Може ли?

Златко Желев

Всичко започна с едно Може ли.

Отвърнах: Разбира се, може, какво има, кажете? Тогава яростен мъжки поглед се втренчи в мен, готов да срази онзи, понечил да заговори чуждата жена.

А тя, чуждата, е висока и слаба, със забрадка, консервативна мюсюлманка с дрехи, сякаш ушити за възпълна дама.

В Турция - Може ли, на чист български. Оказа се от онези, натирените от Живков през 80-те.

Вече 12 години Нежла* е омъжена за турчин и живее в Измир. Изглежда щастлива по своему. Тиха и скромна, с едва доловима усмивка.

Наблюдавах ги, предния ден ги зяпах край басейна. Направиха ми впечатление- гледка, ярко контрастираща на всичко около нас и на всичко вътре в мен.

Той, излегнал се на шезлонга, а тя снове като тъкачка покрай ръбовете на басейна, обяснява на сина им как трябва да престане да се мята.

Нежла – от петите до главата облечена в плувен костюм, само бялото, красиво лице се подава от кръгчето, очертаващо главата й.

А той, Кемал*, съпругът й – спокоен, напет, космат и тъмен мъж.

Знаете ли, че ми липсва България, вече повече от 10 години не съм стъпвала, нямам български паспорт. Как мислите, дали ще ми издадат нов, попита тихо Нежла.

Млъкнах, защото онзи, пронизващият поглед ме следеше.

Жена ми ме сбута, явно съм зяпнал от почуда.

- Вероятно да, щом сте родена у нас?

- В Кърджали през 1971-ва...

- А майка ви и баща ви?

- Те имат български паспорти.

- Не се притеснявайте- ще дойдете и всичко ще се уреди.

Неловка тишина. Разговорът бързо приключи, съпругът следеше извивките на устата на жена си.

- You' re a muslim?, престраши се и той.

- Не, не съм мюсюлманин, българин съм, отвърнах аз.

- Оoo, комшу!

С ръкомахания ми обясни, че ще обядват, да седнем при тях. Кимнах му с одобрителен знак. Не след дълго се озовахме лице в лице.

- Чие е това дете?, учудено попита Нежла.

-Това е синът ни...- отговори, съпругата ми.

Нежла пак сведе поглед, обърна се към Кемал и му обясни, че сме семейство и имаме син, даже двама.

Оживя! Сякаш Кемал оживя, смени цвета, забрави свъсения поглед и някак си почувствах, че вече мога да говоря... с жена му да говоря.

Разказвахме си за България, за Турция, за комунизма и капитализма. За децата и...

Приех религията на съпруга ми, затова съм облечена така, промълви Нежла и продължи: Иначе съм дизайнер и шия дрехи, с каквито е облечена жена ти- модни. Но тук е така, консервативните мюсюлмани ходят забулени. Сега е много тежко за нас. Скоро приеха закон и решиха, че синът ми няма да ходи войник, ако не махна забрадката. Мъжът ми е бесен, ама... Работи в обувна фабрика... и сега решихме малко да си починем, тук в Кушадасъ.

Продължихме... за работата, политиката, футбола... Обядът ни приключи.

Довиждане, дано утре се засечем, отново. Станах, ръкувах се с Кемал и тръгнахме, оставихме ги!

Ти нормален ли си?, сепна се жена ми. Кемал едва не ти скочи, жената говори на мен, пък ти нали все бързаш и не чакаш. Видя ли ги, видя ли!

Денят отмина. А на сутринта...

Знаете ли, днес си тръгваме. Само четири дни успяхме да изкараме, парите свършиха, пък и съпругът ми го викат на работа, спешно.

Нежла отвори малка чантичка, извади лист и химикалка, и записа.

Това е адресът и домашният ни телефон. Моля ви, елате ни на гости, за колкото дни искате, така ми липсва България. Тук знаете ли какви хора се извиват, като правим сватби - Дайчово, Пайдушко... Сега ще ви оставям, приятна закуска и дано се видим отново!

А иначе всичко започна с едно Може ли?

*Разказът е преживяна история, имената на героите са променени

Inform,юли 2008

От силистренско до Истанбул или с какво започва родината

Жанина Драгостинова

Зайде. Снимки: авторката

Назифе. Снимки: авторката

Зайде и Назифе не обичат да си спомнят детството. Неуютно им е в него. За тях това е време, в което сълзите надделяват над смеха. Не толкова техните сълзи, колкото тези на мама и баба. Две събитията от историята на България бележат детството на Зайде и Назифе – т. нар. “възродителен процес” и “голямата екскурзия”. Как детските спомени са запечатали годините 1985-1989? С вече 28-годишната Зайде Халибрям и 31-годишната Назифе Ахмедова се опитваме да подредим мозайката на миналото и да потърсим връзката с настоящето. В момента двете момичета живеят в Истанбул.

Между турското и българското име

Зайде: Родена съм в село Зарица, Силистренско. И в нашето село и в съседните имаше само с турци. Така че единственото място, където ме викаха с българското име, беше училището. Нямам точни спомени, но ми се струва, че не съм имала проблем с раздвояването, не съм се питала коя съм аз. Може би защото времето, в което бях с българското име, бе много кратко, само няколко часа на ден – от сутринта до обяд. Това сякаш бе някаква игра, сутринта влизах в роля и излизах след края на учебните занятия. Но никога не съм възприемала себе си като момичето с българското име. Не, не ме карай, няма да кажа какво беше то. Може би не съм осъзнавала, че това с имената е проблем, приела съм го като нещо нормално. Защото на тази възраст влизаш в училище и изведнъж ти се струпват много нови неща. Вероятно за мен българското име е било част от всичко ново, с което ме залива училището, като част от обучението. Бях убедена, че то ми трябва само за училище. Така карах от първи до трети клас.

Назифе: Бях в първи клас, когато ми смениха името. Беше точно по време на ваканцията. Имаше доста сняг, голяма зима… Учех в Омуртаг и баща ми ме заведе заедно с брат ми в селото на майка. Там обаче дядо каза: “Става нещо, не оставяй децата тука, върнете се у дома!”

Истанбул. Снимки: авторката

Майка ми има три сестри, които 1978 г. са заминали за Турция и тя постоянно си имаше проблеми с общината. Четяха й писмата. Тя беше секретарка в кметството. Отначало не беше съгласна да работи с всичките документи около смяната на имената. Взе си отпуска една седмица и отиде при някакви роднини на село, но после пак се върна.
Спомням си как плачеха всички вкъщи. Не съм сигурна, че разбирах всичко. Родителите ни бяха обяснили на нас, децата, доста от това, което ставаше, обаче и те явно не проумяваха защо се случва всичко това.
След ваканцията отидохме в училище и тогава за първи път ни съобщиха българските имена. Заедно с буквите учех и българското си име. Беше странно – до Нова година ме наричаха с турското име в училище, след Нова година – с българското. Все пак бяхме деца и не всичко си обяснявахме. Чистачките в училището, които бяха туркини, като чуеха да ни викат с българските имена, се разплакваха. Родителите ни бяха казали, че трябва да се пазим в училище да не говорим на турски. Искали са да ни предпазят.
Проблемите с майка ми обаче продължаваха, все я плашеха, получаваше предупреждения, че ще я вкарат в затвора, ако общува със сестрите си.
Баба и дядо живееха в смесено село, Веренци, там имаше хора от гръцки произход, имаше българи, имаше и турци. Всички са били добри съседи и изведнъж тази смяна на имената обърка отношенията. Но ние го възприемахме като дело на държавата, не на отделни българи. Съседите ни българи също се тревожеха за нас и ни съчувстваха.

Лятото на 1989 г.

Зайде: Много добре си спомням как напуснахме България. Дойдоха и ни казаха за 24 часа да си съберем багажа и да се махаме. Това естествено беше шок за близките ми и за мен. Тежък момент. Ние бяхме едно от първите семейства. Качиха ни багажа на един влак. И до днес не мога да си обясня как родителите ми и баба се мобилизираха и успяха да съберат голяма част от нещата вкъщи. Взеха много от мебелите. Разбирам ги, все пак тия неща са купувани в продължение на години и за тях са били много скъпи, някак невъзможно им се е струвало да ги оставят. Легла, маса… И аз помагах при събирането, но какво точно правех, не помня.

Зайде. Снимки: авторката

Пътувахме с влак до границата, в турската страна спряхме на много голяма жп гара, не знам коя, и се прехвърлихме на турски влак. Помня добре престоя там – всичките хора с куфари, чували, торби, малки деца, възрастни хора… Отчаянието и страха по лицата… Помня и прабаба ми, която беше много възрастна тогава, тя не искаше да ходим в Турция, ядоса се нещо и хвърли една обувка през прозореца на влака. Това беше първият протест… Спомням си добре и турското знаме, което се вееше над гарата. Баща ми не беше с нас. Той беше тръгнал в конвой с кола. Защо ние бяхме с влак, а той с кола – не знам. Но той пристигна една седмица след нас. И багажът дойде няколко дена по-късно. Събитията следваха някак много бързо едно след друго. Не всичко си обяснявах, просто вървяхме напред, без да знаем къде отиваме.

Назифе: Бях на 12 години, когато ни изгониха. Дадоха ни 24 часа да излезем от селото, дори не можахме да си съберем багажа. Натъпкахме се в една кола – родителите ми, брат ми, баба, дядо и аз. Взехме само някакви дрехи. В колата нямаше никакво място. Като излязохме от село, се появиха полицаи и ни върнаха обратно. Бяхме десет коли. Уж те ни казаха да напуснем селото, после ни върнаха, но не ни дадоха да си идем по къщите. Чакахме два часа, пак ни казаха да тръгваме. Беше някаква лудница. И до днес с ужас си спомням този ден, насам-натам и не знаеш защо. Казаха, че се чакало някаква колона за Турция, за да се присъединим към нея. След това ни спряха в някаква гора, бяха полицаи с автомати. Майка ми каза, че били от МВР-то от Омуртаг. Постояхме и пак тръгнахме. По този начин за четири дена стигнахме до Турция. Пътят с автобус трае към 8 часа, а ние с кола пътувахме толкова дълго. В колата беше тясно, задушно… Помня колоните към границата – болни хора, малки деца пищят, горещо…

Истанбул

Зайде: Посрещнаха ни роднини. После почна великата мизерия… Хиляди хора бяха дошли, нямаше места за оставане. При нашите роднини освен нас бяха дошли и още други роднини от други места в България. Събрахме се пет семейства в една къща. Мебелите наредихме в градината. Всички тия неща, за които майка и татко са събирали пари години наред, бяха оставени навън, дъжд да ги вали, слънце да ги грее, ей така, трудът на родители ми отиваше на вятъра.
Около месец останахме у роднините. След това си намерихме квартира, която беше в блок все още в строеж. Само тухли, без мазилка, нямаше врати, нямаше прозорци…
Изключително ясно помня одеялата, които закачихме по прозорците. Все още пред очите си виждам шарките им. Две седмици висяха така, после собственикът сложи врати, прозорци и мазилката по стените.
Бяхме на третия етаж, къщата нямаше покрив, и като валеше дъжд, спяхме покрити с найлон.

Новият мост между азиатската и европейската част на Истанбул. Снимки: авторката

Тръгнах на училище. Не можех да чета и пиша на турски, но не помня как се научих. Добре си спомням момента, в който вече можех. Бях четвърти клас и ме взеха веднага. Системата им на обучение беше малко по-различна – учеха ни направо на срички и на думи, а не първо буквите, както е в България.
Живеехме в преселнически квартал – имаше хора от България, но и много новопристигнали от различни части на Турция. В училище класовете бяха огромни – по 65-70 деца. Чиновете бяха подредени П-образно, от всяка страна стояха по трима, значи общо девет. Един ни беше учителят по всички предмети.
Родителите ми си намериха работа, но продължехме да живеем на това ужасно място. Цялата зима изкарахме така и вероятно това е била основната причина те да решат да се върнем обратно. Разговорите постоянно се въртяха около България, селото, къщата там… Баба ми беше особено важен фактор, тя не можеше да приеме, че живее далече от родното си място, че е прогонена. Настояваше да се върнем. В България имахме голяма къща, градини, земи… Разбирам ги, когато знаеш, че на друго място разполагаш с къща и всички удобства, а там където са те пратили, нямаш нищо, живееш в строеж, децата ти ходят на училище по кални улици, мисълта за връщане непрекъснато те тормози. Родителите ми не издържаха на мизерията. Не сме си говорили много на тази тема, може би защото те се притесняваха ние, децата, да не ги обвиним, че са ни върнали обратно. Сега като се замисля, ако аз бях решаващият човек в семейството, щях да издържа и да остана там. И тогава на онази възраст, и сега, смятам, че ако бяхме устискали и прескочили този труден период, щяхме да се устроим. Но това си е от моя гледна точка. Аз не съм работила за къщата в България, не съм купувала мебелите, нямаше неща, които да са ми кой знае колко скъпи. Освен това за мен животът в Истанбул не беше никак лош. Ходех на училище, имаше кой да ме храни, кой да се грижи за мен. Докато за родителите ми и баба ми не беше така. Те бяха много по-свързани с родното си място, имаха свидни спомени, да не говорим, че баба ми целия си живот бе изживяла там и в края на краищата нейните чувства и желания надделяха. След 11 месеца тръгнахме обратно за България. Голяма част от мебелите останаха в Истанбул. Може би като някакъв знак, че ще ме чакат…

Назифе: Влязохме в Турция вечерта, много лампи светеха и бяхме смаяни в каква светла държава влизаме. Може би повече така ни се е искало да бъде, защото търсехме надежда за бъдещето си и желаехме всичко да ни изглежда по-хубаво… А пък Истанбул още отначало ни се разкри като съвсем друг свят, за който изобщо не сме подозирали, че съществува. Отидохме при сестрата на майка ми. Тя имаше друга къща и ние разполагахме с цял апартамент. Останахме към девет месеца. Но се случи така, че останахме само на заплатата на майка ми. Тя първо почна работа в една текстилна работа, после отиде в друга фирма, където правеше капачки за газови уреди. Никога не беше работила такава работа, но се справяше. Баща ми тръгна в строителството, но се разболя, дядо ми беше дошъл болен… Баща ми първи каза да сме се върнели в България, пък като се оправел, пак да сме дошли. Той страдаше от ревматизъм и климатът в Истанбул му действаше зле. Така се взе решението за връщане.

Назифе. Снимки: авторката

С брат ми бяхме тръгнали на училище. Нямах проблеми с писането и четенето на турски, защото майка ми ме беше научила още в България. Изобщо всичко ми харесваше. Не исках да се връщам, защото последните ми спомени от България бяха ужасни и не вярвах нещо да се е променило. Но моят глас в случая не беше важен.

Обратно на село

Зайде: Къщата си намерихме непокътната. Бяхме чували зловещи истории за разграбени домове, но при нас не беше така. Изкарахме голям късмет.
Първите ми спомени от връщането на село са от сладкарницата в центъра. Помня как се видях с останалите хора там. Чувствах се като чужда. Може би защото впечатленията ми от изминалите 11 месеца бяха много силни… На тази възраст бързо приемаш новото и свикваш с него. Бях облечена в дънкови дрехи, купени от Турция и така се усещах много важна. Такива неща тогава нямаше много в България.
След това ми стана много гадно, защото не ме приеха в пети клас. Върнахме се през май и до края на учебната година оставаха само три седмици. Казаха ми, че не могат да ме вземат за три седмици и да завърша четвърти клас, затова следващата година трябваше да повтарям. Много тежко го приех. После разбрах, че на много други деца им е било разрешено да завършат класовете, в които са били. А аз се наложи да остана с една година.

Назифе: Въпреки мнението ми, че всичко е много ужасно, в тия месеци България се беше променила.
Къщата намерихме в почти същото състояние. Да, бяха изчезнали някои неща, но не много. Бяхме подготвени за по-лошо.
Мисля, че на родителите ми им беше много трудно, отколкото на мен. Защото в Истанбул започнаха от нула, сега в България пак трябваше всичко да тръгне ако не от нула, то все пак при солидно връщане назад. Не е лесно все да започваш, особено във възраст, когато би трябвало да имаш стабилна основа зад гърба си.
В Истанбул бях в шести клас, за да продължа в България в седми, трябваше да взема приравнителен изпит, така че се наложи цяло лято да уча. Минах, но беше напрегнато.

Рибари на мост в Истанбул. Снимки: авторката

Преди да тръгнем за Турция, учех в Омуртаг, където родители ми имаха държавен апартамент. Като се върнахме, те нямаха право вече да го ползват, така че трябваше да продължа на село, което аз никак не исках. Особено след Истанбул.

Стъпка нагоре

Зайде: За семейството ми образованието е нещо много важно. Затова и аз исках да продължа да уча в града. Не знам откъде ми дойде идеята, вероятно някой учител ми я подхвърлил, но и аз бях много амбицирана и исках да се запиша в езиковата гимназия в Силистра. Не ме приеха, но балът ми стигна за природо-математическата гимназия, паралелка с разширено изучаване на английски език. Това бе второто по престиж училище в Силистра. Така че направих поредната крачка нагоре. Изобщо досегашният ми живот е вид стълба, всяко преместване е вече съществуване на друго стъпало.
В Силистра живеех в общежитие и това беше доста приятен период за мен. Бях обкръжена от хора в моето положение – дошли от село, за да учат. Не мисля, че са ме делили от другите, защото съм туркиня. Ако е имало нещо такова, сигурно съм си затваряла очите за него. Но и фактът, че идвам от малкото село, за да уча в града, някак ме правеше по-силна и по-готова да посрещам всякакви предизвикателства, да не отдавам значение на неща, които не си заслужават. До този момент бях живяла само сред турците. Единствената българка, която познавах, бе учителката ми по литература от селското училище и това е. В Силистра за първи път се срещнах с хората, с които живея в една държава. Не бих казала, че имаше сътресения, напротив всичко беше напълно нормално.
След гимназията исках да продължа да уча, но изведнъж осъзнах, че няма да имам пари, за да следвам и да се издържам в София. Затова реших да дойда в Истанбул, където различни турски фондации дават стипендии. Не съм мислила изобщо за Запад, накъдето тръгнаха голяма част от съучениците ми. Най-вероятно подсъзнателно съм искала да се върна в Истанбул. Някои мечтаят за Париж, аз за Истанбул – не е ли все едно?

Назифе: Гимназията завърших в Омуртаг, но висшето образование исках на всяка цена да продължа в Турция. Не, не съм мислила за Западна Европа. Още като си тръгвахме от Истанбул, знаех, че ще се върна отново. В Западна Европа бих отишла на екскурзия, но не желая да оставам да уча и да работя там. Знам, че това е мечтата на повечето българи, но мен някак ме дърпаше към Истанбул, може би към неизживяното докрай време на юношеството.

Истанбул втори път

Зайде: В Турция има кандидат-студентски изпити за чужденци, които издържах. Това е тест, който прилича на този, който полагат местните, но е малко по-опростен в областта за историята и литературата на Турция. Системата е по-различна от тази в България. Има един изпит за всички университети, без значение какво кандидатстваш, обхваща целия материал, учен в средния курс. След това изкарах 8-месечен курс по турски, въпреки че знаех езика, но тук университетите искат диплома от този курс, за да те запишат. Приеха ме в Истанбулския университет, специалност Международни отношения. Завърших бакалавър. В момента съм в Мармарския университет магистърска програма, специалност Маркетинг и мениджмънт.
Живея на общежитие. Освен от стипендията от време на време правя преводи турски-български, за да припечелвам нещо.

Истанбул. Мостът Галата. Снимки: авторката

Все още не съм определила темата за дипломната си работа, но мисля да бъде за турските фирми, работещи в България – бизнес-среда, разлики и прилики в културните традиции и т.н.

Назифе: Кандидатствах и ме приеха. Първата година бе подготвителна, после се явих на изпит. Избрах Международни отношения, защото специалността беше нова и ми се стори привлекателна. Бяхме 100 души от България в различни специалности. В момента всички работят на добри места, като повечето се върнаха в България. Иначе в моя курс в Истанбулския университет бяхме 240 души, от които 110 чужденци от различни държави. Някои от тях се върнаха в страните си, други работят в Западна Европа и САЩ.

Помежду

Зайде: Турция и България много си приличат, но са и много различни. Като се връщам в България, всеки път виждам нови неща. Но това е защото страната в момента страшно много се променя, докато в Турция не е така. Честно казано, в Турция се чувствам малко по-удобно. Вероятно езикът играе важна роля. Когато излезеш на улицата и чуеш майчиния си език, някак се усещаш по-сигурно.
Освен това има голяма разлика между различните групи турци, които живеят в Турция. Така че Турция е огромна мозайка от хора, в която и турците от България намират мястото си. Но в университета така или иначе се движа в международна среда, където всяка националност си тежи на мястото.
При второто ми идване в Турция в самото начало прекарах няколко часа в Анкара и странно, чувствах се, сякаш винаги съм била там, не изпитвах никакъв страх, никакво притеснение. Вярно е това, че в България винаги съм живяла в среда, където малко или много всички се познават, докато тук изведнъж потънах в анонимността на мегаполиса. И това много ми харесва. Наслаждавам се на свободата, която дава големият град. Той те засмуква и не те пуска. Понякога ми домъчнява за родното ми село, отивам там, но след две седмици ме тегли обратно. Мисля си, че това не е толкова заради Турция, колкото заради града Истанбул. Всички, които са живели в него, казват, че се чувстват по същия начин.

Назифе: В България има много неща, които трябва да се променят, особено сега, когато сме членки на ЕС. Още трябва да се работи в селата, за да добият европейски вид. Развиват се само големите градове, а селските райони сякаш се пренебрегват.
Турските бизнесмени, които отиват в България, казват, че все още в страната властва социалистическият манталитет. Хората искат да работят до 17 ч., а след това – с неудоволствие и се сърдят. В Турция се работи денонощно. И каквото каже работодателят, се изпълнява. Разбира се, работодателят плаща извънредния труд. Тази система не е въведена в България и вече представлява спънка при съвместните проекти. Но пък турците, дошли от България, са много работливи и бързо напреднаха в тукашното общество.
Животът в България е по-бавен и по-спокоен, отколкото в Турция. Това ме тревожи, защото светът се развива бързо и някак ние изоставаме. Особено е важно това за младите.
В Истанбул в момента работя в консултантска фирма и имам опит както с българската, така и с турската страна. Като кажа на хора от българска фирма и на хора от турска фирма, че нещо трябва да се направи например до 15 ч., турците може и малко да закъснеят, но си свършват работата относително навреме. Докато българите – не. Турците имат страх от работодателя, че ако не направят нещо в срок, ще бъдат уволнени. В България явно няма такава опасност и затова влачат нещата. Има и друга разлика – турските държавни учреждения са по-бавни от българските, но пък турските частници са по-бързи от българските. Освен това българите сякаш не обичат да дават писмени справки, не отговорят винаги на имейли, някак всичко остава на устна уговорка, която след това често и не се изпълнява.

Коя е родината

Зайде: Ако този въпрос ми беше зададен преди да уча международни отношения, щях да имам точен отговор. След знанията, които получих там, светогледът ми се промени. Да, важно е да имаш родина, но в момента се възприемам не като вързана за едно определено място, а като част от света. Гледам на нещата по-глобално. Е, корените ме връщат назад, но днес не мога да кажа, коя страна е по-важна за мен – България или Турция. В България израснах, но в Турция се оформих като личност. Но има нещо, което ме отделя от местните в Истанбул, да, те са турци и аз съм туркиня, да, те говорят турски и аз говоря турски, но все пак аз съм родена в България, което вече означава и гражданин на Европейския съюз. Така че при всички случаи съм по-различна.

Назифе: Имам любими места в Истанбул. Обичам да пия чай или кафе край Босфора. А в България обичам планините. И в Истанбул е зелено, но не чак толкова, колкото в България. Затова като се върна в родното си село, предпочитам да остана сама на тишина и спокойствие. Родителите ми са в България, така че бих могла да живея и там. В момента съм между двете държави – бих работила и в едната, и в другата, зависи къде работата ще е по-привлекателна. Родина? Не мога да определя. Родена съм в България, с българско гражданство съм, но и Турция чувствам някак като родина. И в двете държави съм у дома, и в двете не се чувствам чужденка.

…

Вървя с Назифе по улиците на Истанбул. Свикнала съм с големите градове, но тук съм обзета от постоянна паника, че ще се изгубя. Назифе обаче е опитна водачка. Най-проблематично е пресичането на улиците. Не важат никакви правила – просто се хвърляш с главата напред към фучащите коли, даваш знак, че пресичаш и шофьорът намалява. Хубаво, но нямам този опит. Няколко пъти се случва Назифе вече да е пресякла, а аз да стоя още на отсамния тротоар с протегнат крак напред, но без никаква решителност да стъпя на платното. Дали изобщо не сме така – от двете страни на една и съща улица? Не, в никакъв случай, казвам си, когато най-после успявам да додрапам отсреща, изпотена и пребледняла. Просто тя е от поколението на България, което успява да се пригоди към новия ритъм на променящия се живот – все едно дали в Лондон, Берлин или Истанбул.

Inform,11.07.08

Ние като си отидем, с нас от Бурса ще си отиде и България

Жанина Драгостинова

Продължение
Виж първата част: Бурса, 19 години след “голямата екскурзия”

Тези малки красавици можеха да растат по родните места на родителите им. Снимки: авторката

Вечерно време в кафенетата на централния площад на Демирташ има само мъже. Пият чай и айран. В квартала алкохол не се продава – нито в заведенията, нито в магазините. Но понеже сме дошли на гости от България, мъжете отърчават до съседния квартал, за да купят бира и нещо по-твърдо.
Питам какви са забавленията на жените. Отговарят ми, че гледат телевизия. Чудя се дали изобщо им остава свободно време от чистене и подреждане. Кварталът не предлага и на младежите никакви възможности за развлечение. През 50-те почнали да строят кино, но се отказали, защото разбрали, че по филмите “мъжете и жените… нали знаеш.” Основите на киното стоят, сградата нито е достроена, нито съборена. Разбира се, може да се отиде до центъра на Бурса, където животът тече далеч по-свободомислещо, но българските изселници рядко се решават на такова далечно пътешествие. Там, в другия квартал, са изселници от друго село, с които и преди са се виждали само от празник на празник. Общуването се извършва предимно в рода и родното село.

Неравноправието на жените обаче е привидност. В семейството става това, което рече жената. А нарежданията най-често се диктуват от съревнованието с комшийката. Някоя си купила едикаква си тенджера. Цялата улица се снабдява със същата тенджера. Ето така се получили еднаквите къщи с еднаквото обзавеждане.
Какво да има в градинката, също е грижа на жената. Още една подробност, която разграничава българските турци от останалите, е тази, че като купували парцели за къщите си, взимали по два. Един за строежа и един за градинка. Зелени площи има само до къщите на българските изселници. Въпреки че в магазина постоянно продават домати, българската туркиня с любов отглежда свои. Семената най-често идват от България. Днес в голите поля на Демирташ расте и сребристият родопски бор.

Тава. Фурна. Слушам разказите за голямото преместване и си казвам, не, в тази жега не бих могла да устоя. Вие как го направихте? Към пет следобед започва да повява лек ветрец, успокояват ме. Към седем вече е достатъчно хладно.
Вярно, така става. Дори вятърът тъй се усилвал, че два пъти в месеца късал турското знаме, което се вее над стадиона. Захладнява, значи е време за вечеря.
Домакинята в къщата, където ще отседна, се е приготвила за гости. По средата на масата има една чиния със зрял фасул с телешко, също така и тава с капама. По този начин тук наричат пиле с ориз на фурна, различно е от банската капама с три вида месо, готвени в гювече. Но както се разбра – тук тавата е на почит. Прибори има пред всеки, но липсват чинии. Познавам традицията на ядене от един съд от помаците край Златоград, затова не се стряскам. Но домакинът изглежда се почувства неудобно и отправя гневни думи на турски към жена си. Веднъж заселили се в Бурса, жените рядко напускат дома си. Затова пък мъжете ходят често до Истанбул, да изплакнат очи по разсъблечени жени, и до България, където пък могат да пият алкохол на воля. Пазителките на традицията, дори често на ретроградното, обикновено са жените, колкото и в очите на несведущия да изглеждат потискани и онеправдани. В случая кавгата продължава доста дълго – мъжът настоява да се поставят чинии пред всеки, жената отказва. Не бих могла да отсъдя кой прав, кой крив. За моите навици яденето на фасул от една чиния е трудно занимание, защото със сигурност бих окапала бялата покривка при дългия път на лъжицата. От друга страна съм на гости и е редно да зачитам обичаите на гостоприемния дом.

На трапезата за гости има прибори пред всеки, но без чиния. Снимки: авторката

Най-накрая жената взима една чиния и я тръшка пред мен. Останалите на масата мълчат смутено. След това домакинята сипва на себе си също в отделна чиния и сяда на земята. Храни се там долу. В този миг вече изпитвам неудобство – стопанинът и гостите на масата, жената на земята. Седенето на земята е нещо обичайно за Бурса. Топло е, не може да се простудиш. Привечер пред много от къщите се виждат групички жени, седнали на земята върху килимчета. Но все пак да сложиш гостите си на столове край масата, а да ти да седнеш долу по собствено желание, ми се струва, че прекрачва границите на традицията. Явно, жената нещо е ядосана. Дали самопоставянето й на по-ниското стъпало всъщност не беше демонстрация и един вид слагане мъжа на мястото му? Не разбрах.
Още по-учудена останах на другата сутрин, когато домакинът почна да кърши ръце пред мен и да се извинява заради жена си. Ама сега за една чиния, голяма работа, викам му. Не, не било за това. Оказва се, че през нощта домакинята е заключила отвън стаята, в която бях настанена и е прибрала ключа. Кого е пазила в случая? Мен? Или съпруга си? Загадката така и ще си остане неизяснена.

При полагането на къната булката е в пижама от сатен. Снимки: авторката

Тази властна жена ми стана безкрайно симпатична. Поставена между селото и града, между България и Турция, между Европа и Азия, между родината и чужбина, гонена, страдала, тя най-после е намерила територия, в която се чувства защитена. И изведнъж в дома й нахлува някаква си с българка с голи рамене, която не е придружавана от съпруг, но пък пие наравно с мъжете… Ама, ха! Ясно е, че в такива случаи е необходима хитрост, дори коварство, за да се запази онова, което е било и което в очите на й трябва да продължава да бъде. Ако пък мъжът не си знае мястото, то трябва да му бъде посочено. Седящата на земята се извиси над всички нас.
След вечеря ме водят на къна. В неделя ще е сватбата. Сезонът на сватбите в Бурса започва след края на учебната година, за да се повеселят и децата. Тържествата се правят в специални сватбени салони, където се поднася малко ядене. Пак фасул, тави с капама, ядки и сладкиши. Алкохол не се сервира.

Сега обаче е петъкът преди сватбата. Знаех, че на къна се събират само момичетата, но не – тук е целият квартал. Мъже и жени, млади и стари. В улицата между два реда къщи се вихрят танци, най-вече кючек, но от време на време се хващат и на хоро, подобно на нашето право хоро. Дори и стъпките са същите. Има отделно мъжки, отделно женски, също така и смесени танци. Омъжените жени са завързали най-искрящите си забрадки. Не може да се отрече – красиви са. Иначе дрехите им са така да се каже – светски: костюми с относително къси поли. Няма шалвари. По-възрастните жени са с дълги дънкови манта, наподобяващи сините ученически престилки, които надянаха в България, когато по време на “възродителния процес” им забраниха да ходят с шалвари.

Момчетата полагат изключителни грижи за прическата си. Снимки: авторката

Момчетата пък са хвърлили доста труд, за да издокарат прическите си. Много гел са изсипали върху косите си и сега те са щръкнали нагоре тип “гребен”. Освен турска музика гърми и българска чалга от класическия период: “Радка Пиратка” и “Черно море, много е добре…” Младежите подпяват, но повечето от тях не знаят български. Май завинаги са скъсали връзките с България. Живеещите в този квартал обикновено не продължават да учат висше образование, ако стигнат до някаква по-горна степен, то тя е професионално обучение. Намират си работа, която е предимно в Бурса. Нямат намерение да живеят между България и Турция, да се занимават с обмен между двете страни. Турският им е достатъчен. България е ту мрачен, ту светъл спомен в разказите на родителите. Толкова.

Гледам тия млади хора и ми дожалява за България. Колко много изгуби, като ги изгони. А те не искаха друго освен да се казват, както ги е кръстила майка им, да говорят майчиния си език, да работят и да живеят съвсем нормален живот. Нищо повече. Да не говорим колко работна ръка се изплъзна ей така. Но изборът вече е направен. Той е като женитбата – кажеш ли “да”, връщането назад не е невъзможно, но винаги е мъчително.

Празничната рокля е само за ритуала “къна”. На сватбата тя ще бъде в друга дреха. Снимки: авторката

Младоженците в момента не се терзаят от мисли за България. Повече ги притеснява дали вървят по каноните на ритуала. Встрани дебнат възрастни жени, които диктуват как, кога, кое, кой. Изборът, разбира се, е направен от младите, но частично. Изселниците от България държат децата им да се женят помежду си. Изключенията потвърждават правилото, че избереш ли местен, сбъркал си. Главите на младежите се пълнят с такива истории. Бракът с местен се смята за смесен и не е за предпочитане. В случая булката и младоженецът са били послушни, дори прекалено, защото се оказва, че родителите им са от едно и също село в Родопите.

Къната се поднася със забучени в нея свещи. Снимки: авторката

Момичетата хвърлят пари върху червен воал над булката. Снимки: авторката

След като се харесат, принципът на продължение на рода е следният: семейството на момчето осигуряват апартамента, а родителите на момичето – цялото обзавеждане, което всъщност е чеизът. Водят ме в подредената къща. Същата, както и досега посетените от мен. На показ са извадени чаршафи, юргани, отворени са вратите на шкафчетата, за да се видят новите сервизи. Впечатляващ е голям скрин с три чекмеджета, пълни с терлици. Повечето плетени още в България, когато майката на младоженката е била млада булка. Естествено, купища забрадки, което е най-важното в тоалета на семейната жена.

Чеизът на булката може да се види от всеки. Снимки: авторката

Юргани и чаршафи, които младото семейство получава от родителите на момичето. Снимки: авторката

Сервизите са част от чеиза. Снимки: авторката

Спомням си как като младоженци с мъжа ми събирахме пари, за да купим първия телевизор, после легло, маса, кухненски шкаф… Колкото и да си свързани с бита, това са емоции, част от създаването и укрепването на семейството. Питам тези млади хора какво ще правят с парите си. Щели да ходят по почивки – Мраморно море, Егейско море… Децата на изселниците вече не работели и през отпуските си, научили се от местните “да живият”. Първото поколение все още не се решава на подобни разсипии. Ако ще идат все пак някъде, то е до българските курорти Павел баня и Наречен. Но това могат да си го позволят едва сега, след като са построили къщите.

Ръцете на булката влизат в червени ръкавици. Снимки: авторката

Връщаме се обратно към тържеството. Настъпил е мигът на къната. Булката излиза на улицата по сатенена пижама. Сяда на стол. Към нея носят тавичка с къна, в която са забучени свещи. Младите момичета мажат ръцете на булката с къна, свекървата закача на ревера й златна монета. После момата пъхва ръце в червени ръкавици. Над главата й опъват червено було. В него момичетата хвърлят пари.
Из тълпата ходи жена и раздава от съд ядки – тиквено семе, леблебия, шан-фъстък.
Купонът продължава с още по-луди танци. Участниците са загрели и вече сякаш не могат да спрат. Алкохол няма. Само в по-страничните улички в тъмното са се сврели младежи и обръщат бири. Мюсюлмани, ама с граница.
Вече не е като във фурна, но думата “тава” продължава да ме владее. В Бурса всичко е сякаш на тепсия – на показ. Българските турци живеят така – да се покажат, да се видят от съседите, да бъдат оценени. Няма скрито-покрито. Всичко се знае, дори и да се мълчи за него. Като на селския мегдан в родопските им села.

На тръгваме от Бурса минаваме през центъра. Там под един от мостовете спътниците ми виждат стар познат. Юмер Дженай, 72-годишен, от Кърджалийско. През 1984 г. написал писмо до Тодор Живков с копие до тогавашния премиер на Турция, в което казал каква голяма глупост се извършва, като се сменят имената на българските турци. В резултат на което бил осъден на четири години и осем месеца затвор за противодържавна дейност.

Дядо Юмер се изхранва, като продава български стоки в Бурса. Снимки: авторката

Прекарал две години и пет месеца в старозагорския затвор, после за три години бил изселен в Бобовдол. Когато го освободили, семейството му вече насила било накарано да замине за Турция. Децата намерили работа, но Юмер бил в пенсионна възраст, прекалено стар, за да го наемат някъде. И вече 19 години взимал от пазара в Кърджали български вафли, локум, мед, крем “Здраве”… и ги продава в Бурса. Стигало, колкото да се прехранва. Българските изселници идвали и купували, дори за още питали. “Каквото си ял в детството, това ти е най-сладко – казва Юмер. – Ние като си отидем, с нас от Бурса ще си отиде и България.”

Inform,02.07.08

Бурса, 19 години след “голямата екскурзия”

Жанина Драгостинова

Бурса отвисоко. Снимки: авторката

Тава. Фурна. Тия две думи се въртят из главата ми, докато пътувам по непознатите улици на Бурса. Първо минахме покрай голям квартал с високи, сиви блокове. Едно от местата, където живеят изселниците от България. Тогава, през лятото на далечната вече 89-а, в турските градове, където надошли много прокудени български турци, училищата разпуснали десетина дена по-рано, за да могат в тях да настанят бездомниците. После държавата отпуснала средства и построили блокове – като тези тук, удивително приличащи на социалистическите ни квартали, еднакво грозни и неуютни. Но останалите без покрив нямало какво да му придирят, настанили се, устроили се, голяма част от тях изкупили апартаментите и днес живеят не в държавно, а в собствено жилище. Други пък построили собствени къщи на други места и се преместили там.

Тава. Фурна. Слънцето ме притиска отгоре, сякаш съвсем се е доближило до мен и ще се жулна на нагретите му реотани. Опъналата се като на тепсия Бурса също се пържи под зловещите лъчи. Поне в тази й част, където пътуваме. Вдясно и зад гърба ни остава планината Улудаг с прочутите си зимни курорти. По върховете се вижда сняг, но хладината е така далечна, че прилича на мираж. В подножието били богаташките квартали. Там нямало от България, или поне спътниците ми не познават такива. Продължаваме към Демирташ.
Между квартала със сивите блокове и Демирташ са повече от 30 км. Бурса е четвъртият по големина град в Турция, вече с почти 3 милиона жители. Разделен е на 17 общини. Демирташ е една от тях. Кварталът също се състои предимно от изселници от България, казват били към 20 000.

И децата участват в строежа на къщата. Работи се предимно вечер. Снимки: авторката

Тук усещането за “тава” и “фурна” се усилва. Наричат Бурса “зеления град”, но той вероятно е такъв само в частта към планината. Демирташ е построен на равно поле, само новият стадион се извисява върху хълм. Иначе е плоско и голо. Тук-таме се виждат скоро засадени дървета, казват – било работа на българските турци. Съвсем в края на града е, после почват нивите. Когато българските турци дошли, тук също били само ниви. Държавата постепенно ги изкупила и продала парцелите на изселниците. Те държали земята да е с регулация, да си нямат по-късно проблеми. В този квартал най-много съдебни дела се водели за наследство, обяснява ми Тасим, родом от село до Момчилград, сега работи в общината на Демирташ. Значи умира бащата, оставя нивичка и синовете му не могат да се разберат кой да я наследи. От тия роднински свади най-много печелела държавата, разбира се. Хем съдебните такси събира, хем често се случва и нивичката да прибере. В Турция все още не е развита културата на завещанието, клати глава Тасим.

В такива шарени къщи живеят българските турци в Бурса. Снимки: авторката

Та когато след първоначалния стрес настъпило окопитването, българските турци побързали да си купят парцел и вдигнат къща. Днес на въпроса “Добре ли се чувствате тук?” всички до един отговарят “Да, къща построих!” Откъснатите от земята си, тръгналите с пречупено стъбло към неизвестността побързали да пуснат корените си тук – в равното като тепсия поле във фурната под слънцето на Бурса. По голямата част от тях идват от каменистата и хълмиста земя на Родопите, свикнали са на постоянните битки с природата, научили се да превиват гръб над тютюна, знаят как да събират камъче по камъче, за да могат да засадят картофите, така че многото работа, която ги очаквала на чуждото място, не ги уплашила. Просто запретнали ръкави и си плюли на ръцете, както само те го умеят.
19 години по-късно всеки изселник, който е издържал на първоначалната немотия, се хвали със собствени къща и кола, изкарани само от заплата.
Защо обаче избрали Бурса? Защото Бурса е градът на изселниците, не само от България, а от цялата територия на Балканите. В различните периоди по различни поводи мюсюлманските общности, принудени да напуснат родните си места, прииждали към Бурса. От България през 50-те години от Родопите се изселили много помаци. По-възрастните и до днес продължават да говорят своя “помашки” език, много повече български и съвсем различен от турския. През 70-те пък е имало изселническа вълна на български турци.

Дошлите от България се обиждат от определението “български турци” и предпочитат “турци от България”. Проблемът идва от превода на турски, при който при “български турци” се разбира “български корен”, а не “български гражданин”. Колкото до българското гражданство, запазили са го, но иначе повечето от тях търсят новата си идентичност в Турция.
И така – прокудените през 89-а дошли при близките си и далечни роднини, заселили се в Бурса двайсетина години по-рано. След време към тях се присъединяват и разпръснатите по други краища на Турция изселници. Днес в Демирташ са се събрали почти цели села от Кърджалийско. От 100 къщи например от село Черноочене, хората от 70 от тях живеят на съседни улици в Бурса. Комшулукът продължава. Комшията, казват турците, е по-важен от роднините. Защото брат ти може да иде да живее далеч от теб, но с комшията сте винаги двор до двор.

В Бурса има много автомобилни заводи. Тук се сглобяват рено, фиат, пежо. В различните цехове дошлите мъже от България намерили своето препитание, жените пък били веднага наети в текстилните и шивашки работилници. За разлика от местните семейства, където жената стои у дома и се грижи за къщата, живелите при социализма български турци били доста напреднали в еманципацията. Жените не са поколебали и тръгнали веднага на работа. Две заплати вкъщи, значи двойно повече пари. Има и още едно различие с местните, което изселниците обичат да подчертават. Тукашните, казват те, вземат ли пари, веднага правят някакъв алъш-вериш. Затова в Турция за една нощ се става милионер и за една нощ се остава гол под моста. Местните турци живеят под наем, нямат собствен имот, винаги са зависими от другите.
И в това отношение навиците от социализма в България си казват тежката дума. Изселниците нямат “преходен период” от социализъм към капитализъм. Историческите игри ги хвърлят направо в дълбоките води на развития капитализъм и те, за да се спасят, плуват кучешката към брега. Единствената спасителна сламка е да пренесат уменията и знанията си на новото място. Може да е кучешката, но додрапват до сушата.

Тази къща има балкон за най-горния етаж, но етаж все още няма. Снимки: авторката

В България те са научени да строят големи къщи, просто защото по време на тяхната младост – 70-те и 80-те години – нямат къде другаде да вложат парите си. Пътуването на екскурзии в чужбина е невъзможно, голяма част от тези хора пристъпват границите на България едва през лятото на 89-а, за кола се чака ред, вещоманията не е развита, тъй като в магазините вещи няма. Затова бащата строи къща за себе си, после за големия син, след това за малкия… Същото правят и на новото си местожителство. Работят и през почивните дни. Когато не са заети там, откъдето получават заплатите си, строят. Цялото семейство. От най-малкото дете до жената.
Днес могат да седнат и да отдъхнат пред съграденото от тях.
Къщите на турците от България в Демирташ са удивително еднакви. На три или четири етажа са – зависи колко деца има в семейството, защото за всеки е предвиден отделен етаж. Често няма покрив, това означава, че парите са привършили, но не и намерението да се строи по-нависоко. Някой ден ще се вдигне още един апартамент отгоре. Има ли покрив обаче, делото е привършено. Е, понякога къщата е затворена, но вътре остава да се довършва – пак когато има време и пари.

Вътрешните стълби навсякъде са тесни, мраморни, без парапети встрани. Водят към просторни апартаменти, на всеки етаж има кухня, хол, спалня, дори две, баня. На някои места тоалетните са с тоалетна чиния и с клекало – както изисква мюсюлманската традиция. Обзавеждането също е почти еднакво навсякъде. Дивани, малка масичка и много вази с изкуствени цветя. Влизането в тия домове ми действа като машина на времето – струва ми се, че връщам назад в детството, когато родителите ми се опитваха да надхитрят немотията на соца, разглеждайки първите каталози “Некерман”, появили се в България. Някои къщи отвън са украсени с малки, блестящи камъчета и стъкълца, както бяха нашарени къщите в гагаузкото село Виница край Варна. По всички прозорци на първия етаж в къщите в Демирташ има решетки. Нападателите били кюрди.

Първите етажи са защитени с решетки като в България. Снимки: авторката

Потресаващо чисто и подредено е. Всяка вещ, дори дрънкулка, си има точно определено място и е ясно, че след като бъде забърсана прахта, ще бъде оставена пак там. По чистота къщите на българските изселници в Турция удрят петзвезден хотел в Западна Европа. Но за разлика от Западна Европа при тях не съществува системата на наемане на чистачки от Източна. Жените сами вършат всичко – и на работа ходят, и деца гледат, и къщата въртят.
Още един навик пренесли слепешката в началото тия жени – правенето на компоти. Като видели толкова много плодове, накупили буркани, стъкнали огън, сварили компотите. Но се оказало, че никой от семейството не се докоснал до тях. Защото в този край на Турция пресни плодове има целогодишно. Край Бурса растат черешови, прасковени, кайсиеви, смокинови гори. Дини и цитруси докарват постоянно от по-южните краища, така че кой да ти яде компоти. Някои от новодошлите отначало посягали и към маслините по дърветата, но с времето разбрали, че всичко друго можеш да откъснеш и веднага да лапнеш, но маслината – не.

И с обичая на пиенето на чай имало недоразумения. “Отначало мислех, че пият коняк и си викам – тия пък, още от десет сутринта да почват?! Щото ние в България си бяхме свикнали с кафето – разказва Енвер. – Но после се научихме. Сега чаят по ми върви от кафето.”

Снаха и свекърва. Възрастната жена говори български, младата знае само няколко думи. Снимки: авторката

Повечето от българските турци още през 80-те години са били на път, ако не да се откажат, то поне да се разминат с мюсюлманството и да станат като голяма част от българите атеисти или иначе казано безбожници. “Възродителният процес” насила ги прави по-мюсюлмани и от Мохамед, но малцина са знаели да четат Корана. По селата жените са ходели със забрадки, но тези, които са били на работа в градове, още тогава ги свалят от главите си. Процесът на приобщаване към българите обаче е прекъснат пак от “възродителния процес”.

В Бурса на същите тия хора им се налага да извъртят обратния път към религията, но вече като доброволно избран. Градът се слави като един от най-религиозните, тук фундаменталистката партия взимала най-много гласове. А пък Демирташ е най-религиозният квартал. Когато Тасим получил работа в общината, му казали, че ако иска да е на държавен пост, трябва да посещава редовно джамията. “Ами че аз знам само няколко молитви и то на турски!”, възкликнал той. “Ще научиш Корана!”, заръчали работодателите му от общината. Сега вече може да чете Корана, но на турски. А жена му, която в България била детска учителка, т.е. свикнала със светския живот, се наложило да сложи забрадка. На третата година жената свикнала да ходи забрадена. “Ако не приемеш условията, свободен си да си тръгваш – казва Тасим. – Но ние вече веднъж се бяхме местили насила от България. Къде да ходим пак? И сигурно ли е, че ако отидем другаде, там ще е по-хубаво?”
Всички омъжени жени в Демирташ носят забрадка. А на мъжете е забранено да докосват омъжена жена, което значи, че не бива и да се ръкуват с такава. Поради тази причина когато мъжете тук ми подават ръка за здрависване, дланта им е изпъната. Положение твърде неудобно за поздрав. Вероятно тъй като съм европейка и християнка можем да се ръкуваме, както е прието при нас, но пък от друга страна де да знаят хората бива ли или не. Хем тъй, хем иначе.

Следва: Ние като си отидем, с нас от Бурса ще си отиде и България

Inform,01.07.08

x

x

x

x