища на съзнанието и действат като психически и ментален тормоз. Българите мюсюлмани (и в средите на интелигенцията) продължават да си задават въпроса "Какви сме ние?". Все по-голямо разпространение намират "теории" за техния тракийски, персийски, арабски, печенежки, кумански и т. н. произход. Дори най-светските сред тях продължават да изживяват комплекса на щемпела "Б-72", "българи второ качество", "българи с тире". Най-често сработващият защитен механизъм е оттласкването на проблема от съзнанието, скриването, "забравянето". "Забравяйки" проблема, те подхранват комплекса. И намразват всеки, който "се рови" в него.

Много колеги и приятели ми задават въпроса: "Ти живееш вече много години там. Има ли изход от омагьосания кръг?" Първоначално смятах, че изходът е в индивидуализацията - в доминацията на "аз" пред "ние". Смятах, че излизането от колективното съзнание, заживяването като ХУZ, а не като християнин, мюсюлманин, помак, ахрянин и т. н. способства за преодоляването на комплекса. И давах примери с известни интелектуалци или технократи, за които никой не се пита какви са. Продължавам да мисля така, но вече ми се струва, че това не е достатъчно. Защото с течение на времето интелектуалците и технократите също демонстрираха комплекс. И агресия към онези, които "ровят". С течение на времето забелязах - и по отношение на тях - следите от щемпела "Б-72" в очите на другите. Това се отнасяше за всички интелектуалци и технократи, които си бяха помогнали с механизма на оттласкването, скриването, "забравянето". Единствено онези сред тях (все още твърде малко), които казват:

"Аз съм помак. И какво от това?"

са преодолели комплекса.

Опитът от изследването на "възродителния" процес именно като процес показа, че желанието за интеграция на всяка цена води - драстично или постепенно, но неизбежно - до асимилация. Цената са комплексите, психическият дискомфорт и агресията. Този извод не означава, че поддържам крайните ислямистки течения, "връщането векове назад", "рязането на здрави части от българския организъм" и т. н. Нито - че пледирам за масово връщане на мюсюлманските имена, за "ислямска дъга" и пр. Проблемът според мене не е религиозен. Голяма част от хората, които си върнаха имената, не го направиха от религиозни съображения: едни постъпиха така от конформизъм пред възрастните поколения (било от интерес, било от уважение), други приеха това като своеобразна форма на протест срещу "възродителния" процес. Твърде малко бяха онези, чието решение не беше функция от споменатите или някакви други, странични съображения. Именно тези малцина - независимо дали са избрали българско или турско име - казват: "Аз съм помак. И какво от това?"

Името, вероятно, не е важно, ако не създава проблеми. Дали аз ще се казвам Евгения, или Адриана (какъвто вариант са обсъждали родителите ми), наистина няма значение. Би имало, ако едното от двете имена ме кара да се чувствам непълноценна.

Непълноценността не се преодолява с асимилация. И със срам. С изтласкване, скриване или "забравяне". Преодолява се - може би - с дневни барчета и с дискотеки, както беше казал Л. Х. от Доспат. И много постепенно. Много внимателно. Докато се стигне до: "Аз съм помак. И какво от това?"

---

Бележки

¹Караджов, В., Изповеди, 1996, с.110.

²Доклад на Пленума, "Родопски устрем", бр. 29, 1971.

³РУ, 1971/2.

⁴Архив "Кръстова гора".

⁵Вж.юбилейния брой на вестника, "възроден" под името "Родопски вести", от април 1999 г.

⁶ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.6.

⁷ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.18.

⁸ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.1.

⁹ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.1.

¹⁰Интервю със С.Ц.

¹¹РУ, 1970/130 - празниците са изписани с малки букви в самия вестник.

¹²ПА-См., ф.1Б, оп.38, а.е.16.

¹³ПА-См., ф.1Б, оп.38, а.е.19 - Доклад на отдел "Народна просвета", адресиран към ОК на БКП - Смолян за 1970.

¹⁴Бакалова, М. Проблемът "права" в контекста на малцинствената проблематика и нормативното му регулиране в България. - В: За промените, 1999, с.187.

¹⁵ПА-См., ф.1Б, оп.38, а.е.16.

¹⁶ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.6.

¹⁷ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.17.

¹⁸Мемишоглу,Х., Страници от историческото минало на помаците, Анкара, 1991,текст под фот.3

¹⁹Мемишоглу, цит.съч.,с. 43.

²⁰Архив за микрофилми към Националната библиотека, Н.А.-4951, цит. по Мемишоглу, фот.5

²¹Признавам, че в "Случая Доспат" изневерих на хладния научен тон и оставих да проличат емоциите ми - нещо, което по принцип не ми е присъщо. Дълго се колебах дали да оставя пасажа така. Накрая реших, че научната ми хладина няма да пострада особено, ако проличи колко съм била потресена от "Случая Доспат"...

²²ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.1.

²³ПА-См.,ф.1Б,оп.38, а.е.4.

²⁴РУ, 1974, 84.

²⁵РУ, 1976, 122.

²⁶Казанджиев, С. Валя Балканска - глас от вечността. 1999, с. 88-89.

Inform