Тава. Фурна. Тия две думи се въртят из главата ми, докато пътувам по непознатите улици на Бурса. Първо минахме покрай голям квартал с високи, сиви блокове. Едно от местата, където живеят изселниците от България. Тогава, през лятото на далечната вече 89-а, в турските градове, където надошли много прокудени български турци, училищата разпуснали десетина дена по-рано, за да могат в тях да настанят бездомниците. После държавата отпуснала средства и построили блокове – като тези тук, удивително приличащи на социалистическите ни квартали, еднакво грозни и неуютни. Но останалите без покрив нямало какво да му придирят, настанили се, устроили се, голяма част от тях изкупили апартаментите и днес живеят не в държавно, а в собствено жилище. Други пък построили собствени къщи на други места и се преместили там.
Тава. Фурна. Слънцето ме притиска отгоре, сякаш съвсем се е доближило до мен и ще се жулна на нагретите му реотани. Опъналата се като на тепсия Бурса също се пържи под зловещите лъчи. Поне в тази й част, където пътуваме. Вдясно и зад гърба ни остава планината Улудаг с прочутите си зимни курорти. По върховете се вижда сняг, но хладината е така далечна, че прилича на мираж. В подножието били богаташките квартали. Там нямало от България, или поне спътниците ми не познават такива. Продължаваме към Демирташ.
Между квартала със сивите блокове и Демирташ са повече от 30 км. Бурса е четвъртият по големина град в Турция, вече с почти 3 милиона жители. Разделен е на 17 общини. Демирташ е една от тях. Кварталът също се състои предимно от изселници от България, казват били към 20 000.
Тук усещането за “тава” и “фурна” се усилва. Наричат Бурса “зеления град”, но той вероятно е такъв само в частта към планината. Демирташ е построен на равно поле, само новият стадион се извисява върху хълм. Иначе е плоско и голо. Тук-таме се виждат скоро засадени дървета, казват – било работа на българските турци. Съвсем в края на града е, после почват нивите. Когато българските турци дошли, тук също били само ниви. Държавата постепенно ги изкупила и продала парцелите на изселниците. Те държали земята да е с регулация, да си нямат по-късно проблеми. В този квартал най-много съдебни дела се водели за наследство, обяснява ми Тасим, родом от село до Момчилград, сега работи в общината на Демирташ. Значи умира бащата, оставя нивичка и синовете му не могат да се разберат кой да я наследи. От тия роднински свади най-много печелела държавата, разбира се. Хем съдебните такси събира, хем често се случва и нивичката да прибере. В Турция все още не е развита културата на завещанието, клати глава Тасим.
Та когато след първоначалния стрес настъпило окопитването, българските турци побързали да си купят парцел и вдигнат къща. Днес на въпроса “Добре ли се чувствате тук?” всички до един отговарят “Да, къща построих!” Откъснатите от земята си, тръгналите с пречупено стъбло към неизвестността побързали да пуснат корените си тук – в равното като тепсия поле във фурната под слънцето на Бурса. По голямата част от тях идват от каменистата и хълмиста земя на Родопите, свикнали са на постоянните битки с природата, научили се да превиват гръб над тютюна, знаят как да събират камъче по камъче, за да могат да засадят картофите, така че многото работа, която ги очаквала на чуждото място, не ги уплашила. Просто запретнали ръкави и си плюли на ръцете, както само те го умеят.
19 години по-късно всеки изселник, който е издържал на първоначалната немотия, се хвали със собствени къща и кола, изкарани само от заплата.
Защо обаче избрали Бурса? Защото Бурса е градът на изселниците, не само от България, а от цялата територия на Балканите. В различните периоди по различни поводи мюсюлманските общности, принудени да напуснат родните си места, прииждали към Бурса. От България през 50-те години от Родопите се изселили много помаци. По-възрастните и до днес продължават да говорят своя “помашки” език, много повече български и съвсем различен от турския. През 70-те пък е имало изселническа вълна на български турци.
Дошлите от България се обиждат от определението “български турци” и предпочитат “турци от България”. Проблемът идва от превода на турски, при който при “български турци” се разбира “български корен”, а не “български гражданин”. Колкото до българското гражданство, запазили са го, но иначе повечето от тях търсят новата си идентичност в Турция.
И така – прокудените през 89-а дошли при близките си и далечни роднини, заселили се в Бурса двайсетина години по-рано. След време към тях се присъединяват и разпръснатите по други краища на Турция изселници. Днес в Демирташ са се събрали почти цели села от Кърджалийско. От 100 къщи например от село Черноочене, хората от 70 от тях живеят на съседни улици в Бурса. Комшулукът продължава. Комшията, казват турците, е по-важен от роднините. Защото брат ти може да иде да живее далеч от теб, но с комшията сте винаги двор до двор.
В Бурса има много автомобилни заводи. Тук се сглобяват рено, фиат, пежо. В различните цехове дошлите мъже от България намерили своето препитание, жените пък били веднага наети в текстилните и шивашки работилници. За разлика от местните семейства, където жената стои у дома и се грижи за къщата, живелите при социализма български турци били доста напреднали в еманципацията. Жените не са поколебали и тръгнали веднага на работа. Две заплати вкъщи, значи двойно повече пари. Има и още едно различие с местните, което изселниците обичат да подчертават. Тукашните, казват те, вземат ли пари, веднага правят някакъв алъш-вериш. Затова в Турция за една нощ се става милионер и за една нощ се остава гол под моста. Местните турци живеят под наем, нямат собствен имот, винаги са зависими от другите.
И в това отношение навиците от социализма в България си казват тежката дума. Изселниците нямат “преходен период” от социализъм към капитализъм. Историческите игри ги хвърлят направо в дълбоките води на развития капитализъм и те, за да се спасят, плуват кучешката към брега. Единствената спасителна сламка е да пренесат уменията и знанията си на новото място. Може да е кучешката, но додрапват до сушата.
В България те са научени да строят големи къщи, просто защото по време на тяхната младост – 70-те и 80-те години – нямат къде другаде да вложат парите си. Пътуването на екскурзии в чужбина е невъзможно, голяма част от тези хора пристъпват границите на България едва през лятото на 89-а, за кола се чака ред, вещоманията не е развита, тъй като в магазините вещи няма. Затова бащата строи къща за себе си, после за големия син, след това за малкия… Същото правят и на новото си местожителство. Работят и през почивните дни. Когато не са заети там, откъдето получават заплатите си, строят. Цялото семейство. От най-малкото дете до жената.
Днес могат да седнат и да отдъхнат пред съграденото от тях.
Къщите на турците от България в Демирташ са удивително еднакви. На три или четири етажа са – зависи колко деца има в семейството, защото за всеки е предвиден отделен етаж. Често няма покрив, това означава, че парите са привършили, но не и намерението да се строи по-нависоко. Някой ден ще се вдигне още един апартамент отгоре. Има ли покрив обаче, делото е привършено. Е, понякога къщата е затворена, но вътре остава да се довършва – пак когато има време и пари.
Вътрешните стълби навсякъде са тесни, мраморни, без парапети встрани. Водят към просторни апартаменти, на всеки етаж има кухня, хол, спалня, дори две, баня. На някои места тоалетните са с тоалетна чиния и с клекало – както изисква мюсюлманската традиция. Обзавеждането също е почти еднакво навсякъде. Дивани, малка масичка и много вази с изкуствени цветя. Влизането в тия домове ми действа като машина на времето – струва ми се, че връщам назад в детството, когато родителите ми се опитваха да надхитрят немотията на соца, разглеждайки първите каталози “Некерман”, появили се в България. Някои къщи отвън са украсени с малки, блестящи камъчета и стъкълца, както бяха нашарени къщите в гагаузкото село Виница край Варна. По всички прозорци на първия етаж в къщите в Демирташ има решетки. Нападателите били кюрди.
Потресаващо чисто и подредено е. Всяка вещ, дори дрънкулка, си има точно определено място и е ясно, че след като бъде забърсана прахта, ще бъде оставена пак там. По чистота къщите на българските изселници в Турция удрят петзвезден хотел в Западна Европа. Но за разлика от Западна Европа при тях не съществува системата на наемане на чистачки от Източна. Жените сами вършат всичко – и на работа ходят, и деца гледат, и къщата въртят.
Още един навик пренесли слепешката в началото тия жени – правенето на компоти. Като видели толкова много плодове, накупили буркани, стъкнали огън, сварили компотите. Но се оказало, че никой от семейството не се докоснал до тях. Защото в този край на Турция пресни плодове има целогодишно. Край Бурса растат черешови, прасковени, кайсиеви, смокинови гори. Дини и цитруси докарват постоянно от по-южните краища, така че кой да ти яде компоти. Някои от новодошлите отначало посягали и към маслините по дърветата, но с времето разбрали, че всичко друго можеш да откъснеш и веднага да лапнеш, но маслината – не.
И с обичая на пиенето на чай имало недоразумения. “Отначало мислех, че пият коняк и си викам – тия пък, още от десет сутринта да почват?! Щото ние в България си бяхме свикнали с кафето – разказва Енвер. – Но после се научихме. Сега чаят по ми върви от кафето.”
Повечето от българските турци още през 80-те години са били на път, ако не да се откажат, то поне да се разминат с мюсюлманството и да станат като голяма част от българите атеисти или иначе казано безбожници. “Възродителният процес” насила ги прави по-мюсюлмани и от Мохамед, но малцина са знаели да четат Корана. По селата жените са ходели със забрадки, но тези, които са били на работа в градове, още тогава ги свалят от главите си. Процесът на приобщаване към българите обаче е прекъснат пак от “възродителния процес”.
В Бурса на същите тия хора им се налага да извъртят обратния път към религията, но вече като доброволно избран. Градът се слави като един от най-религиозните, тук фундаменталистката партия взимала най-много гласове. А пък Демирташ е най-религиозният квартал. Когато Тасим получил работа в общината, му казали, че ако иска да е на държавен пост, трябва да посещава редовно джамията. “Ами че аз знам само няколко молитви и то на турски!”, възкликнал той. “Ще научиш Корана!”, заръчали работодателите му от общината. Сега вече може да чете Корана, но на турски. А жена му, която в България била детска учителка, т.е. свикнала със светския живот, се наложило да сложи забрадка. На третата година жената свикнала да ходи забрадена. “Ако не приемеш условията, свободен си да си тръгваш – казва Тасим. – Но ние вече веднъж се бяхме местили насила от България. Къде да ходим пак? И сигурно ли е, че ако отидем другаде, там ще е по-хубаво?”
Всички омъжени жени в Демирташ носят забрадка. А на мъжете е забранено да докосват омъжена жена, което значи, че не бива и да се ръкуват с такава. Поради тази причина когато мъжете тук ми подават ръка за здрависване, дланта им е изпъната. Положение твърде неудобно за поздрав. Вероятно тъй като съм европейка и християнка можем да се ръкуваме, както е прието при нас, но пък от друга страна де да знаят хората бива ли или не. Хем тъй, хем иначе.
Следва: Ние като си отидем, с нас от Бурса ще си отиде и България
Inform,01.07.08
Няма коментари:
Публикуване на коментар