Orient Radio Bulgaria - Bulgaria's Turkish radio!

неделя, 22 ноември 2009 г.

"Аз не съм чужденец, аз съм твой син" !

Памет

"Аз не съм чужденец, аз съм твой син" !

20 години от майските протести на българските турци !

rumeliturk.net

„Аз не съм чужденец,
аз съм твой син...
Българийо,
аз съм твой син
и мои са твоите пътища.

Реджеп Кюпчю

Навършват се 20 години от протестите на българските турци срещу насилственото им побългаряване. Това са първите масови протести срещу комунистическия режим след селските бунтове през 1951 и точно те нанасят най-силния удар преди падането му. Началото на Майските протести е дадено от турците, които членуват в Независимото дружество и в Демократичната лига за защита на правата на човека в България.

Българските турци се включват в Независимото дружество за защита на правата на човека скоро след неговото възникване или създават нови правозащитни организации като Демократичната лига за защита на правата на човека и Дружеството за подкрепа на Виена'89. Именно техният брой и решимостта им да защитят погазеното си достойнство и правата си превръщат късно възникналото у нас дисидентско и правозащитно движение в реална сила.

През пролетта на 1989 няколко събития ги подтикват да засилят действията си - срещата на френския президент Франсоа Митеран с дисиденти през януари 1989, гладните стачки на Петър Манолов и Илия Минев през февруари и март 1989 и конференцията по човешките права на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, насрочена за края на май в Париж.

Гладни стачки

На 21 април 1989 Сабахат Наимова, Наим Наимов и Захир Мустафов от Независимото дружество за защита на правата на човека в Дулово обявяват гладна стачка срещу преследването на членове на Независимото дружество и на Демократичната лига.

На 6 май четирима души от района на Дулово - Севзи Хюсеинов, Закир Мустафов, Хакъ Мехмедов и Ремзи Неджимов, започват гладна стачка с искане за връщане на рождените им турски имена и прекратяване на етническата асимилация. На следващия ден към тях се присъединяват 7 души от Пристое и Каолиново. Обявена по радио "Свободна Европа" и подкрепена с изявление от секретаря на Демократичната лига Сабри Искендер, стачката се разраства и в нея ежедневно се включват стотици турци, предимно от Североизточна България.

На 9 май са експулсирани ръководителите на Демократичната лига Мустафа Юмер и Али Орманлъ, а малко по-късно и Сабри Искендер. От 15 май властите започват да експулсират членовете на Независимото дружество и на Демократичната лига в районите с най-много стачкуващи и да подтикват населението към изселване, като раздават молби за паспорти за "екскурзия в чужбина". До края на май са експулсирани 5000 души от участниците в протестите.

На 17 май временното ръководство на Демократичната лига решава гладната стачка да стане щафетна, а в окръга да започнат мирни масови демонстрации.

Демонстрации и жертви

На 19 май в Джебел 3000 души провеждат първата демонстрация срещу насилствената асимилация. През нощта градът е блокиран, арестувани и бити са участници в протеста, а председателят на Дружеството за подкрепа на Виена'89 Авни Велиев е експулсиран.

На 20 май 1989 е първата демонстрация в Североизточна България. Тя започва в село Пристое и продължава в Каолиново. Няколко хиляди души настояват за връщане на имената и за свободно изповядване на религията. Демонстрацията е мирна, в нея участват жени, деца и ученици, но срещу тях са изпратени сили на милицията и вътрешните войски с бронирани машини. Дадена е първата жертва от демонстрантите, има ранени.

На следващия ден в Дулово демонстрират 3000 души, а в съседните на Дулово села са разпръснати със сила групи, които искат да се присъединят към демонстрациите в Дулово; убити са още трима демонстранти.

На 22 май демонстрация в Разград е разпръсната със сила, в Толбухин (Добрич) протестират 4000 души.

На 23 май в с. Езерче, Разградско, при разпръскване на протеста са убити двама от демонстрантите. Българските граждани и външният свят научават за демонстрациите и насилията на властта от разказите на участници в протестите в ефира на Радио "Свободна Европа".

Между 24 и 29 май протестните демонстрации се разрастват в Шуменско, Варненско, Разградско, Сливенско, Толбухинско (днешно Добричко). На 27 май в с. Медовец, Варненско, са убити двама от демонстрантите. В Североизточна България на практика е въведено военно положение, селата и пътищата са блокирани от милиция и Вътрешни войски.

Подкрепа от български правозащитници

Майските протести на българските турци катализират дейността на българските правозащитници и дисиденти. На 22 май 1989 националното ръководство на Независимото дружество за защита на правата на човека в България протестира срещу насилието, извършено над протестите на етнически турци на 20 и 21 май, и настоява да бъде прекратена политиката на етническа асимилация.

На 23 май срещу извършеното от милицията и армията насилие протестират Антон Запрянов от Независимото дружество и отец Христофор Събев от Комитета за защита на религиозните права. На 22 юни Антонина Желязкова разпраща открито писмо, с което призовава да се прекрати насилствената асимилация, за да бъде спрян бежанският поток. На 18 юли Блага Димитрова внася в Народното събрание апел, подписан през юни от 120 интелектуалци, повечето от тях членове на Клуба за гласност и преустройство, да бъдат върнати на турците имената и правото на етническа самоидентификация и да бъде прекратено насилственото им прокуждане. Апелът е и към българските турци да не заминават от страната.

Комунистическата власт в собствения си капан

Изправен пред международни протести и непреставащи демонстрации, притеснен от активизирането на Клуба за гласност и преустройство, Независимото дружество, Независимия профсъюз "Подкрепа" и Комитета за защита на религиозните права, в края на май режимът прави последни крачки към своя националистически финал. Създава "отряди със специално назначение" към общините, големите предприятия, научните институти и висшите учебни заведения за разправа с опозиционните "неформални" организации. Организира мащабна националистическа кампания за "патриотичен подем". Наредено е трудовите колективи да проведат събрания и да приемат декларации в подкрепа на партийната политика.

Работници, служащи и студенти са задължени с подпис от партийните и комсомолските организации да участват в манифестации пред турското посолство в София и консулствата в Пловдив и Бургас. Манифестантите скандират написаните в Политбюро лозунги за "съд за предателите и родоотстъпниците" от Клуба за гласност и преустройство, а в София националистическите шествия минават пред дома на Блага Димитрова и Йордан Василев, превърнат в център за координация на опозиционните групи.

Етническата чистка

Но "окончателното решение" срещу "бунтовете на турското население и дейността на антисоциалистическите неформални групи" е етническата чистка.

На 29 май Тодор Живков прави официално изявление за напрежението "в определени райони на страната сред някои групи от населението, подстрекавани от външни сили" и - от името на българските мюсюлмани! - призовава Турция да отвори границите си за тях. Пред висшето партийно ръководство Живков снема "нашата стратегическа задача да убедим тези хора, че са българи, че не са никакви турци" и поставя новата стратегическата задача за изселването на 300 хиляди турци.

"Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население… Ние сме дали указание на другарите от Министерството на вътрешните работи бързо да изселват екстремистите, насила - чрез Австрия, където е възможно. Масово да се изселват тези фанатици, които са в центъра на организирането на тези събития. Трябва да организираме това изселване, да покажем, че ние сме за изселването".*

Бежанската трагедия

Така е дадено началото на бежанската трагедия на 320 000 души. Те получават броени часове да продадат имуществото си на безценица и да се отправят с останалото от покъщнината си към Турция. На границата се образуват колони с дължина 40 км, а палатковите лагери при Одрин, Чорлу, Къркларели и Люлебургаз изнемогват от увеличаващия се от ден на ден бежански поток.

В България обезлюдяват цели села, опустяват къщи и училища, страната се лишава от стотици хиляди лоялни и трудолюбиви свои граждани. Месеци наред бежанците издирват разпръснатите си из Турция семейства, някои не издържат и умират по време на мъчителните денонощия, прекарани в очакване по границите. На изселниците предстои да изграждат живота си отначало.

Две седмици след началото на масовото изселване комунистическото ръководство вече е усетило тежкия удар върху икономиката от заминаването на работна ръка и трескаво търси изход. Стратегическата задача отново е променена - въпросът за изселването е "снет", то трябва да бъде ограничено, а на определени категории (турската интелигенция, членовете на БКП и БЗНС и помаците) да бъде попречено да заминат за Турция. Но преживелите насилията и посегателството върху достойнството им турци вече искат или правата и свободите си, или правото да си заминат.

Комунистическият режим обаче не е в състояние да задържи своите граждани, като се откаже от асимилаторската си политика. Дори и в края на октомври 1989, когато Тодор Живков е осъзнал нейния пълен провал, довел до външнополитическа изолация и тежка стопанска криза в момент, когато социалистическата система се разпада като кула от карти, в поредната си стратегия за “единение на българската нация” предлага само частични компромиси.

В Политбюро Добри Джуров продължава да настоява: "Колкото можем повече да изселим!", Йордан Йотов говори за "очистването на българските земи", Пенчо Кубадински - за "продухване на това население", а министърът на вътрешните работи Георги Танев предлага "разсредоточаване на тези маси мюсюлмани". Броени дни по-късно комунистическата партия прави последен опит да запази властта си, сваляйки Живков и натоварвайки го еднолично с отговорността за престъпленията на режима, в това число и за насилствената асимилация.

__________________________________________

* Цитирано по новоизлезлия сборник с документи “Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България”, съставител Веселин Ангелов.

**Списание "Диалог", Холандия, съвместно с Mediapool предлага поредица от интервюта на Даниела Горчева с Зейнеп Ибрахимова, Антонина Желязкова, Михаил Иванов и Сабри Искендер, които хвърлят светлина върху забравени или неизвестни събития от близкото минало. В четвъртък ще публикуваме първото интервю – с преподавателя от Университета в Анкара Зейнеп Ибрахимова, която разказва за участието си в Независимото дружество за защита правата на човека”, за трудното си детство, за драматичната си съдба и за любовта си към Йордан Йовков.

http://www.rumeliturk.net

Няма коментари:

Публикуване на коментар