Ибрахим Карахасан-ЧънарЗа автора:
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“ и „Светът на исляма“.
Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика
Написано от Ибрахим Карахасан-Чънар
Вторник, 14 Юни 2011
Там където свободата, веротърпимостта, демокрацията са недостатъчни, или просто липсват, може да се очаква агресивно отношение към малцинствата. Там, където са налице, е възможна естествена асимилация. Но за живеещите в една държава различни етнически и верски общности, асимилацията не е единствената, нито непременно най-добрата или задължителна алтернатива. Съвременният свят няма да спечели от заличаването на националните различия. Ако приемем, че най-доброто е всеки да запази своята идентичност и така да внесе своя неповторим дял в световната общност, би трябвало да свържем надеждите си с онази степен на демократичност и култура, която да възпитава в трудното изкуство да живееш редом с различния човек, като го уважаваш и цениш не по-малко от себе си. Светът на XXI век не бива да допуска трагични финали на етническите проблеми, той трябва да гарантира оптимистичните.
Преди малко повече от 20 години в България се извърши една кампания, която злепостави пред света управляващото тогава комунистическо правителство. Това беше т. нар. „възродителен процес“, при който бе осъществена насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и българските турци. Този акт и до ден днешен остава в съзнанието на българските граждани като рецидив от най-ново време.
Турците са най-голямата етническа група в България, чието обособяване е свързано с образуването на независимата българска държава през 1878 г. Вече 130 години те живеят, работят и творят своята култура в условията на много, и често драматични, промени – социално-икономически и политически. Последните се оказват особено силен фактор, въздействащ както върху тяхното битие, така и върху самосъзнанието, идентитета и манталитетните им особености, а оттам и върху културното им развитие. Дълбоките политически промени бележат в най-общи линии основните периоди в съществуването на турския етнос в България – от 1878 до 1944 г., от 1944 до края на 1989 г. и от 1990 г. досега.
В България съществува стереотипен образ на турците, които от столетия живеят на нейна територия – образът на малцинството. Този термин е не само натоварен с пейоративно съдържание, но се е превърнал в един съвършено стеснен и беден откъм познание опит за възприемане на „другия“. За преобладаващото мнозинство от българите турците днес са или наследство от едно далечно и трагично минало, или съграждани от малцинствена етническа и религиозна общност, около които често се създават тревоги и политическо напрежение. Все още малцина са хората в България, които си дават сметка и отчитат факта, че турците са носители на древна култура, на друга цивилизационна система, която има своята история и забележителни материални и духовни постижения и която съжителства съвместно с българската християнска традиция.
Към 01.I.2011 г. в България живеят близо 1,2 млн. мюсюлмани (турци, българи, цигани и др.). Според последното преброяване на населението от 2001 г. броят на турците е около 800 хил. души. Те принадлежат главно към сунизма от ханифитското направление, а към 85 хил. души са от мюсюлманско-шиитското вероизповедание – т. нар. „къзълбаши“ (алиани). Сунизмът е най-значителното и възприемано като ортодоксално направление в исляма. Неговите привърженици признават първите четири халифа за законни, признават достоверността на каноническите сборници с хадиси, придържат се към ритуалните и битовите правила на една от правните школи. Шиитите са привърженици на Али, зет на Мохамед, в когото виждат наследник на Пророка. Към ортодоксалното верую на сунитите те добавят и тази фигура: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговия Пророк, и Али е неговият наследник.“
Ислямът като религия има своя дълъг път на развитие, промени и разпространение преди да стигне чрез османските завоеватели на Балканите и по българските земи. Мюсюлманската конфесия и нейните идеологически проявления в различните периоди на османската държава еволюират и претърпяват значителни промени. Източниците от ранния период на османското господство на Балканите (XV-XVI в.) свидетелстват, че там има относителна религиозна търпимост. Важно е да се знае, че ислямът на Балканите и в частност в България е синкретичен, което го прави по-различен от чистите форми на това учение. Адаптирайки се по българските земи, ислямът постепенно изгражда специфични религиозни форми, които го правят не толкова враждебен и чужд за местните жители християни. За това съдействат езическите пластове на доправославните вярвания и съчетаването им с християнските догми, идеи и култове, които упражняват местните жители и които завоевателите срещат по нашите земи.
Турците в България, а като цяло и останалите представители на мюсюлманската конфесиална общност, са носители на една многовековна културна традиция, която носи по-далечни и по-близки времеви и регионални пластове. В съвременността те възприемат себе си по-скоро като „европейски мюсюлмани“ и са чужди на верския фанатизъм. Привързани са към своята традиционна култура, наследените от предците обреди и специфична ритуалност. За съжаление държавната политика по отношение на тях като религиозно и етническо малцинство е крайно непоследователна (до 1989 г.), което води до моменти на напрежение и на нарушаване на междуконфесионалните и междуетническите отношения в страната.
За разлика от хетерогенните по своята самоидентификация общности на ромите и на българите-мюсюлмани, турците имат съвършено ясно съзнание за своя етнически произход и религиозна принадлежност. Единствено по отношение на далечния произход на техните деди могат да се срещнат различия в родовите предания и легенди. Някои турски родове от Делиормана (Лудогорието) и Герлово пазят предания за древнотюркски произход, а именно, че се заселват по българските земи, идвайки от областите около р. Кубан и р. Терек. Древни тюркски патроними и топоними в Североизточна България дават основание да се гради научна хипотеза за предосмански произход на турците в тази част на страната. Във всички случаи това са хипотези, които все още са обект на научни спорове, на недостатъчен изворов и доказателствен материал, но те заслужено привличат интереса на историците: „Днес в Делиорман и околните области живеят внуци на прабългари, печенези, кумани и узи (огузи) и дошлите по-късно османски турци.“ Впрочем тази научна хипотеза, както и родовите предания ни най-малко не разколебават ясната етническа идентификация на турците от Североизточна България.
Близо цяло десетилетие (от края на 70-те до края на 80-те години) пропагандната машина на БКП облъчваше общественото мнение и турското малцинство с псевдонаучни теории за българския произход на турците в България, както и за техните християнски корени. След насилствената смяна на имената на турците в средата на 80-те години се формират научни екипи от историци, османисти, географи, етнографи, фолклористи и т. н., които хвърлят огромни усилия, за да намерят доказателствен материал за българския генезис на всички мюсюлмани по българските земи. Това на практика е опит за подмяна на етническата идентичност на близо 1 млн. души от турски произход и същевременно за натрапването на нови етно-маркери чрез мобилизацията на целия държавен апарат с помощта на науката, и не на последно място чрез употребата на сила. Подобен опит е уникален за Балканите и света. Изненадващи са времето и методите за провеждането на подобна кампания.
Турската общност реагира незабавно – пълна мобилизация на вътрешните ресурси за оцеляване на етноса и за съхраняване на неговите идентификационни белези. В условията на тоталитарно управление и терор, веднага след изживяването на шока от насилието, е характерно самозатварянето в рамките на семейството или големия род. Именно вътре в семейството турците слагат начало на възстановяването на някои позабравени през последните десетилетия традиции, обичаи, семейни легенди и предания, език и фолклор. По-младото поколение турци, доста видимо обхванати от интеграционните и асимилационните процеси чрез образователната система, започват в някои случаи съвсем отначало да навлизат в познанието за своята собствена история като етнос, малцинство, културна идентичност. Някои от тях посещават с абсолютно осмислено чувство за дълг пред общността и в името на нейното оцеляване нелегални квартири, където изучават турски език и Корана. След 1985 г. се среща следния феномен: ученици и студенти, доскоро напълно индиферентни към религията, в нелегални условия изучават Корана, за да се превърнат в „хафъзи“, т.е. хора, които могат без да четат Свещената книга, по памет да цитират кораническите текстове. Тази духовна и интелектуална мобилизация на всички поколения турци през 80-те години дава своите резултати. Общността се капсулира, реставрира някои патриархални, предмодерни културни и социални характеристики, за да съхрани турската си и мюсюлманска идентичост.
В исторически план между турците сунити и турците къзълбаши съществуват елементи на вътрешногрупово съперничество и противоречие. Това е естествено мотивирано поведение като един далечен и приглушен отблясък на многовековната вражда между сунитите и шиитите по света. В средата на българските турци този стереотип се изразява предимно във високомерие и известно иронично презрение към различията в ритуалите и битовото поведение. Като напълно естествена реакция в периода на „възродителния процес“ се стига до пълното заличаване на тези различия и противоречия в името на съхранението на общите етно-културни маркери. Общото поведение и реакции на съпротива срещу насилията на властта в опита й да отнеме почти идиличното съжителство на сунити и къзълбаши. В годините след падането на комунистическия режим къзълбашите, макар и малцинство, свободно открояват своите ритуални специфики, без това да води до конфронтация със сунитите.
Ако реално съществува някаква различна идентификационна нагласа сред турците, тя е по отношение на гражданската (патриотичната) идентичност. Сред турската общност в България има различия и колебания по отношение на тяхното идентифициране с родината. Част от хората приемат Турция за родина-майка (анаватан) и определят отношението си към България като към временно отечество (макар във времето това да е разтегнато най-малко век и половина), придобито по силата на историческите събития. Други от тях приемат България като изконно отечество, а Турция като алтернативна родина – възможност за бягство от насилие, за икономическо или социално оцеляване по време на криза. Този специфичен нюанс на идентичността е от изключителна важност за определяне на съвременните геополитически нагласи на турското малцинство. Гражданската идентичност, която винаги се очертава неразделно или паралелно от етническата идентичност, определя скалата на зависимост между миграционните нагласи и носталгията, както и степента на адаптивност на турците емигранти в Република Турция или където и да било по света..
Значителна част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след Освобождението на България (1877-1878). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на държавата. Към 1890 г. турците са близо 20 % от населението на страната, през първата четвърт на века са около 12 %, към 40-те години – под 10 %, а през 50-те – 8,6 %. Турското население, което остава по родните си места, не създава почти никакви проблеми на държавата. То демонстрира нееднократно своята лоялност към нея, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена. Изградената през вековете системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите, битовите специфики и „комшулука“, функционира добре. В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес понякога носят бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, често достигащ до национално високомерие. Повече от столетие е в действие един тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото десетилетна гражданственост клише „петвековно турско робство“.
След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински – 1878 г., Цариградски – 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския – 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета, за да поддържа джамиите и за заплати на мюсюлманските духовници. Училищата са частни – към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. С най-добър престиж се ползва специалното духовно училище „Нювваб“, което е открито през 1922 г. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система обаче пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят добре български език, поради което трудно се конкурират на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото. Учебните програми обръщат повече внимание на традициите и религиозното възпитание, на изучаването на Корана и тълкуванията на кораническите текстове. На заден план са общообразователните предмети, без които няма бъдеще в една модернизираща се страна.
Разбира се, за европейските наблюдатели остават неясни формите на дезинтеграция поради неравностойното образование на турските деца. Правата и свободите, предоставени на турците и на мюсюлманите като цяло през първата четвърт на XX в., предпоставят високата оценка, която Британското външно министерство прави на българската малцинствена политика: констатацията е, че в България цари висока религиозна толерантност, която откроява страната сред другите в Балканския регион.
В края на 20-те и през 30-те години сред турското малцинство в България се извършват сложни идейно-формационни процеси. От една страна, под влияние на кемалистките реформи се разкриват широки възможности за изграждането на национален облик на турската интелигенция, която несъмнено е била свързана с желанието активно да модернизира мисленето, бита, образованието и културата на малцинството. От друга страна, България приютява немалко политически бежанци от реформираща се Турция, които са носители на ретроградния ислямизъм и засилват някои идеи на традиционализма и клерикализма.
През 30-те години сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища, което е под влияние на реформите в Турция и на обаянието на техния лидер Кемал Ататюрк, който между впрочем не крие симпатиите си към България. Тук сред просветените български турци започват да проникват новите идеи на пантюркизма и да застават в опозиция на старите паносмански и панислямски традиционни ценности. В новите училища са назначени български учители, които да преподават български език, история и география – дисциплини дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има изградени около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.
Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества: „Туран“, „Aлпарслан“, „Алтън орду“ и други, които са прокемалистки настроени и пропагандират идеите на лаицизма и турския национализъм. Те приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени демократичните свободи. На тяхно място с намесата на министър-председателя Кимон Георгиев се създава „Дружество за защита на мюсюлманската религия в България“, което провежда антикемалистка пропаганда и връща назад постигнатото от турските интелектуалци: отново превес на религиозните знания, запазване на арабската азбука в турските училища и печат. Впрочем още тогава прозира неспособността на българските управници да провеждат последователна политика по отношение на турското малцинство. През този период те съвсем очевидно се колебаят кое е по-малкото зло: религиозният фанатизъм и традиционализмът или младият турски национализъм. Във всички случаи и тогава (както и по-сетне) е непозната идеята за мирна интеграция, без насилие и кампанийност, и се спазват принципите на дискретен (и не чак дотам) дискомфорт, за да се засилят миграционните движения по посока на Турция.
През годините са правени опити за създаване на етнически партии, но те търпят неуспех. Въпреки това в българския парламент винаги е имало депутати турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии – на Демократоческата, Либералната, и преди всичко на Български земеделски народен съюз (БЗНС). Участието на турското население във властта фактически започва с възстановяването на българската държава и държавност в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г., а в Търновското учредително събрание от 1879 г. фигурират имената на 13 представители на турското малцинство, от общо 221 депутати. Интересен факт е, че осем от тях участват и в подписването на Търновската конституция. Най-много народни представители с турски и мюсюлмански произход има в 40-то Народно събрание (2004 г.) – 28 души.
От Освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа група се ползват свободно (с отделни епизодични прекъсвания) от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция.
След края на Втората световна война в България идват на власт комунистите, а опозицията е методично унищожена. От 1946 г. започва изграждането на системата на тоталитарния режим, рязко се ограничават демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат в България, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, географските и културните специфики на страната. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР и комунистическата идеология.
Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. През десетилетията на това управление за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни – православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции, правителството, следвайки идеологическите клишета за „интернационализъм“, предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура. Тези изненадващи актове на толерантност специално към турската етническа идентичност са свързани с абсурдната идея за „износ на революция“ в световен мащаб. В конкретния случай, под натиска на съветските тайни служби, българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста – чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.
Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действат девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Пет института подготвят учители за турските училища – в София, Разград, Кърджали, Стара Загора и Хасково. В Стара Загора и Варна към висшите учебни заведения са създадени отдели за специализация по турски език. През 1952-1953 г. са поставени основите на специалността „Турска филология“ при Софийския университет „Климент Охридски“. На турски език излизат над десет централни и провинциални вестника и списания; местните вестници са с притурки на турски език. Повечето от тях излизат като органи на Окръжните комитети на БКП или на ОК на Отечествения фронт (ОФ). В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радио-ефир текат редовни програми на турски език, звучи ориенталска музика и т.н.
На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна – в края на 40-те и началото на 50-те години с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява свободна изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга – чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца – наред с българомохамеданските, българските, арменските и всички останали – получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на статиите на комунистическите печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници – добра или лоша, репресивна или полурепресивна. През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности.
В началото на 50-те години се чувства повишена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу „проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци“. Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са земеделски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция – близо 155 хил. души през 1950-1951 г.
В 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите „пробни“ асимилационни актове се извършват по отношение на циганите. Вестниците им (до този момент двуезични) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (вероятно 20-30 хиляди) със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците им са конфискувани.
В началото на 60-те години започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. БКП взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите – турци и помаци – в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга – обявяването на България за еднонационална държава, а нацията – за хомогенна в идеологически и етнически смисъл. Постепенно се пристъпва към ликвидиране на средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, те започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението обаче е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.
В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните отдели, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и „пета колона“ на Турция на територията на България. Досущ като в роман на Джордж Оруел един сложен и безмилостен държавен механизъм – низовите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на Държавна сигурност (ДС), съответните наблюдаващи в ЦК и Политбюро – разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, таланти, интелект и стремеж към по-високо от средното образование.
Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972-1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984-1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена етническа общност в България – турската. Всъщност за учените днес е трудно да твърдят дали това е била целта на комунистическия държавен апарат и идеологическите вождове и дали тази цел е била единствената. Причината е, че в България в периода на еднолично и тоталитарно управление решенията се взимат тайно, зад високите зидове на партийните резиденции, много често без протоколи и писмени решения. От друга страна, посредственото образователно и културно ниво на партийните ръководители, или пък ограниченията на идеологизираните управленски клишета, често правят актовете на управляващите невъзможни за разгадаване и анализ, защото са изградени извън всякаква историческа, правна или хуманна логика и норма.
Държавата използва различни форми на принуда – сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или в малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и милиция и блокадата продължава докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати са изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност.
След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършената авантюра. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в личните отношения, забранени са традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Парадоксално е закрита цяла университетска специалност – турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища и джамии (под предлог да се освободят места за нови жилища), в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови изкуствено създадени ритуали. Един от вандалските актове на властта за заличаване на следите от турска идентичност е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни, с което хвърлят медицинските изследвания на наследствените и хроничните заболявания с десетилетия назад.
Властта извършва и един коварен поради своето дългосрочно въздействие ход – включва българите от районите със смесено население да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки. Десетилетия на добросъседски и приятелски връзки са опорочени и разкъсани. Паралелно с това е мобилизирана цялата пропагандна машина на държавата, за да разпространява клевети срещу турците („сепаратисти“, „терористи“, „пета колона на вражеска държава“) и да всява недоверие и страх от съседна Турция и „нейните агресивни планове“. Промиването на общественото съзнание е мощно и деформиращо.
Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Според нормите на ислямската религия името има особена роля в живота и мирогледа на човека. Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая (дженнета), ако са били праведни. С една дума, турците и помаците смятат себе си за обречени на вечни мъки – приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности – българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи. Пропагандната машина е внушила парализиращ страх от репресии за недоволство и съмнение в извършеното срещу турците насилие. Българското общество потъва в позорно мълчание до 1988 г.
През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има десетки убити и много ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света. Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са експулсирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 хил. български граждани – етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове, покъщнина и земя, а много често деца и възрастни родители. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 хил. души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Тодор Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Република Турция.
Периодически в хода на последните 120 години (до средата на 90-те), мюсюлмани се изселват от България в Турция. След поредната миграция към нашата югоизточна съседка, независимо дали в началото на века, през 50-те или пък през 90-те години, българската държава и обществеността са склонни напълно да забравят своите сънародници – все едно, че никога не ги е имало, че не са делили добро или зло в общо отечество. Нека отбележим, че за периода след Освобождението от 1878 г. до началото на 90-те години на XX век, от България в посока за Турция са се изселили около 1,3 млн. души, една внушителна цифра, на която може да конкурира само периода на Голямата депресия и емиграцията на евреите, преди, по време на Втората световна война и след нея.
Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно-религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. За щастие този модел на съвместимост, особено в контактните райони (където живее смесено етнически и религиозно население), се оказва устойчив и онези връзки между българи и турци, които са изтънели или прокъсани поради авантюризма на политиците, след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло, спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.
Особено значение има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на турците и помаците. Създава се Комитет за национално помирение (учреден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения, и който обединява главно интелектуалци от София и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България, и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.
В края на 1989 г. и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива срещу т. нар. „възродителен процес“, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и участва в митингите и протестите на мюсюлманите.
Като особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм. Възникналите през 1990 и 1991 г., както и през 2004 г., малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат особен успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население по директива на комунистическата партия или нейните тайни служби, за да инспирират напрежение между българи и турци, за да поддържат постоянен страх и подозрителност към мюсюлманите, не срещат подкрепа сред местното население. Те доста скоро са маргинализирани и макар че сега имат парламентарно представителство (партия „Атака“), нямат почти никаква тежест в политическия живот.
В началото на прехода в България, и особено след влизането й в структурите на НАТО и Европейския съюз, ясно се вижда опитът да се хуманизира обществената система, имат приоритет моралните ценности на демокрацията. Съществува определен стремеж към заличаване последствията от насилията над сънародниците мюсюлмани. Част от българското общество е обединено от чувството за колективен срам, че не е бил направен опит да бъдат защитени от издевателствата помаците и турците. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и приема на оцелелите от османския геноцид арменци.
Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29 декември 1989 г. под натиска на току-що разкрепостеното гражданско общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона: от март 1990 г. и с поправките към него – от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 хил. мюсюлмани. Това не е лесно, защото трябва да се преодолее мощната националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и столицата.
С няколко закона за амнистията между 1989 и 1990 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите са обезщетени и получават наследствени пенсии. За съжаление, през изминалите години на прехода не беше направен цялостен анализ и обществен дебат за тези драматични събития. В общественото съзнание останаха много недоизказани неща за вината, което носи огорчение на изстрадалите от т. нар. „възродителен процес“ наши сънародници. Това доведе и до абсурд – хора, участвали в една или друга степен в този срамен антихуманен акт „забравиха“ собствената си вина и без угризение на съвестта заеха отново място в нашия съвременен обществено-политически живот. Онова което не е сторено и до днес, е отварянето на архивите, свързани с този асимилационен и нетолерантен план, и един справедлив процес срещу виновниците. Може да се каже, че отсъства политическа воля от страна на почти всички партии, дори от т. нар. демократични и либерални формации.
Един безспорно позитивен акт за демократичните процеси в България е учредяването (през 1990 г.) и съществуването в политическия живот на Движението за права и свободи (ДПС). През всички тези години се поставя въпроса за легитимността на движението, като се набляга на факта, че това е организация на турците и мюсюлманите в страната. Най-често атаките срещу ДПС са конюнктурни, свързани със сложни икономически и политически ситуации. Дори да приемем тезата, че ДПС е замислено от тайните централи на комунистическата партия, то неговото развитие през изминалите години и реалния му принос за толерантността и демокрацията в България са очевидни. Самият факт, че движението е мандатоносител в две правителства и участник в четири управленски мнозинства, показва неговото значение в най-новата ни политическа история. Социологически факт е, че наличието на турци в изпълнителната, законодателната и местната власт, помага за намаляване на предубежденията към турците от страна на българите. Да оставим настрана „дребния“ детайл, че в ръководството на движението се оформи плутокрация, както и това, че то не вижда проблем да е в коалиция с хората, които навремето сменяха имената на собствените му избиратели.
Социологическите проучвания от 1990 г. до днес показват ясна и силна тенденция към намаляване на негативните стереотипи спрямо турците. Съществуването им в публичното пространство чрез самостоятелна политическа организация, в ръководството на която има вече дори и българи, спомага за легитимирането им пред българската общественост, а защо не и пред световната. Турците са все повече приемани като съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот. Нещо, което не се случва през изминалите повече от сто години, почти до края на XX в. Новата обстановка говори за несъмнената модернизация на обществената мисъл и на България като цяло. Налице са свидетелства за задълбочаване на толерантността и уважението към различните етнически групи. Изконни измерения и ценности, без които не можем да живеем днес в общия ни европейски дом.
ЛИТЕРАТУРА:
АСЕНОВ, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност. С.,1996.
БЮКСЕНШЮТЦ, У., Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989. С.,2000.
ГРУЕВ, М., Между петолъчката и полумесеца. С.,2003.
КЪНЕВ, К., Законодателство и политика към етническите и религиозните малцинства в България. – В: Общности и идентичности в България. С.,1988.
МУТАФЧИЕВА, В., А., ЖЕЛЯЗКОВА, Две. С.,2002.
СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеография. Университетска библиотека N 457. С., 2006.
СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеографска характеристика на българското население. Годишник на СУ „Кл. Охридски“. Геолого-географски факултет. Книга 2 – География – т. 91. С.,2001.
СТОЯНОВ, В., Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.,1998.
EMINOV, A. Turkish and Other Muslims Minorities of Bulgaria. London, Hurst & Co.,1997.
http://www.librev.com /
