"Технология на злото" - Татяна Ваксберг !

Разследване

Технология на злото

2. Взривовете през август 1984-а

Татяна Ваксберг

"Сега" публикува разследването на Татяна Ваксберг за насилствената асимилация на българските турци. 3-те статии са част от бъдеща книга и разкриват подготовката и началото на военната акция за отнемане на имената. Разследването е по документи от архивите на БКП, МВР, Държавния съвет на НРБ, Министерския съвет, държавния архив в Кърджали, архива на Балканлълар - Истанбул, както и по разкази на многобройни очевидци. Предимство е дадено на онези факти, които са потвърдени едновременно от архивните документи и от свидетелствата на жертвите на престъплението. Документите се публикуват за първи път в печата.

Каре

Действията на МВР през есента на 1984 г. показват, че ръководството му е знаело за предстоящата асимилация на всички български турци. Тодор Живков, автор на няколко асимилационни кампании до този момент, нееднократно изтъква минусите на акцията срещу българските мюсюлмани от западния склон на Родопите в началото на 70-те. Основният от тях е, че органите са отнемали имената в дълъг период от време. Това обяснява скоростта, с която през 1984-1985 г. са отнети имената на българските турци - за броени седмици. А става дума за около 840 000 души. МВР просто си поправя старата "грешка".

Това не обяснява как така МВР е успяло да организира толкова мащабна операция по нападението и да удържи в тайна своята подготовка. Отговор обаче има. Подготовката за асимилацията е била маскирана зад благородни цели - МВР е усилило охраната на гражданите, за да не се повторят двата взрива в Пловдив и Варна, избухнали в края на август 1984 г. Тази усилена охрана в Източните Родопи никого не е пазела. Тя е била сложена заради предстоящото нападение.

През август 1984 г. нищо не предвещава с какво ще завърши годината на Оруел. Задава се голям празник - на 9 септември партията ще отбележи 40 години безконтролна власт. В навечерието на всяко подобно честване БКП се опасява от криминални или политически прояви на своите граждани, несъгласни с режима. Тя настоява МВР да взема превантивни мерки. Затова всяка предстояща манифестация за МВР означава предимно едно: усилване на охраната по улиците, проверка на талоните и багажниците на колите, спиране на продажбата на алкохол, увеличаване на нощните патрули и на охраната на учреждения, гари и летища. На 1 август 1984 г. Инспекторатът на МВР издава точно такава заповед - за усилена охрана по градовете във връзка с предстоящата манифестация. Тя с нищо не се различава от предходните.

Само празникът е по-особен, защото годишнината е кръгла, честванията - по-продължителни, чуждестранните журналисти - повече от друг път, а България наскоро е придобила международното негативно клеймо след атентата срещу папата. Безоблачното провеждане на честванията е по-наложително от когато и да било.

Празникът обаче бива помрачен. На 30 август 1984 г. в разстояние от няколко минути избухват 2 взрива на 2 различни места - до аерогарата във Варна и в чакалнята на гарата в Пловдив. 38 невинни са ранени.

Този варварски акт не се съобщава на пресата. 2 дни по-късно Политбюро получава ежеседмичната справка на МВР за положението в страната и извън нея. В тези справки обикновено пише за всичко - от катастрофата на междуселски път до дейността на западните разузнавания. В първата по хронология справка кървавото престъпление не е описано. Във втората взривовете се споменават наред и наравно с другите събития от седмицата.

Следствието започва рутинни действия по откриване на извършителите. Министърът на вътрешните работи разпорежда удвояване на и без това усилената охрана в градовете. Манифестацията на 9 септември преминава безоблачно.

След празника усилената охрана не намалява,

както се случва обикновено. На това обръщат внимание западните посолства.

Независимо от изключителната тежест на престъплението почти месец след него ръководството на МВР акцентира на разнообразни страни от своята дейност, но не и на тази. С издирването на престъпниците се занимава обичайният орган - следствието, подчинено на МВР. Министърът отчита взривовете като резултат от недоглеждане от страна на органите.

Едва в последните дни на септември висшият орган на МВР - колегиумът - започва да разглежда хода на делото за взривовете като приоритет на цялата институция. Членовете му обсъждат този въпрос почти ежеседмично и натрупването на заседания идва да подскаже, че са реално загрижени за сигурността на гражданите. Усърдието може да се определи като внезапно на фона на първоначалната реакция на ръководството. То би могло да се обясни предимно с това, че за 3 седмици следствието не е открило извършителите, макар да е провело уникална по мащаб работа - разпитало е огромен брой свидетели, открило е конкретни улики, събрало е 17 чувала с веществени доказателства.

5 седмици след взривовете министърът набелязва "нова постановка" за работа: следствието трябва да определи типологичните групи от потенциални извършители на престъплението. В края на ноември 1984 г. основните заподозрени за двата взрива се оказват представителите на "вражеската емиграция". След тях идват по реда на потенциалната виновност "изменници на родината", завърнали се в България, обидени на властта или "репресирани" от нея лица, "турски, арменски, цигански националисти", криминални престъпници. Т. е. през ноември следствието няма конкретен заподозрян (всеки от тях доказва алибито си), а българските турци са едва 4-ата поред група на потенциалните извършители.

Оттук нататък обаче започва лавина от все по-трудно обясними факти. Стенограмите от тези заседания представят един разговор на глухонемите. Следователите докладват съвсем конкретни свои действия и съвсем конкретни намерения - да разпитат свидетеля Х или да открият притежателя на конкретен часовник У, задействал взривното устройство. В отговор министърът ги съветва да не забравят редица други неща и най-вече "протурските националисти". Това е непрекъснато възпроизвеждаща се ситуация.

Впечатлява още една странна проява и тя е чисто езикова. Следователите казват, че разследват "взривове". Министърът им казва, че се борят срещу "терора". Понеже подчинените му не овладяват незабавно новата лексика, налага се месец по-късно началникът на Държавна сигурност Григор Шопов да го каже изрично: в доклада трябва

навсякъде като червена нишка да влезе тоя термин "терорът"

Този езиков обрат не е маловажен. С въвеждането на новия термин неразкритото престъпление автоматично влиза в категорията на политическо събитие.

Самият министър Стоянов и неговият заместник Шопов нееднократно настояват на тезата, че "борбата с терора" е пробен камък за това кой в МВР умее да мисли именно политически. С много удивителни знаци в отпечатаните му речи Стоянов нарежда във всяка заповед за усилената охрана да се види "скритият смисъл", "политиката" на времето.

Усилената охрана по градовете от времето на манифестацията не просто се задържа - тя се удвоява 2 месеца след трагичния инцидент. Министърът не е имал задължението да се мотивира за подобно решение. Но той нееднократно посочва мотива. Този мотив се оказва неговото "дълбоко лично убеждение, че противникът тепърва ще започне да действа срещу нашата страна". В ситуация като онази подобен инстинкт би могъл да заслужи само похвали, още повече че той се оказва оправдан - 7 месеца по-късно избухват 2 нови взрива с още повече жертви.

Смущаващо е обаче къде точно се разполага тази усилена и удвоена охрана. Част от нея се пренасочва дори не в градовете, а в селата в Източните Родопи. Там на помощ на милиционерите биват привикани дори и цивилни, на които се раздава дълго оръжие (в градовете им дават късо оръжие). В рамките на същата "борба с тероризма" министърът разпорежда във всяко окръжно управление на МВР да има и "по двама-трима снайперисти".

Тази част от мерките на министъра силно се разминава със собствената му теза за започнал срещу НРБ тероризъм. Просто терористите не нападат овчари от селата и не биват поваляни от снайперисти, тъй като нападенията им обикновено се отличават с внезапност.

От октомври нататък министърът поставя пред МВР 2 едновременни приоритета - да открие бомбаджиите и да предотврати появата на нови взривове. От репликите му може да се заключи, че втората част от задачата все пак му е по-важна от първата. Подчинените му я изпълняват - охрани на централни и второстепенни пътища, нощни и дневни патрули с извадено на показ оръжие, проверки на колети, писма, телеграми, по-усилено подслушване на телефоните, удвоено милиционерско присъствие. Изпълнението на тези заповеди обаче се контролира строго не в цялата страна, а предимно в Кърджалийски и по-слабо в Пловдивски и Варненски окръг.

И ако дотук анализът е само логически, по-нататъшните стенограми вече му позволяват да стъпи на по-сигурна почва.

В края на ноември и началото на декември 1984 г. две заседания на колегиума на МВР, официално посветени на взривовете, се оказват всъщност указания на министъра за начало на асимилацията на българските турци. От тези заседания става ясно, че мерките за усилена охрана, взети уж за да се избегнат нови взривове или други покушения над невинни граждани, са били

подготовка за масираната акция срещу българските турци

На 29 ноември и 10 декември 1984 г. колегиумът на МВР е свикан, за да обсъди хода на разследването по взривовете. Изненадата за читателя на тези стенограми е повече от голяма: именно на тези дати и именно на тези заседания са издадени нарежданията за асимилацията на българските турци. Нещо повече - за преименуването се говори сякаш между другото. Предстоящата асимилация изглежда естествено вплетена в основната тема на заседанието, а тя, да не забравяме, е "борбата с терора".

Нека отново напомним, че към този момент дори според онова следствие най-вероятният извършител на взривовете съвсем не са българските турци.

Изведнъж се оказва черно на бяло, че всичките усилени охрани изобщо не са имали за цел да пазят гражданите от евентуални покушения. Те са били нещо като предварителен арест, в който е попаднал цял окръг - Кърджалийският. На 29 декември 1984 г., минути след като е дал нови задачи по превенция на "терора" и наново е усилил "охраната", министър Стоянов казва: "Става въпрос, другари, да не се допуска лица, на които ще се сменят имената, да напускат окръзите и да бъдат приемани в други окръзи. Сега има такова явление - тръгват от Кърджали и отиват в Хасково, откъдето идват в София. Такива лица не бива да се приемат на работа и трябва да се върнат, откъдето са дошли, където трябва да бъдат преименувани, иначе ще ги загубим по пътищата."

В същото заседание министърът казва, че през декември, януари и февруари трябва с 10-12% да се намали броят на етническите турци в България.

Тази стенограма не случайно е била предвидена "за унищожаване" - в долния край на първата й страница разкривен почерк е написал тази заръка и дори е поставил подписа си отдолу. В нея просто се вижда на длан как е била маскирана военната акция срещу българските турци, започнала на Бъдни вечер през 1984 г. Така наречената охрана на гражданите от терористични актове всъщност е била подготовка за нападение. Дори самата същинска заповед на министъра за начало на преименуването е издадена на заседание, посветено на борбата с тероризма.

Маските са свалени окончателно едва когато военната акция е вече към края си. На 4 февруари 1985 г. министърът казва: "...борбата с турския национализъм я свързваме с терора, както свързваме борбата с терора с протурския национализъм. Това е една двуединна задача. И не ги разграничаваме откъде почва едната и къде свършва другата."

Ето тогава, без да има нови разкрития на следствието, групите от потенциални извършители се променят. Българските турци биват "изтеглени" от четвърто на трето място в поредицата заподозрени. Министърът е бил пределно ясен на подчинените си -

той просто им е казвал кой трябва да бъде обвинен

в извършването на този чудовищен акт.

Малко по късно, през март, в България избухват нови взривове и оставят множество убити и ранени. За тези престъпления е била извикана и пресата. Те се случват след края на асимилаторската акция. Години по-късно извършителите им се оказват турци по произход, а твърденията им пред съда гласят, че са отмъщавали за преименуването. Десетилетие по-късно разследване в българския печат доказа съпричастността на осъдените към службите за сигурност. Остана открит въпросът дали тримата екзекутирани са поставили и взривовете от август 1984 г., когато масираното преименуване още не е започнало. Остана открит въпросът дали са действали по своя воля или по поръчка на ДС. Какъвто и да е отговорът, той не смекчава вината им.

Вестник "Сега" / Портал Турция

"Bulgaria for the Bulgarians", 1984-89

Този монтаж с архивни кадри съдържа официална пропаганда. В памет на жертвите по-голямата част от първоначалния звук е заглушен.

"Възродителен процес ", го наричат комунистическите управници: кампанията за систематично асимилиране на турското населения в България.

Дни преди празниците в края на 1984, специални части навлизат в районите с компактно турско население, поставяйки началото на брутална компания срещу най-многобройното малцинство в страната. Българските турци трябва да сменят ислямските си имена, наложена е забрана да се говори турски, джамиите са затворени или разрушени, носенето на турски носии е забранено.

Онези, които отказват да се подчинят биват принудени: голям е броят на българските турци, които прекарват тежката зима на 1984-85 в зловещия лагер Белене на Дунава, закрит през 1959 година. Докато репресивният апарат на режима изпълнява своя план, "учени " търсят своите оправдания за кампанията. Българските турци са наречени "ислямизирани българи", закрити или унищожени са архиви, променени са дори имена върху надгробни плочи, или те са осквернени. По улиците на големите градове за първи път се появяват "червени барети".

Но репресиите постигат обратен ефект: българските турци застават в първите редици на борбата за демокрация. През пролетта на 1989-та те започват гладна стачки, движението им се разраства. Специални части са изпратени в Североизточна България, в някои райони те стрелят по цивилното население, жертви са дадени в Тодор Икономово, Каолиново...

Няколко дена по-късно Тодор Живков обявява че "ислямизираните българи " могат да заминат за Турция. Над 300 хиляди души преминават границата, предизвиквайки най-масовото изселване в Европа след Втората световна война.

Все по-масовото движение за демокрация в България възприема правата на българските мюсюлмани като част от общата борба срещу комунизма. Когато през лятото на 1989 видни български интелектуалци пишат писмо до Народното Събрание с копия до българските медии, става ясно: дните на режима на Тодор Живков са преброени. През следващите месеци един от първите признаци за краха на живковата политика са плакатите "Искаме си имената!"

Досега никой не е осъден в България за отговорността за тази кампания, нито за смъртта на цивилни граждани.

======================================== ==

This is a compilation that includes official propaganda.
Out of respect for the victims most of the original sound has been muted.

The Communist regime called it "Revival Process" ("Възродителен процес "): a systematic policy of assimilation against Bulgaria's Turkish population.

Just before Christmas 1984, special forces moved into mainly Turkish areas, launching a brutal campaign against the country's largest minority. Turks were forced to change their Islamic names, a ban on speaking Turkish was introduced, mosques were closed or destroyed, the wearing of traditional Turkish clothes was forbidden.

Those who refused to obey were forced to: many Bulgarian Turks spend the winter of 1984-1985 in the notorious island camp from the 1940s, Belene, which re-opened for that purpose. While the oppressive machine continued its work, academics tried hard to find "scientific evidence": Bulgaria's Turks were called "Islamised Bulgarians", archives were purged, even gravestones had their names changed or simply chiselled out.

Oppression backfired: Bulgaria's Turks moved to the forefront of the struggle for democracy. In the spring of 1989 they went on hunger strikes, their movement spread. Special forces moved into compact ethnic Turkish areas, shots were fired at unarmed civilians, several people were killed.

A few days later the Communist leader Todor Zhivkov announced that the "Islamised Bulgarians" can go to Turkey. More than 300.000 left within weeks, causing Europe's largest single exodus after the end of WWII.

Bulgaria's broad movement for democracy started to see the rights of Bulgaria's Muslims as part of the common struggle for an end of Communism. When in the summer of 1989 prominent Bulgarian intellectuals wrote to parliament and the media, defending the rights of Bulgarian's Turks, it became clear -- the days of the regime of Todor Zhivkov were numbered. One of the first signs of the end of Zhivkov's policy in the following months were the posters "Give us our names back!"

To this day no one has been jailed in Bulgaria for their responsibility for this campaign, or indeed the killing of unarmed civilians.

http://www.youtube.com/user/BulgariaXXVek

Бойко Борисов и активното му участие във Възродителния процес !

Втори ключов жалон в кариерата на Бойко Борисов е активното му участие във Възродителния процес.

-През 1989 г.,по време на възродителния процес според една справка за него ръководи само взвод.

Ала по-скоро е вярно признанието му - все пак по онова време е дорасъл до майор,треньор е на спецбойци,води катедра и преподава в школата на Държавна сигурност (ДС).

Пращат го в най трудните райони - Каолиново,Дулово,Разград.

Бойко Борисов го има в списъците с наградите за "Обявяване на благодарност" - от 1985 г. до идването на демокрацията.

Възродителният процес стартира точно през 1985 г. и стартира в навечерието на 10 ноември 1989 г.

Бойко Борисов пред българската публика:

Аз се гордея с участието си тогава.Моето мнение за Възродителния процес е,че беше поредното лошо решение.

Трябваше да стане по-обмислено и по-безболезнено,например като САЩ,първото име на децата,които се раждат,да бъде българско и това да стане постепенно.Тогава можеше към имената да се сложи по едно -ов.Например,Мехмед да стане Мехмедов...

В САЩ подобна традиция и изискване - за първите имена,няма.

Напрежението в региона на Дулово ескалира на 20 май 1989 г.Манифестация тръгва от с.Пристое и събира около 5000 души на митинг в Каолиново.Властите брутално използват сила,за да го разпръснат.Има един убит и много ранени.На 21 май в Дулово около 3000 души манифестират срещу смяната на имената им.Още няколкостотин се опитват да влязат в градчето от съседните села.Сблъсъкът е ожесточен-стига се до ръкопашни схватки.Официално се знае,че са убити 3 души,а броят на ранените е неизвестен.На следващия ден битката се пренася в Разград.

Бойко Борисов :

-Никога след това не се чувствах виновен.

Според него Тодор Живков го е казал на събор на Юндола:"В България турци няма,има българи мюсюлмани,тюркоезични.Родопите са си били тук,ние не сме ходили никъде,те са идвали тук..."

От книгата
Тайният проект "Бойко Борисов" - Григор Лилов !

>>>

Тайният проект "Бойко Борисов"

ISBN: 9789549209846

Автор: Григор Лилов

Издател: Кайлас

Издадена: 2009

Размери: 14.50x20.00

Брой страници: 368

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 10.00 лв.

Нова -цена

8.50 лв.

Книгата е политически трилър за Проекта с код Бойко Борисов, за паролите му, за тайните в този сценарий за управление, за публичната наметка, с която е обвит и за всичко онова, което се случва, прави и създава години наред тайно у нас - без знанието, участието и съгласието на народа...

Портал Турция

Технология на злото - Татяна Ваксберг / Technology of the evil !

Технология на злото - Татяна Ваксберг !

"Голямата екскурзия" - Звукова инсталация на Райчо Станев !

"Голямата екскурзия" - Звукова инсталация на Райчо Станев !
15.10.-30.10.2009

Гьоте-институт България

България 20 години след изселването на българските турци !

20 години по-късно изолацията продължава !

Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: България и българите - как ги видяха медиите отвън

България 20 години след изселването на българските турци, поредният случай на ограбени туристи по българското Черноморие, България е трета в ЕС по брой на абортите - това са някои от българските теми в медиите днес.

На сайта си БиБиСи помества фоторепортаж за "най-голямата миграция в Европа след Втората световна война". Медията припомня, че през лятото на 1989 година над четвърт милион български турци са напуснали домовете си, за да търсят нов живот в съседна Турция. "Изселването често е сочено като фактор, който допринесе за падането на комунистическия режим по-късно същата година", посочва БиБиСи.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Изселването на българските турци е повод за обширен репортаж на сайта на БиБиСи

На фона на поредица от снимки на безкрайни потоци от хора и коли, натоварени с покъщнина, се чува гласът на Серкан. Той разказва как 14-годишен е трябвало да напусне родната Силистра и да замине за Истанбул. През 1991 година Серкан се връща със семейството си в България, но казва, че за участниците в тогавашните събития раните още не са заздравели. "Още има недоверие между българи и турци. Баща ми все още се страхува - вече не от комунистите, а от крайно-десни групи. Българското общество тепърва трябва да разгледа въпроса за своята отговорност. Голяма част от турското малцинство в България е все така изолирано, както беше и преди 1989 година", раказва Серкан.

Отново БиБиСи, както и шотландският телевизионен канал ЕсТиВи, вестник Сън и излизащото в Абърдийн издание Дъ Прес енд Джърнъл пишат за възрастна двойка шотландци, които са били ограбени и пребити в Слънчев бряг. Хелен и Айвър Томас са били нападнати близо до техния хотел. Семейството е за трета поредна година в България, но казва, че това е последното им идване в тази страна, отбелязва ЕсТиВи. Сън припомня, че наскоро друго шотландско семейство, Алън и Силвия Кантуел, са напуснали дома си в България, след като също са били бити и обрани.

Онлайн-изданието на испанския ABC споменава България във връзка с проучване за броя на абортите в страните от ЕС. България застава на трето място след Румъния и Естония със средно 20.39 аборта на 1 000 жени.

Интернет-порталът Frankfurt-live.com съобщава за организираните събития в младежкия център Бибрих, който планира т. нар. "момичешки дни". Програмата на центъра включва български културен следобед, който ще се проведе в петък, 30 октомври. Идеята е всички посетители да научат повече за България.

Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Юли Це и Илия Троянов представят общата си книга

Франкфуртер Алгемайне Цайтунг помества материал за златарския бранш, като съобщава за оптимизъм в редиците на бизнесмените. Става дума за надеждата, че в бъдеще цените за скъпоценния метал ще скочат още повече. България се споменава във връзка с предприятието "Дънди Прешъс Металс", за което се допуска, че след смяната на правителството в София ще може да изпълни по-бързо и безпроблемно двата си планирани проекта за добив на злато в страната.

Електронният вестник altona.info съобщава за литературното четене на писателя от български произход Илия Троянов и германската авторка Юли Це, което ще се състои на 23 септември от 20 часа в Талия в Хамбург. Двамата ще представят пасажи от общата им книга "Нападение срещу свободата", в която защитават тезата, че модерният свят ограничава духовната свобода на човека и манипулира съзнанието му чрез множество технически средства.

DW/Портал Турция

>>>

Audio slideshow: The exodus of Bulgaria's Turks !

In the summer of 1989, more than a quarter of a million Bulgarian Turks abandoned their homes to start a new life in Turkey.

It was the biggest migration seen in Europe since World War II - a response to years of often brutal forced assimilation of the country's largest minority.

By voting with their feet, the Bulgarian Turks inspired and galvanised the forces opposed to communism. The exodus is often cited as a factor contributing to the fall of the communist regime later in the year.

Serkan was a young boy when his family made the journey. He recalls the painful events of 1989, and the difficulties his family faced when they returned two years later.

BBC

С>токхолмски с>индром !

С>токхолмски с>индром !

7 Септември 2009

Ж>анина Д>рагостинова

Тука има, тука нема в Стокхолм. Снимки: авторката

В началото на 1989 г. много български турци от Кърджалийско получават от МВР изселнически паспорти със заповед за 24 часа да напуснат пределите на България. Възможностите са три – към Турция или към Австрия и Швеция, с които по това време държавата ни има безвизов режим. „Голямата екскурзия” засилва изселническите потоци. 20 години по-късно мнозина от бегълците наричат Швеция „втора родина”.

Швеция за начинаещи

„Добре дошли в Швеция!”, приветстват ме делово фотографиите на Ингмар Бергман, Ингрид Бергман, Астрид Линдгрен, Аугуст Стриндберг, Селма Лагерльоф. До тях висят снимките на още неколцина важни за света шведи, сред които мениджърите на Ikea и H&M, но не успявам да запомня имената им. Под сурдинка звучи АBBA. Тълпите туристи, които самолетите изплюват в петък по обяд, минават бързешката покрай символите на шведската гордост, вероятно дори не ги забелязват. В справочниците е написано, че насладите са другаде и те нямат търпение да им се отдадат. Казват, че финансовата криза отслабила шведската крона спрямо еврото. Това лято шведите избират да си останат повече у дома, отколкото да пътуват навън. Затова пък страната става предпочитана дестинация за идващите от еврозоната.

Неделя по обед. Всички магазини работят. С изключение тези за алкохол, които се затварят още в петък. Особеност на шведската търговия е, че в магазините за хранителни стоки не се предлагат спиртни напитки. Едва ли не с лакти си пробивам път из тесните улички на Стария град в Стокхолм. Тук е и основната туристическа атракция – смяната на караула пред Кралския дворец. Зяпачите са се наредили в плътен кордон по краищата на площада. Фотоапаратите дебнат. Кралската институция може и да има символична функция в конституционната монархия Швеция, но е сигурно, че ролята й за процъфтяването на туризма е огромно. Короната примамва любопитните и повдига балдахина в покоите на двореца, предлага им да надникнат в съкровищницата. Срещу съответното заплащане. В магазинчетата за сувенири до плюшените северни елени, доспехите на викингите и фланелки с надпис „ I Love Swedish Girls” неизменно се мъдрят и фотографии на кралското семейство. Опитвам се да си представя как ли изглежда човек, който си купува за спомен от Швеция снимка на краля и не стигам до задоволителен резултат. Но пък от друга страна навсякъде туризмът се крепи на човешката глупост.

Може би не съвсем по кралски, но достатъчно добре от туристите в Стокхолм печелят и пришълците от Източна Европа. Мислех, че играта „тука има – тука нема” отдавна си е изпяла песента и дори е забранена. Не! Сръчни украинци въртят кутийките по калдъръма на Стария град. Балами винаги се намират. На по 500 метра един от друг на пешеходния път, наречен „Улицата на кралицата” са разположени смугли момчета с еднакви малки акордеони. Циганчета от Румъния. Само че съвсем не разпищолени и разпуснати, както сме свикнали да ги виждаме. Напротив – стегнати, организирани, по шведски подредени. Чудна комбина: от Швеция организираността, от бившия съветски блок – престъпността. Пак на същата улица заговарям по-възрастен, твърде тъмен за Швеция, музикант. Питам го откъде е. „България”, казва той. Ама откъде точно? И тогава музикантът минава на румънски. Откога е станало престижно румънските роми да се представят за български? Това е обединена Европа в месеците на шведско председателство.

Някъде отвисоко долавям граченето на гларуси. Зад последната къща е морето. Но усещането за вода от сушата е съвсем друго, не както от въздуха. Отблизо водата изглежда опитомена, канализирана, кротка, подчинена.
Усещанията на туристите често се оказват измамни. А как е в Швеция, сигурно знаят само шведите.

Родени в България

Сузан и Сибел Чаушеви. Снимки: авторката

Шведски граждани са и моите домакини, по чиято покана съм в Стокхолм. Семейство Чаушеви. От Кърджали, България. Апартаментът им е далеч от туристическата суетня, на двайсетина километра от Стария град, в община Ханден. Стокхолмският квартал се състои от три до четириетажни блокове. Между тях са легнали равно окосени зелени паркове с детски площадки. Здравец, много здравец огражда тротоарите. Тихо и дори безлюдно изглежда кварталът. Сякаш шведите масово са си накупили шапки-невидимки, за да не смущават съседите си.

Със сестрите Сузан и Сибел Чаушеви се опитваме да възстановим онова лято на 89-а, когато животът им поема в неподозирана посока. Тогава Сузан е в трети клас, тъкмо се връща от училищна екскурзия, когато заварва родителите й да гледат Тодор Живков по телевизията. Прословутото му изявление от 29 май, с което обявява българските граници за отворени и призовава Турция да стори същото. Зад красивата обвивка на думите му обаче българските турци чуват само едно: „Махайте се!” Решението в семейството е взето бързо. Но за разлика от повечето познати Чаушеви потеглят не към Турция, а към Швеция. Днес сестрите са благодарни на родителите си за този избор. 29-годишната Сузан завършва комуникации в Стокхолмския университет и компютърно инженерство в Техническия. В момента работи като компютърен програмист. 4 години по-малката Сибел следва право. Ако нещо ги отличава от местните шведи, това са само цветът на косата и очите.

За двата месеца в емигрантския лагер сестрите научават шведски. Там учат и турски. Все пак това е езикът на бабите им. До този момент у дома се е говорело на български. Сузан прави тест, за да определят в кой клас да продължи да учи, тъй като заради престоя в лагера е пропуснала четвърти. Резултатите й по математиката са така добри, че според шведските стандарти може да мине направо в шести клас. „Знанията ми бяха още от България”, смее се днес тя.

Като какви се определят сега Сузан и Сибел? Българки, туркини, шведки? „Като си отида в България, казвам, че съм туркиня – обяснява Сузан. – А като съм в Швеция, казвам, че съм от България.” И двете се притесняват, че в Швеция често им се е случвало да ги причислят към емигрантите от Турция. Дори веднъж в стола на училището учителка взела чинията на Сибел с обяснението: „Ти си мюсюлманка, не бива да ядеш свинско!” „Ние не сме религиозни – разказва Сибел – и сме съвсем различни от момичетата от Турция. Но тук все още действат клишетата. В Швеция има доста датчани, които обаче са шведски граждани. Въпреки това шведите не могат да разберат, че в България може да има турци, които да са български граждани, но да нямат нищо общо с Турция. Миналото лято ходих в Бурса при приятели на баща ми от Кърджали. Не знам какво е станало през тези 20 години, те ли са се променили толкова много или аз, но ние се оказахме от два различни свята. Да, категорично предпочитам да съм в Европа!” Но въпреки това Сибел се определя като „емигрантка, като дърво без корен.” „Никога не съм мислела, че мога да се върна в България. Щом тя е изгонила семейството ми, значи няма какво да търся там. Мъчно ми е само, че сме разделени от баба и дядо. Срещам много шведи, които са ходили в България на море, но аз нямам никакво отношение към тия краища на страната. За мен родината са Родопите, баба и дядо, а българският химн са родопските песни. В Швеция имам възможност да уча и да се развивам, но шведкиня никога няма да стана. Не знам, може би целият този развой на събитията да ме е обрекъл на самота?”

Снимки: авторката

„България е миналото ми, Швеция настоящето, а широкият свят – бъдещето ми – добавя Сузан, която има намерение да си търси работа в Англия или САЩ. – Както тръгнах от България „на екскурзия”, така бих се връщала там само на екскурзия. С Турция нямам нищо общо. В Швеция живея добре, но продължавам да се чувствам различна. Често със сестра ми водим такива разговори, питаме се кои сме, откъде сме. Ние сме доста отворени, искаме да общуваме с всички, но сякаш другите все още не са готови да ни приемат като различни. Тук обществото се крепи на индивидуализма, а ние не сме възпитани така. Например шведите се чудят, че все още живея при родителите си, че със сестра ми заедно ходим на кино, за тях тези семейни връзки са непонятни. Тук щом завършиш гимназия и тръгваш сам в живота. А ние нямаме друга опора освен семейството ни, може би затова така се държим един за друг.”

„Майка ми често казва, че тя не е искала да напусне България, че никога не си е представяла да живее извън Кърджали – продължава Сибел. – Но така се е случило, че сме тръгнали. Била съм само по една лятна рокличка на цветенца… помня, че като дойдохме в Стокхолм, уж беше лято, а пък ми беше много студено… Вече няма как да се върнем назад. Станалото – станало. Нашата родина е нашият дом. Извън него се съобразяваме с шведските правила, вътре сме си ние самите. Ако ми стане тясно вътре, винаги мога да изляза, да се разходя по улиците, да се слея с туристите. Тъжно е само по празниците, най-вече по Коледа. Навсякъде става тихо и пусто. Тогава разбирам, че съм сама в чужда страна, че баба и дядо са много далече, че единствените ми близки хора са мама, татко и сестра ми.”

Стокхолмски синдром – похитените от историята са благодарни на похитителя, че са били запратени точно тук. Все пак – Европа. С всичките си предразсъдъци, клишета, с целия си егоизъм, с мъката на оцеляването, с напрежението, че ако един швед направи едно, ти, пришелецът от България, трябва да направиш три отгоре, за да те признаят, сестрите Чаушеви са по-доволни, че през 89-а родителите им са тръгнали на Север. И една малка подробност. На латиница името се пише Tchaouchev. Сибел променя сама името си на Chauochev. „Само едно „т” махнах, защото така шведите по-лесно го произнасят, а баща ми се мръщи. Името, казва той, е достойнството на човека. Както са ти го дали, така трябва да го носиш. Съгласна съм. Но неговото име са му го сменили насилствено, а сега това е мой личен избор, нали. И какво толкова, само едно „т”?” Бащата слуша усмихнато малката си дъщеря и накрая се съгласява. В края на краищата една буква. Толкова много неща се промениха в живота им, сега за една буква ли да спорят?

Снимки от голямата "екскурзия" !

Calinti Gozler/"Откраднати очи"/Stolen Eyes

>>>

"Calinti Gozler"/"Откраднати очи"
“ Желанието на екипа бе това да е филм, който лекува раната, а не я отваря отново.”
Сценаристката Нери Терзиева
България-Турция, 2004, 101 мин, цветен
Това е история за странна, невъзможна, необяснима любов между туркиня и българин. Иван – чисто и романтично момче, е въвлечен в така наречения “възродителен процес”. Той отговоря за печатите, необходими за издаване на новите документи по времето на насилствената смяна на имената. Детската учителка Айтен се опитва да ги открадне, смятайки, че по този начин ще забави етническия геноцид. Неочаквано необичайната среща създава у двамата чувство на близост и Иван е изправен пред съдбоносен избор – да “преименува” Айтен или да поеме последствията, ако не го направи.
По-късно съдбата ги изправя отново един срещу друг. При акция на тогавашните спецчасти загива детенцето на Айтен. Иван изпада в шок. От съображения за сигурност заповядват да бъдат “изтрити” спомените му. В болницата е изолирана и Айтен.
От смъртта, като единствен житейски избор и за двамата, започва общият път на Иван и Айтен… Те постепенно преодоляват озлоблението, приемат различията помежду си и тръгват един към друг. Но дали другите ще приемат това? На Балканите хепиендът се случва рядко. От Турция се завръща братът на Айтен…
“ Желанието на екипа бе това да е филм, който лекува раната, а не я отваря отново.”
Сценаристката Нери Терзиева
РАДОСЛАВ СПАСОВ
Български оператор и режисьор, роден през 1943 г. Завършва операторско майсторство във ВГИК (Москва) през 1971 г. Един от най-изтъкнатите български оператори, той е заснел над 20 игрални филма. Работил е с някои от най-големите български режисьори – Георги Дюлгеров, Едуард Захариев, Иван Андонов, Георги Стоянов, Киран Коларов, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков. Дебютира като режисьор през 1993 г. със “Сирна неделя”.
Stolen Eyes / Откраднати Очи (2005)

http://www.arenabg.com

Calinti Gozler/"Откраднати очи"/Stolen Eyes

Портал Турция

Истината за Възродителния процес на агента на Държавна сигурност Христо Христов !

Нахалството и дебелоочието на "другаря" от ДС Христов !
>>>
Прекръстих 200 турчета през 1985 г. !

Добавена на: 01.09.2009

Автор : Катя Касабова

Христо Христов

Проблемът на възродителния процес беше, че не сменихме имената постъпателно, останалото е въпрос на чест за всеки разумен държавник.

Сигурно познавате този човек в различни роли. Между 1970 и 1980 г. той е един от шефовете на ММЦ-Приморско. След това за 11 години ръководи Обредния комплекс в Бургас, а след 1991 г. става журналист в икономическия ресор на общинския вестник „Бургас днес“. Офицер от Държавна сигурност, макар че не иска това да се знае.Сега живее кротко в родното си село Миролюбово. Роден е през 1938 г. Има две висши образования – по философия и икономика. Публикуваме това, което е таил с годините в душата си, защото са малко хората, които познават каква всъщност е била главната роля на Христо Христов в този живот.

Почти 20 години след зората на т.нар. българска демокрация, смятам, че е дошлото времето, когато и аз трябва да кажа своята истина за Възродителния процес. Правя го като човек, който пряко е участвал в събитията по причина, че особено напоследък слушам и чета само глупости в медиите и изопачаване на фактите. Изчаках да приключат парламентарните избори и да се уталожат страстите. Не е тайна за никого, че винаги съм изповядал лявата идея, че съвсем доскоро представлявах партията на чистите комунисти и в моята организация членуваше самият екссекретар на ОК на БКП Николай Жишев.
Ето моята гледна точка за провеждането на мероприятието, наречено Възродителен процес, излагам я пред в.Десант“, защото смятам, че няма да изопачите думите ми. Първо – срамота е, че още през зимата на 1990 г. Петър Младенов и Андрей Луканов заявиха пред Политбюро, че трябва да се изтрият допуснатите грешки и да се обвини само и единствено Държавна сигурност за преименуването. И за какво? За да се стигне до днешните твърдения на кръгове около ДПС, че е имало геноцид и варварство над турското население. Припомням, като пряк участник, че през 1988 г. Тодор Живков лично се обърна към турския президент Тургут Йозал да приеме всички, които желаят да се преместят в южната ни съседка, но срещна неговия отказ с доводите, че не могат да осигурят жилища и работа за толкова много бежанци. Това не попречи на Йозал по най-подмолния начин да започне кампания за нелегално призоваване с думите: останете си където сте родени и продължавайте да раждате, така след 15-20 години ще превземем българите отвътре. След това обиколи ООН и успя да произнесе 4-часова реч с тезата, че в Европа и на Балканите никога не е имало турско робство, а османско присъствие. Този термин услужливо беше подет от новия ни военен министър Димитър Луджев, който прилично почерпан, на официална среща с Йозал в Истанбул през 1991 г. произнася следните реплики: „Помагайте ни както можете, че у нас е по-зле от турско робство“. На следващия ден Луджев ( вероятно срещу щедро обещана помощ) прави пространно изказване в най-голямото военно-морско училище в Истанбул, където доразвива своето виждане за османското присъствие, забравяйки за някои основни постулати в исляма. Нека ги припомня: по време на войната между Южна и Северна Корея (1950-53), Турция дава най-много жертви. Защото в боя турските войници са хвърляни с корана в ръка и вярването, че за всеки убит кореец ще намерят място за себе си в рая, за двама убити – ще осигурят място и за съпругите си и т.н. Може би той никога не е знаел, че за 1988 г. Турция подготвяше десант край Варна за отцепването на Разградска област като турска територия. Там работеше и нелегална радиостнация на тяхното разузнаване, засечена от нашите и съветските служби. Знаеха за подготвяната операция и в ЦРУ. Както и за настъпването на ислямската религия с емисари, прииждащи с много пари на Балканите.
Това беше и причината за появата на прословутото 31-о постановление на МС за създаване на обредни комплекси като самостоятелни органи за провеждане на кръщавки, сключване на брак, погребения и т.н.

Христо Христов като шеф на Обредния дом (вляво) на пореднатна кръщавка в Драганово, на заден план чакат да бъдат преименувани още десетина чавдарчета и техните родители, 1985 г. - снимка личен архив


В периода 1985-1988 г., вече като директор на такъв Обреден комплекс за Бургаския регион бях упълномощен да обикалям всяко селце – около Бургас съм пребродил Драганово, Брястовец, Извор, поморийско и руенско също. Казвах, че се налага да преименуваме децата от 1 до 7-годишна възраст. И не виждах никаква съпротива у родителите. Кметовете по места сами организираха тези обреди, аз самият съм ставал кръстник. Поне на 200 деца. Тук отварям скоба, че беше допусната грешка, поради изтървани нерви на централно ниво, да се преименуват и възрастните хора. Тогава, на национално заседание по този проблем в Пловдив заявих, че не бива старите насилствено да се преименуват и че трябва да останем на варианта само с децата. Напр. ражда се момче. Записваме го Иван Хасанов Исмаилов, след 25 години неговото дете ще се казва Петър Иванов Хасанов и така само за 2 поколения ще изкореним турското звучене. Не бях послушан. Вече бях провел достатъчно много срещи сред турското население. Ето какво ми каза кметът на Драганово, чието име вече не помня: „Имам две дъщери – учат в икономическия техникум, едната има и приятел – българин. Те искат да носят български имена и да се оженят за българи, но майка ми и баща ми са категорично против – със старите не можем да се преборим, безсмислбено е да ги натискаме“. Ето такава беше обстановката. Не съм виждал танкове и автомати, нито съм чувал за безследно изчезнали от региона. В същото време из страната обикаляха протурски елементи и заплашваха местните, че ако останат тук рискуват семействата и имотите си и че пътят им е за Турция и за отпор на българската власт.

Накрая ще ви разкажа една скорошна случка. Гостувах на мои роднини в Александруполис. Там българите не смеят да се афишират, защото нямат шанс да задомят детето си за жена или мъж от сой. Питах моя племенник Теодоси: „Ако България и Гърция са във война, ще стреляш ли по мен, а той ми отговори без да се замисли: „Ще стрелям, защото съм войник от гръцката армия!“. Изтръпнах от този отговор. Върнаха визитата си в Бургас.Реших да ги разходя по главната улица „Александровска“. Стигнахме до паметника на Альоша. Викам му: „Теодоси, съветският войник гледа и сочи с ръка на юг към гръцко.“ А той отговаря: „Ще ви кажем стоп с оръжие!“.
Оставям вашите читатели да направят сами своя извод от изложеното по-горе. И да се запитат малко или много сме патриоти, ние живеещите в България българи. Виновен ли е Теодоси, че разсъждава така и дали отново нещо не грешим във възпитанието на нашите младежи. десант