Зайде и Назифе не обичат да си спомнят детството. Неуютно им е в него. За тях това е време, в което сълзите надделяват над смеха. Не толкова техните сълзи, колкото тези на мама и баба. Две събитията от историята на България бележат детството на Зайде и Назифе – т. нар. “възродителен процес” и “голямата екскурзия”. Как детските спомени са запечатали годините 1985-1989? С вече 28-годишната Зайде Халибрям и 31-годишната Назифе Ахмедова се опитваме да подредим мозайката на миналото и да потърсим връзката с настоящето. В момента двете момичета живеят в Истанбул.
Между турското и българското име
Зайде: Родена съм в село Зарица, Силистренско. И в нашето село и в съседните имаше само с турци. Така че единственото място, където ме викаха с българското име, беше училището. Нямам точни спомени, но ми се струва, че не съм имала проблем с раздвояването, не съм се питала коя съм аз. Може би защото времето, в което бях с българското име, бе много кратко, само няколко часа на ден – от сутринта до обяд. Това сякаш бе някаква игра, сутринта влизах в роля и излизах след края на учебните занятия. Но никога не съм възприемала себе си като момичето с българското име. Не, не ме карай, няма да кажа какво беше то. Може би не съм осъзнавала, че това с имената е проблем, приела съм го като нещо нормално. Защото на тази възраст влизаш в училище и изведнъж ти се струпват много нови неща. Вероятно за мен българското име е било част от всичко ново, с което ме залива училището, като част от обучението. Бях убедена, че то ми трябва само за училище. Така карах от първи до трети клас.
Назифе: Бях в първи клас, когато ми смениха името. Беше точно по време на ваканцията. Имаше доста сняг, голяма зима… Учех в Омуртаг и баща ми ме заведе заедно с брат ми в селото на майка. Там обаче дядо каза: “Става нещо, не оставяй децата тука, върнете се у дома!”
Майка ми има три сестри, които 1978 г. са заминали за Турция и тя постоянно си имаше проблеми с общината. Четяха й писмата. Тя беше секретарка в кметството. Отначало не беше съгласна да работи с всичките документи около смяната на имената. Взе си отпуска една седмица и отиде при някакви роднини на село, но после пак се върна.
Спомням си как плачеха всички вкъщи. Не съм сигурна, че разбирах всичко. Родителите ни бяха обяснили на нас, децата, доста от това, което ставаше, обаче и те явно не проумяваха защо се случва всичко това.
След ваканцията отидохме в училище и тогава за първи път ни съобщиха българските имена. Заедно с буквите учех и българското си име. Беше странно – до Нова година ме наричаха с турското име в училище, след Нова година – с българското. Все пак бяхме деца и не всичко си обяснявахме. Чистачките в училището, които бяха туркини, като чуеха да ни викат с българските имена, се разплакваха. Родителите ни бяха казали, че трябва да се пазим в училище да не говорим на турски. Искали са да ни предпазят.
Проблемите с майка ми обаче продължаваха, все я плашеха, получаваше предупреждения, че ще я вкарат в затвора, ако общува със сестрите си.
Баба и дядо живееха в смесено село, Веренци, там имаше хора от гръцки произход, имаше българи, имаше и турци. Всички са били добри съседи и изведнъж тази смяна на имената обърка отношенията. Но ние го възприемахме като дело на държавата, не на отделни българи. Съседите ни българи също се тревожеха за нас и ни съчувстваха.
Лятото на 1989 г.
Зайде: Много добре си спомням как напуснахме България. Дойдоха и ни казаха за 24 часа да си съберем багажа и да се махаме. Това естествено беше шок за близките ми и за мен. Тежък момент. Ние бяхме едно от първите семейства. Качиха ни багажа на един влак. И до днес не мога да си обясня как родителите ми и баба се мобилизираха и успяха да съберат голяма част от нещата вкъщи. Взеха много от мебелите. Разбирам ги, все пак тия неща са купувани в продължение на години и за тях са били много скъпи, някак невъзможно им се е струвало да ги оставят. Легла, маса… И аз помагах при събирането, но какво точно правех, не помня.
Пътувахме с влак до границата, в турската страна спряхме на много голяма жп гара, не знам коя, и се прехвърлихме на турски влак. Помня добре престоя там – всичките хора с куфари, чували, торби, малки деца, възрастни хора… Отчаянието и страха по лицата… Помня и прабаба ми, която беше много възрастна тогава, тя не искаше да ходим в Турция, ядоса се нещо и хвърли една обувка през прозореца на влака. Това беше първият протест… Спомням си добре и турското знаме, което се вееше над гарата. Баща ми не беше с нас. Той беше тръгнал в конвой с кола. Защо ние бяхме с влак, а той с кола – не знам. Но той пристигна една седмица след нас. И багажът дойде няколко дена по-късно. Събитията следваха някак много бързо едно след друго. Не всичко си обяснявах, просто вървяхме напред, без да знаем къде отиваме.
Назифе: Бях на 12 години, когато ни изгониха. Дадоха ни 24 часа да излезем от селото, дори не можахме да си съберем багажа. Натъпкахме се в една кола – родителите ми, брат ми, баба, дядо и аз. Взехме само някакви дрехи. В колата нямаше никакво място. Като излязохме от село, се появиха полицаи и ни върнаха обратно. Бяхме десет коли. Уж те ни казаха да напуснем селото, после ни върнаха, но не ни дадоха да си идем по къщите. Чакахме два часа, пак ни казаха да тръгваме. Беше някаква лудница. И до днес с ужас си спомням този ден, насам-натам и не знаеш защо. Казаха, че се чакало някаква колона за Турция, за да се присъединим към нея. След това ни спряха в някаква гора, бяха полицаи с автомати. Майка ми каза, че били от МВР-то от Омуртаг. Постояхме и пак тръгнахме. По този начин за четири дена стигнахме до Турция. Пътят с автобус трае към 8 часа, а ние с кола пътувахме толкова дълго. В колата беше тясно, задушно… Помня колоните към границата – болни хора, малки деца пищят, горещо…
Истанбул
Зайде: Посрещнаха ни роднини. После почна великата мизерия… Хиляди хора бяха дошли, нямаше места за оставане. При нашите роднини освен нас бяха дошли и още други роднини от други места в България. Събрахме се пет семейства в една къща. Мебелите наредихме в градината. Всички тия неща, за които майка и татко са събирали пари години наред, бяха оставени навън, дъжд да ги вали, слънце да ги грее, ей така, трудът на родители ми отиваше на вятъра.
Около месец останахме у роднините. След това си намерихме квартира, която беше в блок все още в строеж. Само тухли, без мазилка, нямаше врати, нямаше прозорци…
Изключително ясно помня одеялата, които закачихме по прозорците. Все още пред очите си виждам шарките им. Две седмици висяха така, после собственикът сложи врати, прозорци и мазилката по стените.
Бяхме на третия етаж, къщата нямаше покрив, и като валеше дъжд, спяхме покрити с найлон.
Тръгнах на училище. Не можех да чета и пиша на турски, но не помня как се научих. Добре си спомням момента, в който вече можех. Бях четвърти клас и ме взеха веднага. Системата им на обучение беше малко по-различна – учеха ни направо на срички и на думи, а не първо буквите, както е в България.
Живеехме в преселнически квартал – имаше хора от България, но и много новопристигнали от различни части на Турция. В училище класовете бяха огромни – по 65-70 деца. Чиновете бяха подредени П-образно, от всяка страна стояха по трима, значи общо девет. Един ни беше учителят по всички предмети.
Родителите ми си намериха работа, но продължехме да живеем на това ужасно място. Цялата зима изкарахме така и вероятно това е била основната причина те да решат да се върнем обратно. Разговорите постоянно се въртяха около България, селото, къщата там… Баба ми беше особено важен фактор, тя не можеше да приеме, че живее далече от родното си място, че е прогонена. Настояваше да се върнем. В България имахме голяма къща, градини, земи… Разбирам ги, когато знаеш, че на друго място разполагаш с къща и всички удобства, а там където са те пратили, нямаш нищо, живееш в строеж, децата ти ходят на училище по кални улици, мисълта за връщане непрекъснато те тормози. Родителите ми не издържаха на мизерията. Не сме си говорили много на тази тема, може би защото те се притесняваха ние, децата, да не ги обвиним, че са ни върнали обратно. Сега като се замисля, ако аз бях решаващият човек в семейството, щях да издържа и да остана там. И тогава на онази възраст, и сега, смятам, че ако бяхме устискали и прескочили този труден период, щяхме да се устроим. Но това си е от моя гледна точка. Аз не съм работила за къщата в България, не съм купувала мебелите, нямаше неща, които да са ми кой знае колко скъпи. Освен това за мен животът в Истанбул не беше никак лош. Ходех на училище, имаше кой да ме храни, кой да се грижи за мен. Докато за родителите ми и баба ми не беше така. Те бяха много по-свързани с родното си място, имаха свидни спомени, да не говорим, че баба ми целия си живот бе изживяла там и в края на краищата нейните чувства и желания надделяха. След 11 месеца тръгнахме обратно за България. Голяма част от мебелите останаха в Истанбул. Може би като някакъв знак, че ще ме чакат…
Назифе: Влязохме в Турция вечерта, много лампи светеха и бяхме смаяни в каква светла държава влизаме. Може би повече така ни се е искало да бъде, защото търсехме надежда за бъдещето си и желаехме всичко да ни изглежда по-хубаво… А пък Истанбул още отначало ни се разкри като съвсем друг свят, за който изобщо не сме подозирали, че съществува. Отидохме при сестрата на майка ми. Тя имаше друга къща и ние разполагахме с цял апартамент. Останахме към девет месеца. Но се случи така, че останахме само на заплатата на майка ми. Тя първо почна работа в една текстилна работа, после отиде в друга фирма, където правеше капачки за газови уреди. Никога не беше работила такава работа, но се справяше. Баща ми тръгна в строителството, но се разболя, дядо ми беше дошъл болен… Баща ми първи каза да сме се върнели в България, пък като се оправел, пак да сме дошли. Той страдаше от ревматизъм и климатът в Истанбул му действаше зле. Така се взе решението за връщане.
С брат ми бяхме тръгнали на училище. Нямах проблеми с писането и четенето на турски, защото майка ми ме беше научила още в България. Изобщо всичко ми харесваше. Не исках да се връщам, защото последните ми спомени от България бяха ужасни и не вярвах нещо да се е променило. Но моят глас в случая не беше важен.
Обратно на село
Зайде: Къщата си намерихме непокътната. Бяхме чували зловещи истории за разграбени домове, но при нас не беше така. Изкарахме голям късмет.
Първите ми спомени от връщането на село са от сладкарницата в центъра. Помня как се видях с останалите хора там. Чувствах се като чужда. Може би защото впечатленията ми от изминалите 11 месеца бяха много силни… На тази възраст бързо приемаш новото и свикваш с него. Бях облечена в дънкови дрехи, купени от Турция и така се усещах много важна. Такива неща тогава нямаше много в България.
След това ми стана много гадно, защото не ме приеха в пети клас. Върнахме се през май и до края на учебната година оставаха само три седмици. Казаха ми, че не могат да ме вземат за три седмици и да завърша четвърти клас, затова следващата година трябваше да повтарям. Много тежко го приех. После разбрах, че на много други деца им е било разрешено да завършат класовете, в които са били. А аз се наложи да остана с една година.
Назифе: Въпреки мнението ми, че всичко е много ужасно, в тия месеци България се беше променила.
Къщата намерихме в почти същото състояние. Да, бяха изчезнали някои неща, но не много. Бяхме подготвени за по-лошо.
Мисля, че на родителите ми им беше много трудно, отколкото на мен. Защото в Истанбул започнаха от нула, сега в България пак трябваше всичко да тръгне ако не от нула, то все пак при солидно връщане назад. Не е лесно все да започваш, особено във възраст, когато би трябвало да имаш стабилна основа зад гърба си.
В Истанбул бях в шести клас, за да продължа в България в седми, трябваше да взема приравнителен изпит, така че се наложи цяло лято да уча. Минах, но беше напрегнато.
Преди да тръгнем за Турция, учех в Омуртаг, където родители ми имаха държавен апартамент. Като се върнахме, те нямаха право вече да го ползват, така че трябваше да продължа на село, което аз никак не исках. Особено след Истанбул.
Стъпка нагоре
Зайде: За семейството ми образованието е нещо много важно. Затова и аз исках да продължа да уча в града. Не знам откъде ми дойде идеята, вероятно някой учител ми я подхвърлил, но и аз бях много амбицирана и исках да се запиша в езиковата гимназия в Силистра. Не ме приеха, но балът ми стигна за природо-математическата гимназия, паралелка с разширено изучаване на английски език. Това бе второто по престиж училище в Силистра. Така че направих поредната крачка нагоре. Изобщо досегашният ми живот е вид стълба, всяко преместване е вече съществуване на друго стъпало.
В Силистра живеех в общежитие и това беше доста приятен период за мен. Бях обкръжена от хора в моето положение – дошли от село, за да учат. Не мисля, че са ме делили от другите, защото съм туркиня. Ако е имало нещо такова, сигурно съм си затваряла очите за него. Но и фактът, че идвам от малкото село, за да уча в града, някак ме правеше по-силна и по-готова да посрещам всякакви предизвикателства, да не отдавам значение на неща, които не си заслужават. До този момент бях живяла само сред турците. Единствената българка, която познавах, бе учителката ми по литература от селското училище и това е. В Силистра за първи път се срещнах с хората, с които живея в една държава. Не бих казала, че имаше сътресения, напротив всичко беше напълно нормално.
След гимназията исках да продължа да уча, но изведнъж осъзнах, че няма да имам пари, за да следвам и да се издържам в София. Затова реших да дойда в Истанбул, където различни турски фондации дават стипендии. Не съм мислила изобщо за Запад, накъдето тръгнаха голяма част от съучениците ми. Най-вероятно подсъзнателно съм искала да се върна в Истанбул. Някои мечтаят за Париж, аз за Истанбул – не е ли все едно?
Назифе: Гимназията завърших в Омуртаг, но висшето образование исках на всяка цена да продължа в Турция. Не, не съм мислила за Западна Европа. Още като си тръгвахме от Истанбул, знаех, че ще се върна отново. В Западна Европа бих отишла на екскурзия, но не желая да оставам да уча и да работя там. Знам, че това е мечтата на повечето българи, но мен някак ме дърпаше към Истанбул, може би към неизживяното докрай време на юношеството.
Истанбул втори път
Зайде: В Турция има кандидат-студентски изпити за чужденци, които издържах. Това е тест, който прилича на този, който полагат местните, но е малко по-опростен в областта за историята и литературата на Турция. Системата е по-различна от тази в България. Има един изпит за всички университети, без значение какво кандидатстваш, обхваща целия материал, учен в средния курс. След това изкарах 8-месечен курс по турски, въпреки че знаех езика, но тук университетите искат диплома от този курс, за да те запишат. Приеха ме в Истанбулския университет, специалност Международни отношения. Завърших бакалавър. В момента съм в Мармарския университет магистърска програма, специалност Маркетинг и мениджмънт.
Живея на общежитие. Освен от стипендията от време на време правя преводи турски-български, за да припечелвам нещо.
Все още не съм определила темата за дипломната си работа, но мисля да бъде за турските фирми, работещи в България – бизнес-среда, разлики и прилики в културните традиции и т.н.
Назифе: Кандидатствах и ме приеха. Първата година бе подготвителна, после се явих на изпит. Избрах Международни отношения, защото специалността беше нова и ми се стори привлекателна. Бяхме 100 души от България в различни специалности. В момента всички работят на добри места, като повечето се върнаха в България. Иначе в моя курс в Истанбулския университет бяхме 240 души, от които 110 чужденци от различни държави. Някои от тях се върнаха в страните си, други работят в Западна Европа и САЩ.
Помежду
Зайде: Турция и България много си приличат, но са и много различни. Като се връщам в България, всеки път виждам нови неща. Но това е защото страната в момента страшно много се променя, докато в Турция не е така. Честно казано, в Турция се чувствам малко по-удобно. Вероятно езикът играе важна роля. Когато излезеш на улицата и чуеш майчиния си език, някак се усещаш по-сигурно.
Освен това има голяма разлика между различните групи турци, които живеят в Турция. Така че Турция е огромна мозайка от хора, в която и турците от България намират мястото си. Но в университета така или иначе се движа в международна среда, където всяка националност си тежи на мястото.
При второто ми идване в Турция в самото начало прекарах няколко часа в Анкара и странно, чувствах се, сякаш винаги съм била там, не изпитвах никакъв страх, никакво притеснение. Вярно е това, че в България винаги съм живяла в среда, където малко или много всички се познават, докато тук изведнъж потънах в анонимността на мегаполиса. И това много ми харесва. Наслаждавам се на свободата, която дава големият град. Той те засмуква и не те пуска. Понякога ми домъчнява за родното ми село, отивам там, но след две седмици ме тегли обратно. Мисля си, че това не е толкова заради Турция, колкото заради града Истанбул. Всички, които са живели в него, казват, че се чувстват по същия начин.
Назифе: В България има много неща, които трябва да се променят, особено сега, когато сме членки на ЕС. Още трябва да се работи в селата, за да добият европейски вид. Развиват се само големите градове, а селските райони сякаш се пренебрегват.
Турските бизнесмени, които отиват в България, казват, че все още в страната властва социалистическият манталитет. Хората искат да работят до 17 ч., а след това – с неудоволствие и се сърдят. В Турция се работи денонощно. И каквото каже работодателят, се изпълнява. Разбира се, работодателят плаща извънредния труд. Тази система не е въведена в България и вече представлява спънка при съвместните проекти. Но пък турците, дошли от България, са много работливи и бързо напреднаха в тукашното общество.
Животът в България е по-бавен и по-спокоен, отколкото в Турция. Това ме тревожи, защото светът се развива бързо и някак ние изоставаме. Особено е важно това за младите.
В Истанбул в момента работя в консултантска фирма и имам опит както с българската, така и с турската страна. Като кажа на хора от българска фирма и на хора от турска фирма, че нещо трябва да се направи например до 15 ч., турците може и малко да закъснеят, но си свършват работата относително навреме. Докато българите – не. Турците имат страх от работодателя, че ако не направят нещо в срок, ще бъдат уволнени. В България явно няма такава опасност и затова влачат нещата. Има и друга разлика – турските държавни учреждения са по-бавни от българските, но пък турските частници са по-бързи от българските. Освен това българите сякаш не обичат да дават писмени справки, не отговорят винаги на имейли, някак всичко остава на устна уговорка, която след това често и не се изпълнява.
Коя е родината
Зайде: Ако този въпрос ми беше зададен преди да уча международни отношения, щях да имам точен отговор. След знанията, които получих там, светогледът ми се промени. Да, важно е да имаш родина, но в момента се възприемам не като вързана за едно определено място, а като част от света. Гледам на нещата по-глобално. Е, корените ме връщат назад, но днес не мога да кажа, коя страна е по-важна за мен – България или Турция. В България израснах, но в Турция се оформих като личност. Но има нещо, което ме отделя от местните в Истанбул, да, те са турци и аз съм туркиня, да, те говорят турски и аз говоря турски, но все пак аз съм родена в България, което вече означава и гражданин на Европейския съюз. Така че при всички случаи съм по-различна.
Назифе: Имам любими места в Истанбул. Обичам да пия чай или кафе край Босфора. А в България обичам планините. И в Истанбул е зелено, но не чак толкова, колкото в България. Затова като се върна в родното си село, предпочитам да остана сама на тишина и спокойствие. Родителите ми са в България, така че бих могла да живея и там. В момента съм между двете държави – бих работила и в едната, и в другата, зависи къде работата ще е по-привлекателна. Родина? Не мога да определя. Родена съм в България, с българско гражданство съм, но и Турция чувствам някак като родина. И в двете държави съм у дома, и в двете не се чувствам чужденка.
…
Вървя с Назифе по улиците на Истанбул. Свикнала съм с големите градове, но тук съм обзета от постоянна паника, че ще се изгубя. Назифе обаче е опитна водачка. Най-проблематично е пресичането на улиците. Не важат никакви правила – просто се хвърляш с главата напред към фучащите коли, даваш знак, че пресичаш и шофьорът намалява. Хубаво, но нямам този опит. Няколко пъти се случва Назифе вече да е пресякла, а аз да стоя още на отсамния тротоар с протегнат крак напред, но без никаква решителност да стъпя на платното. Дали изобщо не сме така – от двете страни на една и съща улица? Не, в никакъв случай, казвам си, когато най-после успявам да додрапам отсреща, изпотена и пребледняла. Просто тя е от поколението на България, което успява да се пригоди към новия ритъм на променящия се живот – все едно дали в Лондон, Берлин или Истанбул.
Inform,11.07.08
Няма коментари:
Публикуване на коментар