Набиращата сила Горбачова „перестройка“ и нейната официална българска реплика в лицето на т. нар. Юлска концепция на Живков от 1987 г. поставят „възродителния процес“ в съвършено различен вътрешен и международен контекст. „Вятърът на промяната“ води до появата на различни дисидентски групи и протоорганизации, които в една или друга степен включват проблема за правата на човека в своите програмни документи и декларации. Повечето от тях, като например Независимото дружество за правата на човека, Независим профсъюз „Подкрепа“, „Комитет 273“, Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България, „Екогласност“ и др., косвено или пряко се застъпват за ревизия на „възродителната“ политика.[1] Така например в своя декларация (разпространявана като подписка през пролетта на 1989 г.) Клубът за защита на преустройството и гласността включва и точка, според която Народното събрание трябва да гласува закон за малцинствата, така че „отново да се потвърди политическото, икономическото и юридическото равенство на техните представители с правата на българското мнозинство в страната. Този закон да отмени всякакви ограничения за езика, традициите и културата на тези малцинства“. В програмата на Независимото дружество за правата на човека фигурират искания за промяна в посока на „съжителство и зачитане на различните религиозни общности, както и постоянни усилия за възстановяване на доверието между вярващите и техните пастори“ и „излекуване на раните на етническите малцинства, нанесени с криминална лекомисленост от властите“ и т. н. В някои случаи на турците се оказва съдействие от страна на лидери и членове на дисидентските сдружения да формулират своите искания и тактика спрямо властите и в протестните си декларации, адресирани до западни медии и правозащитни организации.[2] Макар и преследвани, „неформалните организации“ се оказват известен катализатор за задълбочаването на промените. Тодор Живков също отчаяно се опитва да бъде в крак с времето. Наред с проведената мащабна административна реформа, са набелязани и някои мерки за либерализиране на икономическия живот, намерили израз впоследствие в издадения на 29 януари 1989 г. Указ N 56 и дори възможност за пътуване на българските граждани в чужбина. В тази връзка през април същата година Народното Събрание приема нов закон за задграничните паспорти. Той влиза в сила от 1 септември, но събитията се развиват стремително и се налага да бъдат използвани от българските турци още в началото на юни.
В края на 1988-1989 г. светът също се е променил. Процесите на разпад на комунистическите режими най-напред в Полша, а след това и в Унгария предизвикват верижна реакция и в останалите страни от Източния блок. Легитимирането на правозащитните организации като политически субект чрез кръглата маса в Полша и отварянето на Унгарската граница със Запада разхерметизира съществуващата система и поставя и останалите режими пред надвисналата дилема: дали да следват примера на Полша и Унгария, или да се дистанцират и да попаднат в още по-сериозна изолация. Постепенната ерозия на световната комунистическа система и симптомите на промяна в баланса на силите се осъзнава много добре и от официална Анкара, която активизира дипломатическия и политическия си натиск върху българското правителство за отслабване на пресата върху турското и мюсюлманското население. След опитите на годишните срещи на организацията Ислямска конференция, Белградското и Виенското съвещание на ОССЕ, Турция подготвя нова дипломатическа офанзива, планирана за предстоящото Парижко съвещание на последната организация през май 1989 г., посветено на човешките права. Това се оказва отличен повод обезправеното турско население в България да припомни за своето положение, още повече че интересът към него далеч не е стихнал.[3] В тази обстановка българското комунистическо ръководство остава все по-само и постепенно е изоставено дори и от своите преки съюзници. В общи линии се развързват ръцете на правозащитните „неформални организации“, чиято членска маса бързо набъбва с новоприсъединяващи се турци. Много от тях са в основата на т. нар. Майски събития през 1989 г., обхванали най-напред Североизточна България, а след това и останалите райони със смесено население.
Общо взето, от самото преименуване до тези масови протести, държавата почти напълно контролира положението чрез репресивния апарат и останалите разностранни мерки. Освен различни изяви на солидарност и упорито придържане към белезите на етническата и религиозната идентичност, нарушения на забраните, понякога наивни или отчаяни опити за демонстриране на собствена позиция, през периода са налице и различни проявления на организирана нелегална съпротива.[4] Разпространяват се позиви, възвания и други пропагандни материали. Продължават и случаите на саботажи, палежи и отделни терористични действия.[5] През 1986 г. са арестувани около 100 души, които имат отношение към нелегалната организация „Дълга зима“ (Узун къш), основана през януари 1985 г. по инициатива на Мохамед Хюсеинов (поет и музикант, чието семейство впоследствие също приема името Узункъш). Осъдени на затвор са той и още 8 души, а останалите са въдворени принудително във вътрешността на страната. Според ръководителя на организацията тя е наречена така, „защото това беше най-дългата зима в нашия живот и най-страшната“. Изградена е на строго конспиративен принцип. Както свидетелства М. Узункъш:
„Първото, което решихме, е да се организираме и да дадем гласност чрез чуждите посолства и радиостанции за това, какво се случва на турците в България. Вярвахме, че така ще спрем процеса. […] Аз не познавах всички членове, както и те мен не познаваха. Всеки знаеше определени групи. Целта беше при провал да има по-малко жертви. Знаех към какво пристъпвам и срещу какво се опълчвам. Тогава, честно, изобщо не ми е минавало през ум да сваляме комунизма, Живков и т. н. Кой ти е разбирал нещо от комунизъм и демокрация? Камо ли пък да искаме автономия. Това беше пропаганда на режима. Искахме си имената и всеки да си гледа работата после […] Започнахме да събираме информация за насилия, за погазени права, за задържани по лагерите, описвахме какво се случва.“[6]
Следва разплитането на конспиративната мрежа и арест на около 200 души от „Турското национално-освободително движение в България“ през лятото на същата година, като 18 души са изправени пред съда. Начело е философът Меди Доганов (Ахмед Доган, който получава 10-годишна присъда). Наказанията се излежават по затворите във Варна, Бургас, Пазарджик, Плевен, Ловеч и Бобов дол. Появяват се и други, по-малобройни нелегални формирования. Редица служители на турското посолство и на консулствата в България са отзовани с мотива за връзки с подобни групи. Както вече стана дума, романтично-героичната възстановка на тези факти и обстоятелства е твърде съмнителна. Редица косвени източници (поради невъзможността да бъдат намерени и използвани автентични) показват твърде сложната, почти диалектическа връзка между този тип турска съпротива и перфидната игра на ДС. За това донякъде говори и присъствието на словосъчетанието „национално-освободително“ в самото название на организацията, навеждащо на мисълта за конструиране в лабораториите на тайните служби.[7]
През пролетта на 1989 г. обаче ситуацията рязко излиза от привичните за ДС рамки. Започват гладни стачки, масови протести, сблъсъци с органите на реда и специално създадени от властта отряди, при които има ранени и са дадени човешки жертви и от двете страни. При всички проблеми около реконструкцията на събитията, особено на ролята на различни нелегални и други фактори или отделни действащи лица, тук ще припомним само в най-основни линии мащаба и развитието на „турските бунтове“ като индикатор за провала на асимилационната кампания както във вътрешен, така и в международен план. Редом със засилващите се прояви на политическо дисидентство сред представители на българската интелигенция и гражданство, в редица селища в смесените райони започва подготовка на легални мирни протести за възстановяване на потъпканите права. Установяват се контакти с „неформалните сдружения“, като особено активни са с Независимото дружество за защита на правата на човека, където членуват немалко български турци. Както показват последвалите събития, създадената от самата държавна политика ситуация на самоизолация, взаимна подкрепа и солидарност, недоверие към официалните източници в противовес на другите, допринасят за възникването и бързото разрастване на нова, този път масова мрежа от хора, готови да протестират в различни селища и райони. Повсеместно се появяват авторитетни или харизматични лидери, често със съответния актив на затворници, лагеристи или интернирани. Те откликват на нагласите за съпротива, а общият климат в страната подсказва, че подобни действия вече са възможни и имат поне някакви изгледи за успех. В дъното на подготовката е Демократичната лига за защита на правата на човека, основана през ноември 1988 г. от интернираните във Врачанско Мустафа Юмер (завършил философия, бивш учител), Сабри Искендер (освободен от затвора през април) и бившия лагерист от Белене Али Орманлъ. Програмата на тази организация е съобразена с действащите конституция и закони, като на това основание се иска възстановяване на отнетите права в духа на международните договорености. Тя бива разпространена не само сред бързо увеличаващите се членове, но и достига до „Свободна Европа“, британското дипломатическо представителство в България и др. По пощата е изпратена и до Тодор Живков, други висши ръководители, вестниците „Работническо дело“ и „Земеделско знаме“.[8] През пролетта на 1989 г. вече има няколко хиляди членове, местни лидери, активисти и структури в 8 окръга на страната[9]
ДС и властите са в течение на готвените масови изяви и вземат превантивни мерки, като част от лидерите са арестувани и депортирани.[10] Има сведения, че напрежението постепенно нараства още от март-април заради слуховете, че новите паспорти, влизащи в сила от 1 септември, които се очаква да дадат възможност за изселване, ще бъдат раздавани избрателно.[11] На 9 срещу 10 май 1989 г. М. Юмер е екстрадиран от ДС в Турция, до 17 май и останалите двама от ръководната тройка, а десетки други, основно из средите на интелигенцията, биват експулсирани в Австрия и Югославия. Част от тях установяват постоянен контакт с „Дойче веле“ и „Свободна Европа“, участват в десетки радиопредавания, пресконференции, а също в конференцията по правата на човека в Париж. В самата мрежа от тайни ръководства по места е заложен принципът на заменяемост в случай на разкритие и арест. В навечерието на планираните по повод на Парижката конференция масови демонстрации начело на лигата застава ново нелегално ръководство начело с Хюсеин Нух (по професия инженер) от известното със съпротивата си срещу преименуването с. Ябланово, Котленско. Междувременно в първите дни на май започват гладни стачки, към които се присъединяват около 100 души от различни селища и райони в Североизточна и Южна България. Те постоянно се отразяват от западните и други радиостанции. Издигат се искания за възстановяване на религиозните, езиковите и културните права, против системата от дискриминационни и репресивни мерки и подетата от средствата за масова информация ответна очерняща кампания.[12]
Гладните стачки, някои от които продължават до края на май, прерастват в масови митинги и демонстрации (най-напред на 20 май в с. Пристое, Шуменско). До края на месеца в редица селища и райони се провеждат митинги и протестни шествия, на места с участието на хиляди хора. Отстрана на дисидентски организации и активисти. е изразена подкрепа и е оказвано съдействие при огласяването. Впоследствие на заседанията на Политбюро, съответно – в средствата за масова информация и на организираните от властта казионни митинги за сплотяване около политиката на БКП те са обвинени в национално предателство. Протестни акции на български турци има на редица места, но най-масови демонстрации се провеждат между 20 май и края на месеца в районите на Каолиново, Дулово, Исперих, Разград, Добрич, Търговище, Шумен, Омуртаг в Североизточна България и Джебел в Родопите. Освен възстановяването на културните и религиозните права и междуетническа толерантност, на някои от митингите се отправят искания за спиране на репресиите, „етническо“ представителство и решаване на наболелия проблем с мюфтийствата. Така например в декларация, прочетена в Шумен, се казва:
„[…]
10. Манифестантите, събрани в гр. Шумен, предлагат да има в ЦК на БКП представител на мюсюлманското малцинство, избран изключително от него.
11. От друга страна, ние изискваме да бъде разрешено на гражданите, експулсирани от България, да се завърнат, тъй като те не са извършили никакво престъпление срещу държавата.
12. Да престанат да се прекъсват или затрудняват телефонните разговори с Турция и кореспонденцията да се нормализира.
13. Мюфтиите да бъдат избирани от мюсюлманското малцинство, а не да бъдат посочвани от правителството.
14. Да бъдат освободени всички задържани или интернирани във връзка с кампанията на асимилация.
15. Всички, уволнени поради същите причини, да могат да се върнат на работните си места.“[13]
Цитираният документ свидетелства, покрай всичко друго, и за наивността, неориентираността и утопичните представи на протестиращите за властта, оставили белег и върху част от изявите на „неформалните организации“.
Освен по села, демонстрантите успяват да се съсредоточат и в изброените градове, без Каолиново, пред което са спрени. По начало мирните граждански протести на места прерастват в безредици, хаос и кървави сблъсъци, в които едната страна употребява подръчни средства, а другата – сълзотворен газ, бронирани машини, танкове, противопожарни коли, милиционерски палки, бойните изкуства на „червени барети“ и „каратисти“, а също и огнестрелно оръжие (край Каолиново, в с. Тодор Икономово в същия район, в Езерче и Дянково, Разградско, Медовец, Варненско, и др.). Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стотици са ранени, малтретирани или пребити. По този начин не само селските райони, но и редица градове стават сцена на масово насилие и кръвопролития.[14]
Освен броят на участвалите и жертвите от двете страни в този конфликт неизяснени остават и редица други обстоятелства и фактори. Според официалната версия на ДПС в началото на 1989 г. затворниците от ТНОДБ са поставени при по-леки условия, координират действията си и подготвят масовите протестни акции. Самият Ахмед Доган през пролетта на 1989 г. е в Пазарджишкия затвор.[15] За да не бъдат заподозрени в участие, организацията приема новото име Демократична лига за правата на човека. М. Юмер обаче оспорва причастността на организацията на Доган към тези масови протести.[16]
В ситуация на растящо напрежение в страната и все по-голямо международно внимание към потискането на турците, управляващите вземат спешни решения. Освен предприетите решителни и брутални действия за потушаване на размириците и овладяване на положението, стотици български турци набързо биват експулсирани в Югославия, Унгария и Австрия. Контингентът, определен от властта, се състои от активно протестирали, лидери, „туркофилски екстремисти“ и други считани за неблагонадежни, особено сред интелигенцията.[17] Това става прелюдия към „голямата екскурзия“ (лятото–есента на 1989 г., поредният евфемизъм заради туристическите паспорти и визи в съчетание с „български граждани, пожелали да посетят Турция“).
Въпреки че не е ясно накъде ще тръгнат нещата както с официалната турска позиция и действия, така и с нагласата сред самите български турци, отново се очертава като възможен традиционният през десетилетията изход. Разискванията по върховете на властта ясно показват, че „създаването на условия“ (ако отново цитираме предвижданията на Г. Танев от есента на 1982 г.) за масово изселване винаги е стояло като евентуална практическа мярка в съчетание с усилията, полагани за асимилация. Още в хода на преименуването през януари 1985 г. Т. Живков заявява:
„Но те [турските управляващи – бел. м., А. К.] категорично не се съгласяват по въпроса за изселването. А ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хиляди души. Щом желаят – да отиват.“[18]
На 29 май 1989 г. държавният глава прави по телевизията и радиото обръщение, което излиза на следващия ден по вестниците и в отделен отпечатък. Речта е дълга, но по същество не отстъпва от следвания курс. Основното послание е Турция да отвори границата си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност.[19] Навлиза се в нова, крайно изострена фаза на българо-турската дипломатическа разпра.[20] Определен фактор е и общественото мнение за приемане в „майката родина“ („анаватан“, докато турците извън Турция са граждани на „йозватан“, „собствена страна“). Самият евфемизъм „голяма екскурзия“, който се появява в средствата за масова информация, е свързан със заетата официално от българска страна позиция за свободно „туристическо“ пътуване с новите паспорти, което би трябвало да съответства на международните договорености. На конференцията в Париж външният министър Петър Младенов прави изказване в този дух и обвинява за безредиците „определени външни среди“.[21] Поведението на управниците през следващите изключително напрегнати месеци отново показва следване на „възродителната“ инерция. Това се проявява както в споменатите, оказали се последни мерки за вътрешно разместване и пр., така и в обосновките за външнополитическа употреба, поредния опит за мимикрия. На 7 юни на среща на Политбюро в резиденция „Бояна“ с първите секретари на ОК и ръководителите на БЗНС и ДКМС Т. Живков заявява:
„Нека си позволяват да говорят за изселване. Изселване няма! […] А всеки български гражданин – както ясно, просто и обикновено е казано, ако има желание, може да отиде било временно, било да остане да живее там, където отиде, в която част на света желае. […] Нито вътре в страната, нито на международни форуми, нито с турската страна трябва да водим преговори за изселване. […] Ние сме заинтересовани от широко излизане от страната върху основата на закона.“[22]
Така се стига до ситуацията, в която на 3 юни Турция отваря границата си и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба. И двете пропаганди, а също безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиск, раздухват повсеместна изселническа еуфория сред българските турци.[23] Нагнетяват се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което напълно устройва българските управници. На срещата с политическия елит на 7 юни 1989 г. Т. Живков не оставя никакви съмнения за смисъла на очертаващото се масово изселване и придружаващите го пропагандни и други мерки:
„Бунтовете в страната спряха след това изложение [от 29 май]. Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.“[24]
Стратегическият замисъл на вожда е доразвит угоднически от един от съхранилите своята твърдолинейност негови министри – Георги Йорданов:
„Не можем да кажем дали ще бъдат 200 хиляди или 100 хиляди, които ще отидат да се заселят в Турция, но държавата ни има интерес да изтече малко кръв. Това, което е нечисто, трябва да изтече, защото се оказа, че голяма част от организаторите са минали през лагери, през затвори. Те са фанатизирани докрай и за тях няма връщане. Има хора, които са изцяло на нашата позиция, у тях няма никакво колебание, защото крачка назад означава дори и физическо унищожение. Като се опрем на тези хора, като си отидат всички, които са най-фанатизирани, нещата постепенно ще се успокоят.“[25]
Съответно пропагандната кампания става особено масирана и насочена към обща мобилизация на националистическия ресурс. Една от важните стъпки е централизираното организиране и направляване на митинги, манифестации и други масови прояви „в подкрепа на Партията и правителството“ непосредствено след обръщението от 29 май. На тях са издигнати лозунги не само срещу коварството на Турция, но и на възмущение от националното предателсво на „неформални“ организации и лица. Сами по себе си те стават симптом за влияние и постижима масова мобилизация от страна на режима в обстановка на криза с етнически оттенък.[26]
Тодор Живков отново е напълно откровен, изразявайки задоволство от ефекта:
„Това, което постигнахме в съзнанието на българина – тревогата, сега трябва тази енергия да я насочим към дела.“[27]
На този фон през лятото-есента на 1989 г. в средствата за масова информация и най-вече в официоза „Работническо дело“ постоянно се поддържат рубрики и теми, посветени на особено актуалните към момента малцинствени и социални проблеми в югоизточната съседка, внимателни информационно-дезинформационни селекции от турски, западноевропейски, гръцки, съветски и др. вестници. Те са придружени от официални държавни, лични, на трудови колективи и пр. групови отговори на български граждани на квалифицирани като провокационни турски и западни изявления, сведения (включително на Амнести интернешънъл, но за Турция) и пр. Характерни са заглавия като: „Преследване на християни“; „Връзките на Анкара с расистите“ (от ЮАР); „Грубо нарушение на демокрацията“ (за процеса срещу ръководителите на Турската Обединена Комунистическа Партия); „Съдбата на политическите затворници“; „В духа на пантюркизма“; „Идеологията на пантюркизма в огледалото на истината“; „Плацдарм за агресия“ (на САЩ и НАТО); „Защо Турция се меси във вътрешните работи на своите съседи“; „Жискар д’Естен: „Не!“ на влизането на Турция в ЕИО“ и т. н.[28] В допълнение към актуалната политинформация продължава да фигурира и рубриката „Страници от българската история“, призоваваща към съпреживяване на миналото в днешния ден.[29] Тук са и превърналите се във важна „възродителна“ метафора еничари[30], и популярни изложения на многостранната историческа аргументация[31], не толкова отдавнашният „геноцид на Турция срещу четири народа“ (арменци, гърци, българи и кюрди)[32] и поредното изобличаващо обобщение на „жестоката султанско-ятаганска култура“, „пантюркизъм, омраза и фантичен национализъм“ (ХІV-ХХ век) в пряка връзка с настоящето и бъдещето.[33]
Междувременно в страната се разгръща трескава емигрантска вълна, свързана с опашки за паспорти, товарене на разрешеното за изнасяне имущество, продаване на друго, най-често на безценица, включително жилища за автомобили. По пътищата, водещи към българо-турската граница, тръгват колони от хиляди преселници, понесли скромните си притежания на социалистически труженици.
До този момент от погледа на изследователите е убягвал важен детайл от създалата се колективна атмосфера сред напускащите страната турци. Както горчиво отбелязва на споменаваното вече заседание на висшия „актив“ от октомври 1989 г. първият секретар на Разградския ОК на БКП Петър Петров: „Чакат на опашка в медицинските заведения за обрязване – а по-рано все пак контролирахме този процес.“[34] Това изказване е интересно по две причини. От него става ясно, че в резултат на изселническата вълна режимът вече не е в състояние да упражнява привичния натиск върху мюсюлманското население. От друга страна, желанието за напускане на страната не е изчезнало, макар че по това време Турция е затворила границата си. Информацията на Петров обаче съдържа още един съществен момент, а именно възобновяването на тази традиционна мюсюлманска практика в качеството й на общностен маркер. Десетилетията на ограничаване и потискане на изявите на идентичността явно са развили и сред самите турци несигурност по отношение на еталонното „турско“ в югоизточната съседка. В тях вече е загнезден „червеят на съмнението“ доколко са „истински турци“, което се подсилва и от опита на част от изселниците по време на „голямата екскурзия“.
Постепенно се развива и обратен поток, дължащ се на понесените изпитания, неосъществените очаквания, социални, хуманитарни, роднински и др. проблеми.[35] Колективният импулс за изселване е подхранен от търсенето на изход след около пет години на репресии и унижения, взаимна и външна агитация, страх от евентуално затваряне на границата. „Майските събития“ очертават предела на търпението и подчинението, а избирателните депортации на неблагонадеждни лица продължават. Съществен принос за размерите на емиграционната вълна имат и случаите на натиск и принуда от страна на властите. На места директно се поставя срок за снабдяване с паспорти и административно се осигурява напускане на страната по бързата процедура.[36]
При всички призиви и уверения на управляващите Турция не е готова да приеме стотиците хиляди хора, които се прехвърлят на нейна територия или се готвят да го направят. От другата страна на границата също се възцаряват хаос и несигурност, като мащабът на колективната драма добива все по-големи размери. Особено трогателно е свидетелството на Исмет Север – ръководител на една от изселническите организации в Истанбул:
„Прекарах дълги седмици и месеци на гарата в Одрин… Цялата гара – врати, прозорци, сводове, стълбове – беше облепена с бележки. С тези бележки семействата изпращаха послания на своите близки – брат, сестра, майка, син. Просто пише: „Сине, ние сме в Бурса при леля ти!“ Или „Сестро, аз съм в Къркларели при чичо.“ Никога няма да забравя една възрастна жена, която седеше на бордюра и плачеше […]…и ми обясни, че плаче заради теленцата, които е оставила сами в обора. Толкова бързо е трябвало да тръгне, че не успяла да се погрижи за животинките.“[37]
Въпреки общественото мнение и растящия критицизъм от страна на опозицията и в чужбина по отношение на държавните мерки при настаняването на бежанците, на 21 август границата е затворена. Още през юни на заседанията на Политбюро се прогнозира, че „Турция няма да издържи“, от което ще бъдат извлечени съответните вътрешно и външнополитически дивиденти, а също ще се намали напрежението в страната чрез исторически доказалия ефективността си клапан.[38] Все още препоръчващият се за експерт по тези въпроси Пенчо Кубадински заявява:
„Ние предприехме един ход, който във всички случаи е изгоден за нас. Ако Турция не отвори вратите, ние ще им кажем, че тя е виновна, че тя не ги приема. Ако отидат и след това се върнат, ще им кажем: Вие сте българи, къде ходите? Нали ви казахме да не ходите.“[39]
В крайна сметка идва редът на официална София да злорадства, тъй като се потвърждават част от очакванията. Сега пропагандната машина е впрегната в доказване на тази „правота на Партията и правителството“ и демонстриране на увереност в преодоляването на възникналите сериозни стопански проблеми. На фона на драматичното преселение на почти всеки трети от турците в България, в „Работническо дело“ ежедневно се публикуват многобройни материали в две направления на добре очертан тематичен кръг. Те са двуличието на турската позиция плюс тежкото положение на емигрантите и преоткриването на истинското отечество и народностна принадлежност от завърналите се, незаминалите или неуспелите да заминат. Сред многобройните характерни заглавия са: „Гласове на протест срещу антихуманния акт“ (затварянето на границата от турска страна, международни гласове); „Нежелание за справедливо уреждане“; „България държи на подписа си“ (под Белградския протокол от 23 февруари 1988 г.); „Това правителство няма право да остане“ (критики на опозицията в турския парламент); „Фиаското на една политика“; „Плитко скроена кампания“ (отново международни гласове); „Не е достатъчно да се каже само: „Ела!“ (критики в турската преса към правителството на Тургут Йозал); „Всички си приличат по едно – гладни са“ (за положението на изселниците на турска територия) и пр.[40]
Разбира се, не се пропуска златната възможност за легитимиране на правилността на държавната политика и укрепване на властта в момент, когато цялото българско общество вече е свидетел на ставащото поради неговия мащаб. Самото широко отразяване, по съответните начини, цели именно това. Особено показателно в тази посока е и поредното заиграване с лични съдби, невъзможност и безпомощност в тази ситуация, по същество – едно от специфичните проявления на комбинацията от принуда и манипулация, а също на крайния цинизъм на управляващите и верните им журналисти и общественици. От съществено значение е и отбелязваното от изследователите на „голямата екскурзия“ повсеместно недоволство от появилите се икономически проблеми. Частично или напълно се опразват селища и райони, длъжности и пр. Нарастват затрудненията в местната промишленост и при прибирането на реколтата, а също и в големи индустриални предприятия в страната и в транспорта, където работят и български турци. При надвисналата опастност от хаос в компактните селища и смесените райони, и криза в икономиката като цяло, държавата прилага различни мобилизационни и компенсаторни мерки за заместване на чувствителния отлив на работна ръка. Това допълнително раздухва негативни емоции спрямо българските турци. Същевременно се следи да не се появи дефицит на стоки поради масовото изкупуване, регламентира се позволеното за изнасяне и др. извънредни мерки.[41]
Това напрежение ясно се долавя от страниците на „Работническо дело“. В немалко от казионните декларации се проследява нишката на явни или полуприкрити обвинения спрямо напускащите или напусналите България за техния избор и възникналите проблеми. Национализмът в този момент става най-важният властови ресурс. Съответно в официоза се поддържат рубрики като „Времето е най-справедливият съдник между истината и заблудата“[42], „Ще падне ли бариера и пред заблудата?“ (след затварянето на границата)[43] и др., информации за състояли се пресконференции с участието на чужди журналисти, международни реакции и т. н. В средствата за масова информация периодично се появява и отразява поредната декларация на мюфтиите[44], чийто престиж сред мюсюлманската общност в този момент вече клони към нула. Специално място е запазено за стотици интервюта, писма[45], обръщения, коментари, репортажи или комбинации от тях със съответните инидивидуални и групови гласове на останали и завърнали се български турци. По това време се организират срещи с тях, съставят се и се разпространяват обръщения, например:
„Обръщаме се към турските управници: Не искаме да бъдем пионки в ръцете на пантюркизма, на турския национализъм, на нечистите ви политически интриги. Разбра се добре, че посяхте интриги и се надявахте друг да жъне вашата измамна жътва. Но тя носи и отрезвяване. Видя се „раят“, който обещавахте – пустинните земи на Анадола, лагери от палатки и къшей горчив хляб; десетки бариери – политически, етнически, социални, гранични. Тези, които повярваха на думите ви и дойдоха, се оказаха „гяури“ и потънаха в униженията на нежелани чужденци…“[46]
Отново няма как, а и съвършено не е нужно да отделяме разочарованията и изпитанията в Турция, привързаността към България и родните места, трагедията на разделените семейства и разпиляното имущество от страха заради демонстрираните с изселването неблагонадежност и окончателно скъсване с тази власт и общество.
През лятото на 1989 г. по върховете на властта постоянно се разискват въпросите около движимата и особено недвижимата собственост на изселващите се, добитъка, изтеглените спестявания, регламентирането на изнасяните стоки и парични суми, и пр. Непрекъснато се дават указания за „спазване на социалистическата законност“ при трескавата покупко-продажба на много ниски цени и редица други проблеми. Предприемат се мерки жилищата да бъдат изкупувани от общините, а не от частни лица, животните – от АПК, и т. н., с цел да се спре ширещата се спекула.[47]
На срещата в Бояна от 7 юни 1989 г. Тодор Живков дава следните указания:
„Къщите остават на общините. Инвентар, който притежава, също. Ако той е повредил къщата, инвентара, няма да му се даде паспорт и ще трябва да отговаря пред съда. […] Аз смятам, че трябва да сложим ръка на тези къщи. […] Ще намерим млади семейства, които ще отидат да работят там, ще им дадем безплатно къщи и т. н.“ [48]
Същевременно на места получаването на паспортите става срещу предварителна продажба на жилището и други условия, на практика чрез изнудване. И в този случай са налице разнопосочни официални и неофициални сигнали към турското малцинство и цялото общество. Показателно е изказване на Т. Живков пред Политбюро на 16 юни 1989 г.:
„С интелигенцията от това население трябва да се проведат разговори – лекари, студенти и прочие – и да им се каже, че ще излязат оттук, когато платят не по-малко от половин милион долара за разходите, които сме направили за тяхното обучение и подготовка. „Вместо да отидете сега да разяснявате, вие искате да бягате.“ Паспорти няма да получат. „Или се включвайте на работа, или не само че няма да отидете, но ще бъдете изместени в други райони!“ [49]
Така се очертава ситуацията на различни възможности за натиск от страна на държавата и местните власти, а също начини на облага от чуждото нещастие. От другата страна са настояващите роднини и близки, един от двигателите на „голямата екскурзия“, в съчетание с толкова споменаваната психоза. Ще приведем текста на една молба до първия секретар на ОК на БКП – Пловдив от есента на 1989 г.:
„Подлъган от вражеската пропаганда и давлението на близки и приятели, реших да замина на посещение в Турция, където е родната ми сестра. За издаване на задграничен паспорт се принудих да обявя за продан единствения си апартамент. През септември получих писмо от съвета в Асеновград, че апартаментът ми е изкупен от съвета. До 29. ІХ. апартаментът не беше продаден и актуван като държавен, нито пък ми беше платен. Въпреки това получих писмо от съвета да освободя апартамента. Сега съм изправен пред опасността пред настъпващата зима да бъда изкаран от жилището си с четирите си малки деца, едното от които е на една година… Да ми се даде възможност с честен труд, като не жалим сили, да измием петното, което щяхме да си лепнем, ако бяхме посетили Турция… Да ни се даде възможност както досега с труд и дисциплина да процъфтява скъпата ни родина и Асеновград…“[50]
Вменяването на вина заради „изневярата към родината“ е съвсем директно по страниците на „Работническо дело“. Покрай изразяваното съчувствие и повторното приемане в истинското отечество, тук са налице писания като: „Грижи, но и взискателност“ (за икономическите трудности);[51], „Нощни пиявици/Майка срещу дъщеря/Клеветникът“[52], „Срещи в Лудогорието“, „Писмо с обратен адрес“[53] (манипулиране и подчертаване на поколенчески разминавания и разриви); „Читателят сам избира темата: родолюбието/Каквото сам направиш за себе си – никой не може да ти го стори“; „Труден е обратният път“ (разсъждения за изгубеното доверие и др.)[54]; „Голям е грехът ни пред родината“; „Завръщане с наведени глави/За нас няма място в Турция/Искрено ли е разкаянието? (покайни изповеди, а също журналистически интерпретации), и много други.[55]
Така за пореден път българските турци се озовават в ролята на заложници на големите политически игри. Те обаче ще доведат и до падането на Живковия режим, който споменатите и други предприети маневри не могат да спасят.[56] С това ще настъпи и краят на „възродителния процес“. Мащабът на „голямата екскурзия“, освен всичко друго, ярко демонстрира провала на асимилационната кампания и по своему допринася за окончателното дискредитиране на управляващата клика.
Между отварянето и затварянето на границата от турска страна, от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 души успяват да емигрират, а до самото отстраняване на Живков от власт около 40 000 се завръщат обратно в България преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи.[57] Не по-малко важно обаче е, че още около 400 000 са подали заявления за паспорти, което общо прави над 80 % заминали и желаещи да напуснат страната.[58] До края на 1990 г. в България се завръщат над 150 000 (около 40%) от изселниците. Те се озовават в страна, обхваната от радикални политически промени, които постепенно ще очертаят статута им на пълноправни граждани.[59] Като цялото общество, българските турци ще трябва да заживеят с надеждите, противоречията и проблемите на дълго продължилия преход. Откъси от книгата:
„Възродителният процес“: Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици.
Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.
Издание на Институт за изследване на близкото минало,
Институт „Отворено общество“ и СИЕЛА, София 2008 Публикацията се извършва с разрешение на авторите
[1] Вж. по-подробно Калинова, Е. , И. Баева. Българските преходи 1939-2002, С., „Парадигма“, 2002, 233-241. [2] Личен архив на А. Кальонски; Истината за „възродителния процес“…36, 50-54, 103, 106; Стандарт, 5 юни 1993 г. („ДПС – портрет в движение. От нелегална организация до парламентарен център“). [3] Вж. например Amnesty Inernational: Bulgarien: Inhaftierung von ethnischen Türken und Menschenrechtsaktivisten, Februar, 1989; Amnesty Inernational Jahrbuch, 1989, S. 425-428’ [4] Демокрация, 17 юни 1993. (Писмо-жалба до Тодор Живков, за което подателят му е изпратен в Белене). [5]Истината за „възродителния процес“…с. 112, 117. През юли 1989 г. трима терористи хвърлят бомба пред хотел в курорта Слънчев бряг и вземат две деца за заложници, опитвайки се да стигнат до Турция.–Стоянов, В. Цит. съч., с. 199. [6] Интервю с М.Узункъш – Във: Историята, населена…, Т. І, 458-459. [7] По-подробно: Ялъмов, И. Цит. съч., 442-456. За различни твърдения и обстоятелства във връзка с евентуална постановка и разрабатки на ДС – Стоянов, В. Цит. съч., с. 198-199; Стандарт, 5 юни 1993. [8] Седем, 9-15 март 2005. (Халиф, О., Д. Цанкова. „Истинското лице на съпротивата: Демократичната лига на турците в България./Хроника на борбата срещу Живковия режим – ноември 1988 – май 1989 г.“, в контекста на оспорване на някаква роля на Ахмед Доган и др. лидери на бъдещото ДПС в организацията и ръкводството на протестите от май 1989 г.); Седем, 16-22 март 2005. (Халиф, О., Д. Цанкова. „Истинското лице на съпротивата: Демократичната лига на турците в България./ ДС и ДПС и днес подменят истината за борбата срещу Живковия режим“, в същия актуален политически контекст.); Стоянов, В.Ялъмов, И. Цит. съч. 454-458. Цит. съч., 201-202; [9] Демокрация, 27 ноември 1993. (Според М. Юмер, по това време кмет от ДПС в Крумовград, в навечерието на протестите лигата е наброявала над 10 000 члена). [10] Истината за „възродителния процес“…с. 107. [11] Етническият конфликт в България 1989 г…С., 85-87. [12]Декларация на Независимия стачен комитет на мюсюлманското малцинство ( В полунощ на 29 май 11 жители на община Долни извор, Хасковска област, се присъединяват към гладната стачка, обявена в полунощ на 24 май 1989 г.). Сред исканията фигурира „Да бъдат освободени всички затворени в психиатрични заведения поради тяхната етническа, религиозна и политическа принадлежност.“ – личен архив на А. Кальонски. [13]Декларация на представители на мюсюлманското малцинство, предадена на българските власти и прочетена пред манифестантите, събрани в Шумен на 24 май 1989 г. в 15 :15 ч. –Строго поверителна справка, личен архив на А. Кальонски. [14] Истината за „възродителния процес“…50, 52, 59, 94-95; Стоянов, В. Цит. съч., 202-204; Ялъмов, И. Цит. съч., 458-462; Трифонов, Ст. Цит. съч., 223. [15] В едно свое интервю А. Доган описва ситуацията по следния начин: „На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на Виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май Първа конференция по човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-ти, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си.“ –Стандарт, 5 юни 1993. [16]Демокрация, 27 ноември 1993. [17] „Истината за „възродителния процес“ …с. 69, 86; Стоянов, В. Цит. съч., 204-205; Ялъмов, И. Цит. съч., 462-463. [19] Пак там, 38-44 (Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило Отечество. Изявление на председателя на Държавния съвет на Народна Република България Тодор Живков по Българската телевизия и Българското радио – 29 май 1989 г.). [20] За българо-турските отношения и международния аспект на „голямата екскурзия“ – Стоянов, В. Цит. съч., 207-214. [21] Калинова, Е., И. Баева. Цит. съч., с. 244, 454. [22] Истината за „възродителния процес“…с. 87. [23] Пак там, 87, 89, 97, 103, 107, 113, 115-116, 120, 129. [26] Пак там, с. 45-49 (Писмо до първите секретари на ОК на БКП, 30 май 1989 г., за организацията на масовите прояви на подкрепа, респективно възмущение и др.). мобилизационни пропагандни мерки). [27] Пак там, с. 73 (Заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 6 юни 1989 г.). [28] Работническо дело, юни-октомври 1989.; За друг многотиражен всекидневник – в. „Отечествен фронт“ вж: Кусева, М. Един вестник за „Възродителния процес“ (1894-1989). – Във: Етническата картина в България (Проучвания 1992 г.). С., „Клуб’90“, 1993, 164-167. [29]Работническо дело, 17 август 1989. (Характерно заглавие/подзаглавия: Дамянов, Н. „Тайната на Боринския некропол/Неоспорими доказателства за приемствеността в етнокултурното развитие на Родопите и за българската същност на местното население/ Археологията придобива статус и на наука за съвременността.“). [30] Пак там. 4 септември 1989. (Георгиева, Цв. „Без дом и род, без минало и бъдеще/Кръвният данък в историята на България“). [31] Пак там, 29 август 1989. (Петров, П. „Неоспоримите свидетелства на историята“). [32] 13 септември 1989. (Задгорски, Д. „Пред съда на паметта на човечеството/Пет милиона жертви – страшната цена на геноцида на Турция срещу четири народа“). [33] Пак там. (Балевски, А. Общ дом не може да се гради върху насилие и ненавист/Фалшификациите на пантюркизма са несъвместими с езика на цивилизоваността“). [34] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3788, л. 148. [35] Етническият конфликт в България…с. 109-110. [36]Истината за „възродителния процес“, с. 59-146 (Заседания на Политбюро между 6 и 16 юни 1989 г.); Ялъмов, И. Цит. съч., 463-481; Желязкова, А. Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – Във: Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С., МЦПМКВ, 1998, 20-21; Бюксеншютц, У. Цит. съч., 153-156. [37] Интервю с И. Север – Във: Историята, населена…, Т. І, с. 320. [38] Истината за „възродителния процес“, с. 76. [40] Работническо дело, август - октомври 1989. [41] Истината за „възродителния процес“…с. 61, 63-66, 71, 74, 88-89, 92-100, 105, 108-112, 133, 144. [42] Работническо дело, 16 август 1989. ( „Имената на страха“ и „Полет в …пустотата“ – за самото заминаване и положението на преселниците в Турция). [43] Пак там, 23 август 1989. (Подобен репортаж – „Любезната“ покана се отменя“). [44] Пак там, 29 август 1989. („Дълбоко възмущение от злостната антибългарска кампания. -Декларация на българското мюслманско духовенство“ ). [45] ДА – Кърджали, ф. 808, оп. З, а. е. 44, л. 69-72. (Справка за писмата, прочетени пред населението, и тяхното мнение относно положението в капиталистическа Турция на изселниците. -– информация на Ю. Ферхадов, председател на Общинския комитет на ОФ в с. Гулийка, за протекли събрания с публично четене, а също и огласяване по радиоуредбата на писма от емигранти в Турция до техни роднини, приятели и съученици в споменатото село, Сливарка, Подрумче, Багрилци, Рогач, Пелин, Перуника, Чернооки и Чал, Кърджалийски окръг, 1978 г). Оттренираният в края на 70-те години типичен пропаганден похват се използва и в този случай. [46]„Обръщение от участниците в срещата „България – наше отечество, съдба и бъдеще“, състояла се на 28. 09. 1989 г. в гр. София“ . Самостоятелен отпечатък. [47]Пак там, с. 70, 73, 97, 99, 114. [50]Демокрация, 17 юни 1993. Тук са цитирани документи и за други случаи на административна принуда при изселването в Турция от Асеновградско: Удостоверение от Общинския съвет – Асеновград № 94-Н-245 от 11 август 1989 г. : „Лицата Н. И. К. и Р. И. К. са обявили на продажба собствената си жилищна сграда, построена в държавен парцел… Настоящото да им послужи пред районното управление на МВР – Асеновград, за издаване на задгранични паспорти“; Заповеди за изземване на непродадени жилища на неуспели да заминат поради затварянето на българо-турската граница или по други причини хора: „Да се изземе от …владеещи незаконно държавен апартамент…“; Отмяна от съда на изземвания на жилища на български граждани“ с възстановени имена, пожелали да посетят Турция“. [51] Работническо дело, 30 август 1989. [52]Пак там, 4 септември 1989. [53]Пак там 4 септември 1989. [54] Пак там, 12, 13 септември 1989. [55] Пак там, 14 септември 1989. [56] Калинова, Е., И. Баева. Цит. съч., 246-257. [57] За „голямата екскурзия“, социалния й състав, различни оценки на интензивността и числеността на емиграционната вълна и обратния поток до края на 1989, а след това до края на 1990 г. – Димитрова, Д. Българските турци преселници…с.76-79; Димитрова, Д. Турският печат…с. 178-181; Стоянов, В. Цит. съч., 204-214; Бюксеншюц, У. Цит. съч., 176-182; Етническият конфликт в България 1989, С., 1990, 106-112; Vasileva, D. Bulgarian Turkish Emigration and Return. – International Migration Review, 1992, 26/2, 342-353. [58] Баев, Й., Н. Котев. Цит. съч., кн. 2, 59-60. [59] Стоянов, В. Цит. съч., 214-233; Стоянов, В. По трудния път към възраждането – българските турци и мюсюлмани в отвоюване на малцинствените си права. – Във: Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Осем години по-късно. С., Асоциация АКСЕС и Издателство „Отворено общество“, 2000, 190-205; Кертиков, К. Етнонационалният проблем в България. – Bulgarian Quarterly, 1, 1992, 76-120. |
Алексей Кальонски
Няма коментари:
Публикуване на коментар