Аудио:Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско !

ЦИТАТ:

Премиерът извади от джоба си агитационен материал на ДПС, разпространяван в Силистренско на турски, и го анализира пред множеството. "Толерантни, решителни, единни" пише отдолу", започна той и продължи с цитат от листа: "А днес ГЕРБ искат всички новородени да носят български имена". "Ама как... ние имаме министър от турски произход (б.ред. министърът на културата Вежди Рашидов)", отговори задочно на написаното премиерът. Според Борисов ДПС лъжат безогледно, "защото ние работим много по-добре с турските фирми, които инвестират в страната".

"Това трябва да е го е писал бивш агент на Държавна сигурност. Може и от на всеки километър да е, но са му дали грешни реплики", коментира през смях министър-председателят.

:::

ГЛУПАКО,ЧУЙ ПЪРВО КАКВО СИ ГОВОРИЛ,САМИЯТ ТИ !

:::

Аудио:

Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско

ТУК !

Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората

Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората

Дискусии - България

Написано от Сабри Искендер

Петък, 20 Март 2009

Сабри Искендер е секретар на „Демократичната лига за защита правата на човека в България“, легална правозащитна организация, създадена в комунистическа България през ноември 1988. Роден е на 08 септември 1947 в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две години и половина, когато баща му загива при трудова злополука. Детството му не е безгрижно. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша – и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокопават тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в „Пътни строежи“.

На 17 януари 1985 (един ден преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен, където е жестоко малтретиран. В ареста остава до 8 май 1985, а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 е отново в ареста (този път на ул. „Развигор“, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване от родината му България в Република Турция, извършено на 16 май 1989 година от органите за сигурност на комунистическа България. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.

Разкажи за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?

През 1988 година, на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: „Ами то хубаво, ами ако узнаят?“ Казвам им: „Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация.“ Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в Конституцията. Член 52, алинея първа... какво гласи? Това, това и това гласи. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите Конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам Конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те – млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: „Как може да говориш така?“ А аз им казвам: „Истината говоря. Ето законът какво казва.“ „Да оставим сега закона – казват ми. – Партията друго казва.“

Как реагираха хората на вашата битка с режима?

Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. „Труд“ и друго копие до радио Свободна Европа, за да се разпространи. Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу „живия вълк“ може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор. Хората слушаха радио Свободна Европа и това им даваше кураж. Идва един човек и ми казва: „От Червен бряг имаш много поздрави! От един непознат – по радиото те слушал, че се бориш срещу Тодор Живков.“

Кога те задържаха за първи път?

Първо ме задържаха в Сливен на 17 януари 1985, превантивно – един ден преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха – с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха на ужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27–годишен бях, наклеветиха ме. Един старши от МВР–то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо – аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин – Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Комунистите така правеха – вкарват в затвора за нищо и после ей така политизирват хората. Сами те принуждават. Всичко е от несправедливост. Вижте историята. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.

Така е.

– И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38 годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен – там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.

Колко души бяхте в концлагера Белене?

514 човека ли бяхме, 517 ли – нещо такова. Над 500. И българи имаше също. Аз бях от Сливен, но имаше хора от цяла България – най-много от Кърджалийско имаше, после от Сливенско... От Ябланово – това голямо село, имаше много. Оттам само имаше около 48 човека. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 в село Камено поле, Врачанско. Предадоха ме в кметството и казват: „Този така и така го караме, една тетрадка ще му направите всеки ден да идва да се разписва – и сутрин, и вечер да се разписва, че е тук, че не отсъства.“

А къде беше настанен в това село?

В една квартира, намериха ми те една квартира.

Ти ли трябваше да я плащаш?

Аз трябваше да я плащам. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари за квартира.

Българи ли бяха?

Да, да българи. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха идеални там, няма какво да се говори. Хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори – те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме – а-а, малко по-друго стана. Сетне като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен – ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас – всякакви хора има, има и добри, има и лоши. Тия хора там, в Камено поле, бяха добри хора, много добри. За два-три месеца ме опознаха и станахме приятели.

А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?

През октомври 1986 взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше – във Виена, в Австрия. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16 годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали „Стой!“. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат „Стой“. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина. Високо е там, връх Ком. Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: „Дай да се предадем“. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: „Какви сте, откъде сте?“. „Ами сбъркали сме пътя“, му викам. „Ами тук е застава“ , казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме. Има там един бутон, натиснах го, дойде един войник, обади се на капитана. Дойде и джипката с капитана.

А разбраха ли, че сте искали да избягате?

Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му – от Бързия. И там, викам, отиваме – на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?“ Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било – чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. „Вие сте за мен нарушители“, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат. Застава „Победител“, още го помня името. Оттам ни закараха в Драгоман, после на „Развигор“. След три дена освободили моя син, отишло си момчето, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: „Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?“ „Няма да направиш лошо“, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.

В кой затвор?

След следствието първо бях в Централния затвор в София, от януари до август 1987. През август ме преместиха в Старозагорския затвор. С Ахмед Доган там се срещнахме – в Старозагорския.

Колко време изкара в старозагорския затвор?

До 30 април 1988. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина я изкарваш.

Доган как се държеше в затвора?

Доган как се държеше... В една гладна стачка участваше, направихме там една гладна стачка. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: „Абе ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.“ И той се отказа.

Отказа се от гладната стачка?

Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган... де да знам, ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.

Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?

Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет – що е демокрация, що е самостоятелност. А това е важно, когато трябва да решиш съдбата на своята страна, а не да се водиш по ума на Москва. Когато ти обичаш своята страна, трябва да мислиш как хората, които живеят в тази страна да са щастливи. България може да стане Швейцария на Балканите. Хората са работливи, каквото сееш – никне, гладен никой няма да остане. Хората са работливи.

Какво стана после?

Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Първия път нямах чаршафи, одеяло, нищо. От ДЗС-то ми дадоха, от техния склад. Дадоха ми хората дюшек, чаршафи. Сетне наши хора ми донесоха дрехи. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.

А къде беше второто изселване?

Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти – не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачански окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио Свободна Европа слушат, Би Би Си слушат. Всичко знаят, много отворени бяха. Носеха ми яйца – ей викат, благодарение на теб, пак за нашето село казаха по радиото. Като отидох за второто заточение, хората там ме помолиха, понеже нямаше кой да кара комбайна, а аз имам шофьорска книжка, и два сезона направих като комбайнер. Не съм бил комбайнер, но се научих. Ами те стари хора там, старци са, няма кой да кара комбайна.

А имаше ли кой да те обучи, как се научи да караш комбайна?

Няма кой, няма кой да те научи. Сам. По неволя (смее се). То не е сложно, основното е да имаш шофьорска книжка, а на комбайна като му разбереш лостовете – това е за надолу, това е за пускане, за няма и един час можеш да се научиш да караш комбайн.

И разкажи сега за Демократичната лига?

Тази работа я замислих още като бях задържан на „Развигор“. Седя и мисля – как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах – Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: „Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.“ Викам му: „Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.“ И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по Свободна Европа. По радиото като чул и идва при мен в Камено поле и ме прегръща и вика: „Ти в затвора каза и го направи“. Казвам: „то приказки много, дела трябва да има“. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.

А като отиде в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?

На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ – той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи: „Аз съм готов“, каза. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийския университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по- сетне го преместиха в с. Комарево – да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. „Те – вика – може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е“. А и тогава от ДС бяха създали един „Комитет по правата на човека“ начело с един Константин Телалов – за парлама само. То само името на този Комитет като му погледнеш: Комитет по правата на човека, даже няма думата „защита“ в името му. Само за парлама създаден от Тодор Живков и ДС. Каква работа ще имаме ние там? Мустафа казва: „Ние като влезем в него и отвътре ще го променим“. Това, казвам му, е дълга и широка и няма да успеем. Аз предлагам най-краткия път. И му викам: „Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път“. Той ми казва: „Ще видим, трябва да се помисли.“ И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, фатално число (смее се)... от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях, върнах малко назад и го питам: „Откъде идваш?“ Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам. Бях малко в отпуска.“ „Сега – питам го – съгласен ли си?“ „Сега съм съгласен“ – казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември. Имаше и още един – четвърти човек от Силистра – Хайретин Алиев (сега се казва Йостюрк). Но той каза: аз ще работя с вас, но не ми пишете името. Каквото трябва ще правя, но не ми пишете името. Слабичък беше, много пушеше. Страх го беше човекът, но много помагаше. А и то си беше страшно. Ние като се подписахме, в кръг се подписахме – за да не разберат кой е пръв, кой е втори, кой е трети.

И тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?

Малко по-късно, първо бяхме „триумвират“(смее се). После избрахме Мустафа Юмер за председател. Хайретин първо предложи мен, защото съм бил в Белене и защото идеята е моя. Но аз казах: „Мустафа е философ, той е по-подходящ за председател.“ Не е важно аз да съм председател, важно е световната общественост да разбере, че ние се борим. Направихме и програмата. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер – той е философ, учен човек, умен човек и написа много хубава програма. Аз сам никога няма да мога да направя една такава програма идеална. Е, по неволя, мога да направя, неволята учи човека, но няма да е така добре. Но целта е да се види, че ние си искаме правата, това е. Първо се разбрахме всеки да напише нещо и сетне общо да се съберем и да решим. Обаче ние не сме свободни хора, за да се събираме всеки ден, рисковано е. Тогава Мустафа Юмер написа програмата, написа и обръщение. Първата програма, която направихме беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.

Каква беше последната точка?

Последната точка беше, че от виновниците за „възродителния процес“ ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма–проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра – той е правист. Той също беше изселен – в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация – едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия. А то няма нищо опасно в тази работа, но комунистите се плашеха и от сянката си. И затова създадоха и много доносници. Гледах сетне документални филми за Втората световна война и виждам, че нашият режим в България е бил като този на Хитлер. А нали все ни съдеха за разгласяване на държавна тайна, написахме, че държавна тайна може да има, но трябва да се каже за народа кое е държавна тайна и кое – не.

Да, разумно. После какво стана?

После, аз нали съм лежал в затвора и знам – никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш – дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта. Ако направиш обратното, какво ще направят? Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят. Ще лъжат хората, за да ги настройват срещу нас. Затова програмата я написахме и на турски, и на български език. В турското посолство не може да се влезе. Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят – в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. „Отечествен фронт“; Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание и на „Работническо дело“, а Али Орманлъ – на главния прокурор и на в. „Земеделско знаме“. Значи на 6 места сме я изпратили.

Някой публикува ли я?

Че кой ще я публикува? Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? Никога не се публикуват. Но когато ще предадем на радио Свободна Европа, на ББС и на Дойче веле, ние казваме, че еди-къде си сме я пратили. Иначе е въздух, другата страна ще каже – на нас нищо не е пратено, тия си измислят. А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава – в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител – един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него и говорих с леля му. Те искаха да се обединим, но аз им казах – по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел – демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.

А как осъществявахте връзката с радио Свободна Европа, не ви ли следяха?

Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по Свободна Европа по обед, когато всички спят. Помня наизуст телефоните. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: „протестно писмо“ и вика: „не може, дума да не става“. А, не може – казвам, – ама ако е поздравителна телеграма до Тодор Живков, ще я пуснеш, нали? Съжалявам, Сабри, казва ми тя, не може. И го прочетохме по радиото.

Кога беше това?

На 9 или 10 март мисля. На 9 март 1989.

А в пощата как се обаждаше до радио Свободна Европа? С покана за разговор ли?

– Не, не с покани – автоматично. Вече имаше и автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. Но така предавахме по Свободна Европа – членове колко станахме, за гладните стачки обявявахме. Духът на народа трябва да се поддържа. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името.

(вж. тук изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_S_iskenderov.html )

И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото. И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм. Терористи никой не защитава и това е много правилно.

Как се развиха събитията после?

На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по Свободна Европа ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио Свободна Европа връзката не е прекъсната. Продължава.

И двамата едновременно ли ги екстрадираха?

В един ден, но в различни коли. Изгонили ги от България без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня:

„Гражданино Живков,
крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България“.

И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Питам го да каже къде са, защото техни близки идват, питат къде са и се тревожат. Така започва и след това пиша, че на еди-коя си дата започва щафетна гладна стачка, изреждам имената на тия хора от Дулово и обявявам, че се присъединявам към тях. На 12 май започнах гладна стачка. И накрая му пиша: вие освен, че отнехте всички права на турското малцинство в България, но и основното, българското население тегли вече 35-40 години от вашата диктатура. Направо му пиша, че е диктатура, не със заобикалки. Аз съм сложил главата тогава в торбата, ще кажа, как няма да кажа. И му пиша, че ние ще се борим докрай за възвръщането на нашите права. Защото какво е човекът без свобода, без име, без достойнство? Нищо не е. И пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник „Труд“. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.

Кога те експулсираха?

На 16 май вечерта дойдоха в Камено поле с две коли. По пътя те ядат, аз не ям, аз съм в гладна стачка тогава. Спряхме в един ресторант „Гергана“, оттатък Хасково. Ядоха, пиха, аз викам – аз няма да ям, няма да пия, аз съм в гладна стачка. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.

Грубо ли се държаха?

Не, не. Не бяха груби. До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там.

„Ти – питат ме – сега като отидеш в Турция какво ще разправяш там?“ „Истината ще кажа – отговарям им – Аз не съм научен да лъжа. Но то и това, което сте направили и него не мога да обясня на хората защо го направихте?“ А на 17 май бях вече в Турция и по радио Свободна Европа четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!“

Поддържаш ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?

Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.

От ДПС ли?

Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.

В разговора внезапно се намесва нашият домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо:

Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците си да носят табелки с новите им, „българските“, имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма.

Сабри кимва и продължава:

Ние не сме правили „Демократичната лига“ за слава. Ние, каквото сме направили, от човещина сме направили. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.

Още повече, че сега всеки може да се бие в гърдите, но тогава куражлиите не са били много.

Да, не бяха много отначало. Те после хората се окуражаваха като слушат по радиото. И не само турците – и българите кураж вземат. Овчари са ми разказвали, че ходят с овцете и слушат транзистора. Като слушат по радиото, и хората кураж получават. Виж какво нещо са медиите и духът – голяма сила!

А как разбираха хората по места кои са отговорниците?

Пак по радиото. По радиото съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио Свободна Европа, или на Дойче веле, или на ББС. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има. Даже и да трябва да си вържеш обувките, пак може да е опасно, защото може да помислят, че се навеждаш да вземеш камък и да хвърляш по милицията. Порядъчно трябва да бъде всичко. И в програмата е залегнало.

Колко членове имахте?

Само при мен аз бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.

А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?

Ами те идваха. Така ставаше връзката. Идваха нощем – който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. „Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.“

Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. „Защо, питам ги, защо тъй?“ И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Аз им казвам: „Вижте, най-големият риск ние носим. Вие може да кажете: ние се излъгахме, хвърлете всичката вина на нас, ние сме съгласни. Но не се отказвайте, ще видите, ние сме решили да се борим за нашите права. Не се отказвайте. Който е решителен, той ще победи.“

Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: „Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?“ „А, хвърли ги в печката – викат, – по-добре е...“ И аз ги хвърлих в печката. След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам – 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Заповядайте, казвам. Ние, вика, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.

Хубаво е това, хубава история.

Да, окуражили се пак. Човек идва, молба дава, после може да се откаже, това си е негово право. Но 474 се окуражиха и това е само при нас. После в окръзите – станаха хиляди. За събитията хората следяха радио Свободна Европа, ББС, Дойче веле.

Вие сътрудничихте ли си с НДЗПЧ и с „Дружеството за подкрепа на Виена'89“?

Да, да. Ние ги подкрепяхме тях и те нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89“ си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ – Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за Съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.

Като ви екстрадираха от България, какво стана?

Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.

Ти се познаваше с него от затвора, така ли?

Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал – бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: „Хюсеин Нух ти ли си?“ „Аз съм -казва, – а ти кой си? Понеже тъмно и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме и изпушихме по една цигара. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях – голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо може да се каже, че ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. Страшно беше, голяма треска. Изпотих се целият. И сутринта вместо да ме закарат в болницата на доктор, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта – там. Студено, кучешки студ. Добре че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. „На никой няма да казвате“, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: „Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.“ Вее отдолу под вратата, ние нямаме нищо, само едно износено, протрито одеяло, с дупки. Изправихме дюшека, той мушамен беше, и седнахме на земята гръб с гръб да се затоплим. Оттам ме туриха в една единична килия. После мен ме закараха в Белене. Него го закараха в затвора – заради съпротивата в Ябланово. После когато излезе от затвора и като направихме ние Демократичната лига, аз му казах: ако нас ни убият, арестуват или изгонят от България, ти си председателят на Демократичната лига.

Имахте ръководство в сянка?

Да, дублирахме всичко, за да може ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта преди да ме депортират да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива. Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички – и българи, и турци. Взеха на хората воловете и нивите, и на българи, и на турци. И тогава хората се разбунтуваха – защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме – защото ни посегнаха на имената, на достойнството. И всеки започна да търси по някакъв начин да протестира. Че ние, турците в България, какво сме направили –само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е?

Престъпление срещу човечеството, какво друго.

Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско и други села. А майорът му казва: „Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя“. „Тогава – креснал му генералът – ще си дадеш оставката!“ И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история. Историята е изопачена до неузнаваемост. Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората – ей това направиха. Самите правителства това гледаха – хората да се мразят. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Ами никъде. Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич – ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.

Интервюто води Даниела Горчева

http://www.librev.com

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !

Get this widget | Track details | eSnips Social DNA

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !

:::

Бойко Борисов в Чикаго

Get this widget | Track details | eSnips Social DNA

"Той (Бойко Борисов - бел. ред.) каза, че одобрява възродителния процес, не одобрявал само методите му. Означава ли това, че ако дойде на власт, ще провежда нов възродителен процес с демократични средства?" "Каква е основата на населението в момента - 1 млн. цигани, 700-800 хиляди турци, 2.5 млн. пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ !"