С>токхолмски с>индром !
7 Септември 2009
Ж>анина Д>рагостинова
Тука има, тука нема в Стокхолм. Снимки: авторката
В началото на 1989 г. много български турци от Кърджалийско получават от МВР изселнически паспорти със заповед за 24 часа да напуснат пределите на България. Възможностите са три – към Турция или към Австрия и Швеция, с които по това време държавата ни има безвизов режим. „Голямата екскурзия” засилва изселническите потоци. 20 години по-късно мнозина от бегълците наричат Швеция „втора родина”.
Швеция за начинаещи
„Добре дошли в Швеция!”, приветстват ме делово фотографиите на Ингмар Бергман, Ингрид Бергман, Астрид Линдгрен, Аугуст Стриндберг, Селма Лагерльоф. До тях висят снимките на още неколцина важни за света шведи, сред които мениджърите на Ikea и H&M, но не успявам да запомня имената им. Под сурдинка звучи АBBA. Тълпите туристи, които самолетите изплюват в петък по обяд, минават бързешката покрай символите на шведската гордост, вероятно дори не ги забелязват. В справочниците е написано, че насладите са другаде и те нямат търпение да им се отдадат. Казват, че финансовата криза отслабила шведската крона спрямо еврото. Това лято шведите избират да си останат повече у дома, отколкото да пътуват навън. Затова пък страната става предпочитана дестинация за идващите от еврозоната.
Неделя по обед. Всички магазини работят. С изключение тези за алкохол, които се затварят още в петък. Особеност на шведската търговия е, че в магазините за хранителни стоки не се предлагат спиртни напитки. Едва ли не с лакти си пробивам път из тесните улички на Стария град в Стокхолм. Тук е и основната туристическа атракция – смяната на караула пред Кралския дворец. Зяпачите са се наредили в плътен кордон по краищата на площада. Фотоапаратите дебнат. Кралската институция може и да има символична функция в конституционната монархия Швеция, но е сигурно, че ролята й за процъфтяването на туризма е огромно. Короната примамва любопитните и повдига балдахина в покоите на двореца, предлага им да надникнат в съкровищницата. Срещу съответното заплащане. В магазинчетата за сувенири до плюшените северни елени, доспехите на викингите и фланелки с надпис „ I Love Swedish Girls” неизменно се мъдрят и фотографии на кралското семейство. Опитвам се да си представя как ли изглежда човек, който си купува за спомен от Швеция снимка на краля и не стигам до задоволителен резултат. Но пък от друга страна навсякъде туризмът се крепи на човешката глупост.
Може би не съвсем по кралски, но достатъчно добре от туристите в Стокхолм печелят и пришълците от Източна Европа. Мислех, че играта „тука има – тука нема” отдавна си е изпяла песента и дори е забранена. Не! Сръчни украинци въртят кутийките по калдъръма на Стария град. Балами винаги се намират. На по 500 метра един от друг на пешеходния път, наречен „Улицата на кралицата” са разположени смугли момчета с еднакви малки акордеони. Циганчета от Румъния. Само че съвсем не разпищолени и разпуснати, както сме свикнали да ги виждаме. Напротив – стегнати, организирани, по шведски подредени. Чудна комбина: от Швеция организираността, от бившия съветски блок – престъпността. Пак на същата улица заговарям по-възрастен, твърде тъмен за Швеция, музикант. Питам го откъде е. „България”, казва той. Ама откъде точно? И тогава музикантът минава на румънски. Откога е станало престижно румънските роми да се представят за български? Това е обединена Европа в месеците на шведско председателство.
Някъде отвисоко долавям граченето на гларуси. Зад последната къща е морето. Но усещането за вода от сушата е съвсем друго, не както от въздуха. Отблизо водата изглежда опитомена, канализирана, кротка, подчинена.
Усещанията на туристите често се оказват измамни. А как е в Швеция, сигурно знаят само шведите.
Родени в България
Сузан и Сибел Чаушеви. Снимки: авторката
Шведски граждани са и моите домакини, по чиято покана съм в Стокхолм. Семейство Чаушеви. От Кърджали, България. Апартаментът им е далеч от туристическата суетня, на двайсетина километра от Стария град, в община Ханден. Стокхолмският квартал се състои от три до четириетажни блокове. Между тях са легнали равно окосени зелени паркове с детски площадки. Здравец, много здравец огражда тротоарите. Тихо и дори безлюдно изглежда кварталът. Сякаш шведите масово са си накупили шапки-невидимки, за да не смущават съседите си.
Със сестрите Сузан и Сибел Чаушеви се опитваме да възстановим онова лято на 89-а, когато животът им поема в неподозирана посока. Тогава Сузан е в трети клас, тъкмо се връща от училищна екскурзия, когато заварва родителите й да гледат Тодор Живков по телевизията. Прословутото му изявление от 29 май, с което обявява българските граници за отворени и призовава Турция да стори същото. Зад красивата обвивка на думите му обаче българските турци чуват само едно: „Махайте се!” Решението в семейството е взето бързо. Но за разлика от повечето познати Чаушеви потеглят не към Турция, а към Швеция. Днес сестрите са благодарни на родителите си за този избор. 29-годишната Сузан завършва комуникации в Стокхолмския университет и компютърно инженерство в Техническия. В момента работи като компютърен програмист. 4 години по-малката Сибел следва право. Ако нещо ги отличава от местните шведи, това са само цветът на косата и очите.
За двата месеца в емигрантския лагер сестрите научават шведски. Там учат и турски. Все пак това е езикът на бабите им. До този момент у дома се е говорело на български. Сузан прави тест, за да определят в кой клас да продължи да учи, тъй като заради престоя в лагера е пропуснала четвърти. Резултатите й по математиката са така добри, че според шведските стандарти може да мине направо в шести клас. „Знанията ми бяха още от България”, смее се днес тя.
Като какви се определят сега Сузан и Сибел? Българки, туркини, шведки? „Като си отида в България, казвам, че съм туркиня – обяснява Сузан. – А като съм в Швеция, казвам, че съм от България.” И двете се притесняват, че в Швеция често им се е случвало да ги причислят към емигрантите от Турция. Дори веднъж в стола на училището учителка взела чинията на Сибел с обяснението: „Ти си мюсюлманка, не бива да ядеш свинско!” „Ние не сме религиозни – разказва Сибел – и сме съвсем различни от момичетата от Турция. Но тук все още действат клишетата. В Швеция има доста датчани, които обаче са шведски граждани. Въпреки това шведите не могат да разберат, че в България може да има турци, които да са български граждани, но да нямат нищо общо с Турция. Миналото лято ходих в Бурса при приятели на баща ми от Кърджали. Не знам какво е станало през тези 20 години, те ли са се променили толкова много или аз, но ние се оказахме от два различни свята. Да, категорично предпочитам да съм в Европа!” Но въпреки това Сибел се определя като „емигрантка, като дърво без корен.” „Никога не съм мислела, че мога да се върна в България. Щом тя е изгонила семейството ми, значи няма какво да търся там. Мъчно ми е само, че сме разделени от баба и дядо. Срещам много шведи, които са ходили в България на море, но аз нямам никакво отношение към тия краища на страната. За мен родината са Родопите, баба и дядо, а българският химн са родопските песни. В Швеция имам възможност да уча и да се развивам, но шведкиня никога няма да стана. Не знам, може би целият този развой на събитията да ме е обрекъл на самота?”
„България е миналото ми, Швеция настоящето, а широкият свят – бъдещето ми – добавя Сузан, която има намерение да си търси работа в Англия или САЩ. – Както тръгнах от България „на екскурзия”, така бих се връщала там само на екскурзия. С Турция нямам нищо общо. В Швеция живея добре, но продължавам да се чувствам различна. Често със сестра ми водим такива разговори, питаме се кои сме, откъде сме. Ние сме доста отворени, искаме да общуваме с всички, но сякаш другите все още не са готови да ни приемат като различни. Тук обществото се крепи на индивидуализма, а ние не сме възпитани така. Например шведите се чудят, че все още живея при родителите си, че със сестра ми заедно ходим на кино, за тях тези семейни връзки са непонятни. Тук щом завършиш гимназия и тръгваш сам в живота. А ние нямаме друга опора освен семейството ни, може би затова така се държим един за друг.”
„Майка ми често казва, че тя не е искала да напусне България, че никога не си е представяла да живее извън Кърджали – продължава Сибел. – Но така се е случило, че сме тръгнали. Била съм само по една лятна рокличка на цветенца… помня, че като дойдохме в Стокхолм, уж беше лято, а пък ми беше много студено… Вече няма как да се върнем назад. Станалото – станало. Нашата родина е нашият дом. Извън него се съобразяваме с шведските правила, вътре сме си ние самите. Ако ми стане тясно вътре, винаги мога да изляза, да се разходя по улиците, да се слея с туристите. Тъжно е само по празниците, най-вече по Коледа. Навсякъде става тихо и пусто. Тогава разбирам, че съм сама в чужда страна, че баба и дядо са много далече, че единствените ми близки хора са мама, татко и сестра ми.”
Стокхолмски синдром – похитените от историята са благодарни на похитителя, че са били запратени точно тук. Все пак – Европа. С всичките си предразсъдъци, клишета, с целия си егоизъм, с мъката на оцеляването, с напрежението, че ако един швед направи едно, ти, пришелецът от България, трябва да направиш три отгоре, за да те признаят, сестрите Чаушеви са по-доволни, че през 89-а родителите им са тръгнали на Север. И една малка подробност. На латиница името се пише Tchaouchev. Сибел променя сама името си на Chauochev. „Само едно „т” махнах, защото така шведите по-лесно го произнасят, а баща ми се мръщи. Името, казва той, е достойнството на човека. Както са ти го дали, така трябва да го носиш. Съгласна съм. Но неговото име са му го сменили насилствено, а сега това е мой личен избор, нали. И какво толкова, само едно „т”?” Бащата слуша усмихнато малката си дъщеря и накрая се съгласява. В края на краищата една буква. Толкова много неща се промениха в живота им, сега за една буква ли да спорят?
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Изселването на българските турци е повод за обширен репортаж на сайта на БиБиСи
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Юли Це и Илия Троянов представят общата си книга
