Тhe big "excursion" / Голямата "екскурзия"

Аудио:Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско !

2011-10-21T08:51:00.002+03:00

ЦИТАТ:

Премиерът извади от джоба си агитационен материал на ДПС, разпространяван в Силистренско на турски, и го анализира пред множеството. "Толерантни, решителни, единни" пише отдолу", започна той и продължи с цитат от листа: "А днес ГЕРБ искат всички новородени да носят български имена". "Ама как... ние имаме министър от турски произход (б.ред. министърът на културата Вежди Рашидов)", отговори задочно на написаното премиерът. Според Борисов ДПС лъжат безогледно, "защото ние работим много по-добре с турските фирми, които инвестират в страната".

"Това трябва да е го е писал бивш агент на Държавна сигурност. Може и от на всеки километър да е, но са му дали грешни реплики", коментира през смях министър-председателят.

:::

ГЛУПАКО,ЧУЙ ПЪРВО КАКВО СИ ГОВОРИЛ,САМИЯТ ТИ !

:::

Аудио:

Бойко Борисов иска първото име на новородените турчета в България да е българско

ТУК !

Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората

2011-10-16T17:06:00.000+03:00

Комунистите си измисляха врагове, за да разделят хората

Дискусии - България

Написано от Сабри Искендер

Петък, 20 Март 2009

Сабри Искендер е секретар на „Демократичната лига за защита правата на човека в България“, легална правозащитна организация, създадена в комунистическа България през ноември 1988. Роден е на 08 септември 1947 в село Жълти бряг, Сливенско. Сабри е на две години и половина, когато баща му загива при трудова злополука. Детството му не е безгрижно. Завършва основно образование в съседното село Бяла паланка, до което ходи всеки ден пеша – и зиме, и лете. През зимата заедно с негов съученик прокопават тунели в еднометровите преспи, за да стигнат до училище. Учителят води съучениците им да видят тунелите, прокопани с ръце в снега от две деца, които не са се отказали да отидат на училище, въпреки студа и затрупаните от сняг пътища. След като завършва СПТУ по дърводелство, а по-късно и строителен техникум, Сабри Искендер работи в СОАТ, Варна и в „Пътни строежи“.

На 17 януари 1985 (един ден преди да започне насилственото преименуване на турците в неговия край) е задържан без обвинение и близо 4 месеца е незаконно държан в следствения арест в Сливен, където е жестоко малтретиран. В ареста остава до 8 май 1985, а след това (без съд и присъда) е изпратен в концлагера на о-в Белене, където остава до 6 май 1986. Следва принудително изселване в село Камено поле, Врачанско. На 30 октомври 1986 е отново в ареста (този път на ул. „Развигор“, София) заради опит за бягство зад граница. Осъден е на две години, които излежава в Старозагорския затвор. След като излиза от затвора е отново принудително изселен в село Камено поле, където остава до насилственото му изгонване от родината му България в Република Турция, извършено на 16 май 1989 година от органите за сигурност на комунистическа България. В момента живее в Анкара и работи в Агенцията за младежта и спорта.

Разкажи за Демократичната лига, кой даде идеята и кога я създадохте?

През 1988 година, на 13 ноември. Идеята дойде от мен. Но хората ги беше страх, трудно се намираха куражлии, рискът беше голям. Съмишленици имаше, но всеки се страхуваше и вика: „Ами то хубаво, ами ако узнаят?“ Казвам им: „Те ще узнаят, няма как да не узнаят, защото ние ще се борим открито. Ние няма да се крием, ние искаме легална организация.“ Борци за човешки права не може да са нелегални. Ако си нелегален, значи криеш нещо. За човешки права се бориш, защитаваш си правата, които ги има в Конституцията. Член 52, алинея първа... какво гласи? Това, това и това гласи. Когато ме разпитваха в ДС, аз им казвам: вие първо трябва да научите Конституцията на България. Ние действаме според законите и със законни средства. И им цитирам Конституцията, че гражданите на Народна република България могат да създадат неполитически организации. Нашата организация е неполитическа. Те – млади момчета, ей така ме гледат. Казвам им даже Живков по кой член може да бъде осъден. Те така ме гледат и викат: „Как може да говориш така?“ А аз им казвам: „Истината говоря. Ето законът какво казва.“ „Да оставим сега закона – казват ми. – Партията друго казва.“

Как реагираха хората на вашата битка с режима?

Подкрепяха ни. Ние не се борехме само за правата на турското малцинство, аз съм писал в протестно писмо до Тодор Живков, че цялото българско население тегли цели 35-40 години от тяхната диктатура. Това писмо го бях изпратил на Тодор Живков, едно копие бях дал на в. „Труд“ и друго копие до радио Свободна Европа, за да се разпространи. Ние с моите съмишленици тогава доказахме, че срещу „живия вълк“ може да се бориш. И да се бориш със законни средства, както сме писали в програмата на Демократичната лига. И в програмата личи, че ние не сме против българския народ, ние сме срещу тероризма и срещу държавния терор. Хората слушаха радио Свободна Европа и това им даваше кураж. Идва един човек и ми казва: „От Червен бряг имаш много поздрави! От един непознат – по радиото те слушал, че се бориш срещу Тодор Живков.“

Кога те задържаха за първи път?

Първо ме задържаха в Сливен на 17 януари 1985, превантивно – един ден преди да започнат насилственото преименуване в моя край. 111 дена бях задържан в МВР-Сливен при най-тежки условия там... следствие, бой, следствие, бой. Много ни биха – с маркучи, с живачна палка... Даже хвърляха табуретки срещу мен. Два пъти правиха на ужким да ме бесят, да ме плашат. С маркуч за врата ме бесиха. Нечовешко беше. Много ни биха там, много. Аз и преди това съм лежал в затвора, 27–годишен бях, наклеветиха ме. Един старши от МВР–то ме наклевети, уж че съм бил казал нещо против властта и дори против българите. Няма такова нещо – аз само му се опънах за някаква несправедливост. Една прокурорка имаше в районна прокуратура, унгарка, омъжена за българин – Илонка Дамянова. Тя разбра, че са ме наклеветили и ми даде 6 месеца условна присъда, но милицията протестира и ме пратиха да ги излежа. А аз дотогава с политика не се бях занимавал, но като те вкарат затвора несправедливо и по политически причини, политизирват те. Комунистите така правеха – вкарват в затвора за нищо и после ей така политизирват хората. Сами те принуждават. Всичко е от несправедливост. Вижте историята. Тиранията до падение води. Като има тирания, има борци за свобода. Историята създава хората.

Така е.

– И през 1985 ме вкараха пак в затвора и там вече се държаха като фашисти и садисти. 38 годишен бях тогава. Големи изтезания. След това, след 111 дена, ни пратиха на остров Белене, това беше през пролетта на 1985. Там беше малко по-друго от килиите в Сливен – там вече направихме стачки, от София дойдоха да ни убеждават да спрем. Големи стачки правихме там. Гладни стачки.

Колко души бяхте в концлагера Белене?

514 човека ли бяхме, 517 ли – нещо такова. Над 500. И българи имаше също. Аз бях от Сливен, но имаше хора от цяла България – най-много от Кърджалийско имаше, после от Сливенско... От Ябланово – това голямо село, имаше много. Оттам само имаше около 48 човека. В Белене останах една година, накараха ни да работим по обектите, грубо пак се държаха с нас. Без присъди бяхме, не ти обясняват нищо, защо, за какво си там. И като направихме гладните стачки, започнаха да ни пускат, но ни изселиха. Пръснаха ни по селата из Врачански окръг. Мен ме изселиха през януари 1986 в село Камено поле, Врачанско. Предадоха ме в кметството и казват: „Този така и така го караме, една тетрадка ще му направите всеки ден да идва да се разписва – и сутрин, и вечер да се разписва, че е тук, че не отсъства.“

А къде беше настанен в това село?

В една квартира, намериха ми те една квартира.

Ти ли трябваше да я плащаш?

Аз трябваше да я плащам. 15 лева беше наемът. Обаче аз после смених две квартири. Последната квартира, дето бях, те хората не ми взеха пари за квартира.

Българи ли бяха?

Да, да българи. И много човечни бяха. То и самото село... хората бяха идеални там, няма какво да се говори. Хората бяха добри. От началото ме гледаха криво, мислят, че съм престъпник. А и пропагандата им говори – те турците преврат ще направят, република ще направят, глупости разни. Пък ние не сме имали никога такова намерение. Само сме работили цял живот, само сме работили, нищо друго. И в началото гледаха ме накриво в селото, но сетне като се заприказвахме – а-а, малко по-друго стана. Сетне като те разберат вече нацяло, стават открити и много добри. А аз никога в живота си задни мисли не съм имал. Така съм учен – ако имаш нещо да казваш, кажи го, но зад гърба на човека не трябва да се говори. По нашата вяра е грехота да си кривиш душата и да лъжеш. Не може да си бил у тия хора, да си пил у тях кафе или чай, те да са те посрещнали човешки, а ти да си кривиш душата и да кажеш: те българите са такива, онакива. Затова турците не казват, че българите са криви, а властта. Българите са хора като нас – всякакви хора има, има и добри, има и лоши. Тия хора там, в Камено поле, бяха добри хора, много добри. За два-три месеца ме опознаха и станахме приятели.

А защо си направил опит да преминеш границата през есента на 1986?

През октомври 1986 взехме решение с моя син да преминем българо-сръбската граница. На 4 ноември Конференцията за човешките права започваше – във Виена, в Австрия. Там искахме да отидем и да разкажем истината за положението на турското население в комунистическа България. В живота си тогава най-големия риск съм направил, най-големия. Такъв риск... аз преминах тогава постовете с моя син, 16 годишен беше. Прескочихме ниското електронно съоръжение (аз съм бил в редовните и знам как става). Прескочихме ниското съоръжение под носа на трима войници и едно куче. Кучето как не ни усети! Имаше една рекичка. Рекичката е тук, а кучето с войника е тук. И тук е сечището. И ако сме на него място по течението на реката, кучето ще ни усети, но ние сме тук, а то е обратно на течението. А ако ни бяха усетили, после ми разказват, че първо стреляли, а след това викали „Стой!“. Щото ги е страх и момчетата. Първо стрелят, убиват и след това викат „Стой“. През нощта е това, може и ние да сме въоръжени и ги е страх момчетата. Както и да е, преминахме постовете, но моят син падна, удари се, ръката си удари. Като падна и изврещя, сякаш сърна изврещя. И аз се уплаших тогава. А отпред има още доста път. И като излизаме вече от гората, насреща ми се привижда войник с плащ, с наметало. Студена вечер, краят на октомври е, а Ком е на 2016 метра височина. Високо е там, връх Ком. Започнаха да ни замръзват краката. Отпаднахме, втора нощ не сме спали, а панталоните ни замръзнаха като кюнци. Нещо чувам като че ли някой върви и не знам дали не си внушавам от умора. Както и да е, запалихме един огън в гората, изсушихме се. Войници ни видели тогава, но ни взели за овчари. Хапнахме малко, имахме ядене, носехме си. И на другата сутрин се върнахме и се предадохме, не можехме да вървим повече. Но цяла нощ слушахме сръбска музика, сватба ли имаше, какво имаше там, отсреща в Сърбия. Чува се. Реката шумоли и насреща е Сърбия, но не можахме да преминем браздата, далече е, уморени сме, измръзнали. И синът вика: „Дай да се предадем“. Хайде, викам, добре. Върнахме се, стигнахме един каруцарски път. Насреща ни върви един човек: „Какви сте, откъде сте?“. „Ами сбъркали сме пътя“, му викам. „Ами тук е застава“ , казва. Ще отидете ей там до телената мрежа и ще натиснете един бутон, ще дойдат да ви приберат. Така и направихме. Има там един бутон, натиснах го, дойде един войник, обади се на капитана. Дойде и джипката с капитана.

А разбраха ли, че сте искали да избягате?

Ние казахме, че сме искали да отидем до село Бързия, Врачанско и сме се заблудили по пътя. Моят хазяин беше от Камено поле, а жена му – от Бързия. И там, викам, отиваме – на гости. И капитанът се обади по телефона в селото: „Има ли такъв човек?“ Има, казват му. И тогава малко поомекна. Понеже на границата много биели, страшна работа било – чупели зъби, чупели кости. И това поне спасихме. Върза ни там ръцете. „Вие сте за мен нарушители“, казва. Но ни нахраниха, каквото даваха там за войниците, дадоха и на нас. Задържа ни и се обади в Драгоман да ни вземат. Застава „Победител“, още го помня името. Оттам ни закараха в Драгоман, после на „Развигор“. След три дена освободили моя син, отишло си момчето, той е непълнолетен. А следователят (младо момче, учтиво се държеше с мен) ми показва един турски вестник (тогава Наим Сюлейманов беше избягал) и ме пита: „Искаш ли да ти го дам, да го прочетеш в килията?“ „Няма да направиш лошо“, казвам му. Не ми го даде, но така разбрах, че Сюлейманов е отишъл от Австралия в Турция. И сетне ме пратиха в затвора. Осъдиха ме на две години.

В кой затвор?

След следствието първо бях в Централния затвор в София, от януари до август 1987. През август ме преместиха в Старозагорския затвор. С Ахмед Доган там се срещнахме – в Старозагорския.

Колко време изкара в старозагорския затвор?

До 30 април 1988. Присъдата беше две години, но като работиш в затвора два дни се броят за три излежани и присъда от 2 години, горе-долу за година и половина я изкарваш.

Доган как се държеше в затвора?

Доган как се държеше... В една гладна стачка участваше, направихме там една гладна стачка. Обаче при него дойде един от старшините и му казва на Доган: „Абе ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.“ И той се отказа.

Отказа се от гладната стачка?

Отказа се от гладната стачка. Ахмед Доган... де да знам, ама отпреди, както разправят, бил на ДС човек. Така казват, аз не съм видял документите.

Това вече официално е обявено и се знае, доказано е. Но тогава в затвора също се е говорило, че е човек на ДС, така ли?

Да, говореше се. Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите. А както се знае сега още първото комунистическо правителство на България са ученици на Москва, даже слуги да се каже е по-добре. Уж се борят против империализма. Ами Съветският съюз и той е империя. И Русия сега пак е империя. Те и досега не са се променили много. И сега в България още няма такъв манталитет – що е демокрация, що е самостоятелност. А това е важно, когато трябва да решиш съдбата на своята страна, а не да се водиш по ума на Москва. Когато ти обичаш своята страна, трябва да мислиш как хората, които живеят в тази страна да са щастливи. България може да стане Швейцария на Балканите. Хората са работливи, каквото сееш – никне, гладен никой няма да остане. Хората са работливи.

Какво стана после?

Като излязох от затвора, 39 дена бях вкъщи, в Сливенско, в моето село. Но имах присъда за още две години изселване. Първия път ме закараха без никакъв багаж, бях и без кола, тъй като МВР-то ме закара с тяхна кола. Сега отидох с моята кола, натоварих си неща от първа необходимост, дрехи, завивки. Първия път нямах чаршафи, одеяло, нищо. От ДЗС-то ми дадоха, от техния склад. Дадоха ми хората дюшек, чаршафи. Сетне наши хора ми донесоха дрехи. Второто изселване вече с колата заминах, по-друго беше.

А къде беше второто изселване?

Пак същото село. То това беше хубаво, че ме знаеха хората, познаваха ме. И те бяха добри хора, антикомунисти – не бяха с властта. И комунисти имаше, но Врачански окръг е борчески край, бунтовни хора са, Горуня е оттам. Хората са будни там. Стари баби, 75-годишни, ама по транзистора радио Свободна Европа слушат, Би Би Си слушат. Всичко знаят, много отворени бяха. Носеха ми яйца – ей викат, благодарение на теб, пак за нашето село казаха по радиото. Като отидох за второто заточение, хората там ме помолиха, понеже нямаше кой да кара комбайна, а аз имам шофьорска книжка, и два сезона направих като комбайнер. Не съм бил комбайнер, но се научих. Ами те стари хора там, старци са, няма кой да кара комбайна.

А имаше ли кой да те обучи, как се научи да караш комбайна?

Няма кой, няма кой да те научи. Сам. По неволя (смее се). То не е сложно, основното е да имаш шофьорска книжка, а на комбайна като му разбереш лостовете – това е за надолу, това е за пускане, за няма и един час можеш да се научиш да караш комбайн.

И разкажи сега за Демократичната лига?

Тази работа я замислих още като бях задържан на „Развигор“. Седя и мисля – как да се намери изход. Викам си, то само с бягствата зад граница няма да стане. И реших, че трябва да има легална борба. Но в затвора не можеш да се довериш на никого. Само на един съм казал, защото отвънка само него го познавах – Мустафа Мутлъ. И той тогава ми каза: „Ние се изморихме много. След като излезем от затвора, една-две години трябва да чакаме, да се възстановим.“ Викам му: „Мустафа, време за възстановяване няма. Ние като излезем, веднага трябва да започнем легална борба.“ И като излязохме, той изселване нямаше, защото не беше в Белене и си отиде в своя край и чул за създаването на Демократичната лига по радиото, по Свободна Европа. По радиото като чул и идва при мен в Камено поле и ме прегръща и вика: „Ти в затвора каза и го направи“. Казвам: „то приказки много, дела трябва да има“. Сетне Мустафа Мутлъ много помагаше на Демократичната лига. И брат му Насъф Мутлъ помагаше.

А като отиде в Камено поле, там с кого обсъди идеята за Демократичната лига?

На второто изселване тази идея не ми даваше мира вече и казах на Али Орманлъ – той беше изселен в съседното село. Али Орманлъ веднага се съгласи: „Аз съм готов“, каза. Сетне говорих с Мустафа Юмер, той е философ, завършил е Софийския университет. Той беше тогава изселен в Кунино, а по- сетне го преместиха в с. Комарево – да бъдем далеч, далеч да сме един от други. Той предупреди, че е опасно. „Те – вика – може да ни убият, в затвора да ни тикнат, опасно е“. А и тогава от ДС бяха създали един „Комитет по правата на човека“ начело с един Константин Телалов – за парлама само. То само името на този Комитет като му погледнеш: Комитет по правата на човека, даже няма думата „защита“ в името му. Само за парлама създаден от Тодор Живков и ДС. Каква работа ще имаме ние там? Мустафа казва: „Ние като влезем в него и отвътре ще го променим“. Това, казвам му, е дълга и широка и няма да успеем. Аз предлагам най-краткия път. И му викам: „Мустафа, ние трябва да създадем една истинска организация за човешките права, това е най-краткият път“. Той ми казва: „Ще видим, трябва да се помисли.“ И най-после един ден, в неделя мисля, 13 ноември беше, фатално число (смее се)... от Мездра отидох да си взема акумулатора на колата и на връщане гледам по шосето върви един човек, аз го подминах и видях, че е Мустафа. Спрях, върнах малко назад и го питам: „Откъде идваш?“ Той се качи в колата и казва: „От отпуска идвам. Бях малко в отпуска.“ „Сега – питам го – съгласен ли си?“ „Сега съм съгласен“ – казва. 13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той, двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ, забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември. Имаше и още един – четвърти човек от Силистра – Хайретин Алиев (сега се казва Йостюрк). Но той каза: аз ще работя с вас, но не ми пишете името. Каквото трябва ще правя, но не ми пишете името. Слабичък беше, много пушеше. Страх го беше човекът, но много помагаше. А и то си беше страшно. Ние като се подписахме, в кръг се подписахме – за да не разберат кой е пръв, кой е втори, кой е трети.

И тогава ли избрахте Мустафа Юмер за председател?

Малко по-късно, първо бяхме „триумвират“(смее се). После избрахме Мустафа Юмер за председател. Хайретин първо предложи мен, защото съм бил в Белене и защото идеята е моя. Но аз казах: „Мустафа е философ, той е по-подходящ за председател.“ Не е важно аз да съм председател, важно е световната общественост да разбере, че ние се борим. Направихме и програмата. За програмата най-голям дял има Мустафа Юмер – той е философ, учен човек, умен човек и написа много хубава програма. Аз сам никога няма да мога да направя една такава програма идеална. Е, по неволя, мога да направя, неволята учи човека, но няма да е така добре. Но целта е да се види, че ние си искаме правата, това е. Първо се разбрахме всеки да напише нещо и сетне общо да се съберем и да решим. Обаче ние не сме свободни хора, за да се събираме всеки ден, рисковано е. Тогава Мустафа Юмер написа програмата, написа и обръщение. Първата програма, която направихме беше 23 точки. Но аз казах да изтрием последната точка, защото е опасно за организацията.

Каква беше последната точка?

Последната точка беше, че от виновниците за „възродителния процес“ ще се търси най-строга отговорност. Аз викам какво ще кажат: гледайте ги, още нищо не са направили, пък вече ще ни търсят сметка. И го махнахме, останахме с 22 точки. Но това беше програма–проект... Сетне дадохме тази програма на Назъм Башаран от Силистра – той е правист. Той също беше изселен – в Роман. Дадохме му я и той я ошлайфа и я направи 25 точки. И там беше залегнало: трябва да се премахне дискриминацията между хората, да няма дискриминация – едните са българи, а другите са турци, цигани, все едно втора категория.. Да се даде право на хората да си пишат с хора от други страни, право на кореспонденция и т.н., а не да ти отварят писмата и да те преследват и да те питат защо си пишеш с други хора. Даже внасянето на списания и вестници беше идеологическа диверсия. А то няма нищо опасно в тази работа, но комунистите се плашеха и от сянката си. И затова създадоха и много доносници. Гледах сетне документални филми за Втората световна война и виждам, че нашият режим в България е бил като този на Хитлер. А нали все ни съдеха за разгласяване на държавна тайна, написахме, че държавна тайна може да има, но трябва да се каже за народа кое е държавна тайна и кое – не.

Да, разумно. После какво стана?

После, аз нали съм лежал в затвора и знам – никога не трябва да се допуска грешка, когато страната не е демократична. Щом страната не е демократична, грешки не трябва да се допускат. Затова, каквато и организация да направиш – дори най-мирна, първо се съобщава на външния свят, да имаш гаранция, и след това се съобщава на властта. Ако направиш обратното, какво ще направят? Ще те вкарат в затвора, ще фалшифицират програмата ти и после ще думкат в пресата: разкрихме терористи, разкрихме терористична организация, вижте ги турците какво правят. Ще лъжат хората, за да ги настройват срещу нас. Затова програмата я написахме и на турски, и на български език. В турското посолство не може да се влезе. Пуснахме я в английското посолство, но не в посолството, а там, където живеят – в резиденцията. Отиде моят син и един негов приятел и я пуснаха през нощта. Пуснахме там програмата да се знае, че няма нищо терористическо, а само си искаме правата по законен път. И след това се разбрахме и направихме копия от програмата. Аз изпратих копия от нея лично на Тодор Живков и на в. „Отечествен фронт“; Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание и на „Работническо дело“, а Али Орманлъ – на главния прокурор и на в. „Земеделско знаме“. Значи на 6 места сме я изпратили.

Някой публикува ли я?

Че кой ще я публикува? Тия неща публикуват ли се в една недемократична държава? Никога не се публикуват. Но когато ще предадем на радио Свободна Европа, на ББС и на Дойче веле, ние казваме, че еди-къде си сме я пратили. Иначе е въздух, другата страна ще каже – на нас нищо не е пратено, тия си измислят. А после пратихме и протестно писмо до Георги Атанасов, министър-председател тогава – в подкрепа на Илия Минев, да удовлетворят исканията му, защото са справедливи. Копие от него пратихме и на Илия Минев, председател на Независимото дружество и на Петър Манолов, секретар на Независимото дружество. Те тогава бяха обявили гладна стачка и ние ги подкрепяхме. НДЗПЧ имаше говорител – един художник, Димитър Томов, от Михайловград и аз ходих веднъж там да се срещна с него, но не можахме да се видим с него и говорих с леля му. Те искаха да се обединим, но аз им казах – по-добре да сме повече, ние подкрепяме тях, те подкрепят нас, а двата пътя ще водят до една цел – демократизацията на България. Илия Минев не съм го виждал отблизо, но Петър Манолов го видях в Париж, там се запознахме. След като ни изгониха от България.

А как осъществявахте връзката с радио Свободна Европа, не ви ли следяха?

Следяха ни, но не ме е било страх, само внимавах. Аз правех съобщенията по Свободна Европа по обед, когато всички спят. Помня наизуст телефоните. Качвам се на колата и отивам в друг град или село, след това влизам в пощата, обаждам се. Тогава нямаше улични автомати за чужбина. Само в пощата. Написахме и едно писмо в защита на Вацлав Хавел, исках да го пратя телеграфически от пощата в Камено поле до чешкото правителство. Но телефонистката се уплаши и пита началника си в Мездра, а той само като чу: „протестно писмо“ и вика: „не може, дума да не става“. А, не може – казвам, – ама ако е поздравителна телеграма до Тодор Живков, ще я пуснеш, нали? Съжалявам, Сабри, казва ми тя, не може. И го прочетохме по радиото.

Кога беше това?

На 9 или 10 март мисля. На 9 март 1989.

А в пощата как се обаждаше до радио Свободна Европа? С покана за разговор ли?

– Не, не с покани – автоматично. Вече имаше и автоматично избиране. Влизам в кабинката, говоря по телефона, казвам бързо, каквото има да кажа, плащам, колкото струва, и излизам. Понякога телефонистките ни издаваха, те ни чуваха какво говорим. Но така предавахме по Свободна Европа – членове колко станахме, за гладните стачки обявявахме. Духът на народа трябва да се поддържа. От ДС почнаха да ни викат, първо в кметството ни извикаха. Като чуят, че сме говорили по радиото, на другия ден идват и започват да ни разпитват. Бяха двама, единият не си казва името и аз му казвам: добре, щом не си казваш името, ще кажа по радиото, че единият от вас не си даде името.

(вж. тук изказването на Сабри Искендер по радио Свободна Европа http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/rumyana_S_iskenderov.html )

И им казвам: никой не може да ни спре, ние ще продължим до връщането на правата ни. А хората като слушат по радиото и като разбират къде сме, и почнаха да идват да се записват за членове на Демократичната лига. По едно време Държавна сигурност се усети и взе да варди край Камено поле и да ги връщат от края на селото, да не влизат в селото. И аз след това казах по радиото: молбите да не ги носят в Камено поле, а в окръзите, има си отговарящи за окръзите. Доста се бяхме организирали вече. И казваме на хората: само с легални средства, защото ние се борим против тероризма, а не може да си терорист и да се бориш с тероризъм. Терористи никой не защитава и това е много правилно.

Как се развиха събитията после?

На 8 или 9 май от ДС забрали Мустафа Юмер и Али Орманлъ, закарали ги на влака и ги депортирали в Турция. А сетне от ДС вероятно дебнат да видят дали предаванията по Свободна Европа ще продължат. И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио Свободна Европа връзката не е прекъсната. Продължава.

И двамата едновременно ли ги екстрадираха?

В един ден, но в различни коли. Изгонили ги от България без да кажат на близките им, без багаж, без пари. И идват близките им при мен и питат къде са. Тревожат се, защото Мустафа и Али изчезнали от домовете им, няма ги. И аз писател не съм бил, журналист не съм бил и по неволя... написах протестно писмо. Два пъти го късах, на третия път горе-долу стана. Още го помня:

„Гражданино Живков,
крайно време е да се откажете от асимилаторската си политика спрямо турското малцинство в България. Единственото решение на турския въпрос в България е да седнете около Кръглата маса с ръководителите на Демократичната лига за защита правата на човека в България“.

И сетне пиша, че искам да знам къде са Мустафа Юмер и Али Орманлъ и пиша, че той лично носи отговорност за живота и здравето им. Искам от вас отговор, пиша му. Питам го да каже къде са, защото техни близки идват, питат къде са и се тревожат. Така започва и след това пиша, че на еди-коя си дата започва щафетна гладна стачка, изреждам имената на тия хора от Дулово и обявявам, че се присъединявам към тях. На 12 май започнах гладна стачка. И накрая му пиша: вие освен, че отнехте всички права на турското малцинство в България, но и основното, българското население тегли вече 35-40 години от вашата диктатура. Направо му пиша, че е диктатура, не със заобикалки. Аз съм сложил главата тогава в торбата, ще кажа, как няма да кажа. И му пиша, че ние ще се борим докрай за възвръщането на нашите права. Защото какво е човекът без свобода, без име, без достойнство? Нищо не е. И пращам писмото до Тодор Живков и копие до вестник „Труд“. И два дни след това дойдоха и ме взеха и мен и ме изселиха от България.

Кога те експулсираха?

На 16 май вечерта дойдоха в Камено поле с две коли. По пътя те ядат, аз не ям, аз съм в гладна стачка тогава. Спряхме в един ресторант „Гергана“, оттатък Хасково. Ядоха, пиха, аз викам – аз няма да ям, няма да пия, аз съм в гладна стачка. С колата ме закараха до Капитан Андреево и цяла нощ чакаме влака.

Грубо ли се държаха?

Не, не. Не бяха груби. До сутринта седяхме да чакаме влака. И разговаряхме там.

„Ти – питат ме – сега като отидеш в Турция какво ще разправяш там?“ „Истината ще кажа – отговарям им – Аз не съм научен да лъжа. Но то и това, което сте направили и него не мога да обясня на хората защо го направихте?“ А на 17 май бях вече в Турция и по радио Свободна Европа четат моето писмо и после ми разказва мой приятел, че негов комшия, българин казал: „Ей, от турците ни отърваха руснаците, а сега от руснаците ще ни отърват турците!“

Поддържаш ли връзка сега с Мустафа Юмер и с Али Орманлъ?

Мустафа се върна в България. Али Орманлъ се пенсионира, от време на време се чуваме. И с Мустафа се чуваме понякога по телефона, той е в България. Преди години беше даже председател на Общинския съвет в Крумовград.

От ДПС ли?

Май че от ДПС, но те с Ахмед Доган не се обичат. Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? Човекът е роден един път, трябва достойно да живее. Щом работи, ще си изкара прехраната. Аз не се състезавам с никой. Не ми трябва да имам вили и мерцедеси, не ми трябва да ходя по хотели и не ме интересува другите какво имат. Алчността погубва човека. Но това, което друг човек е направил, ти не може да си присвояваш и не може да отричаш това, което е направено. Това е мошеничество, голямо мошеничество.

В разговора внезапно се намесва нашият домакин Шабан, който до този момент е слушал мълчаливо:

Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците си да носят табелки с новите им, „българските“, имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма.

Сабри кимва и продължава:

Ние не сме правили „Демократичната лига“ за слава. Ние, каквото сме направили, от човещина сме направили. Заслуги не искаме, но никой няма право да отрича Демократичната лига.

Още повече, че сега всеки може да се бие в гърдите, но тогава куражлиите не са били много.

Да, не бяха много отначало. Те после хората се окуражаваха като слушат по радиото. И не само турците – и българите кураж вземат. Овчари са ми разказвали, че ходят с овцете и слушат транзистора. Като слушат по радиото, и хората кураж получават. Виж какво нещо са медиите и духът – голяма сила!

А как разбираха хората по места кои са отговорниците?

Пак по радиото. По радиото съобщават: еди-къде си, еди-кой си е отговорник, и хората при него си носят молбите. Обявявахме стачки, протести. Всеки е свободен да обяви гладна стачка, но когато я обяви, трябва да съобщи на властта, на някоя инстанция и за да има гласност, трябва да съобщи на света и да се обади по телефона или на радио Свободна Европа, или на Дойче веле, или на ББС. Трябва да знаят хората, че протестираш. Иначе сам вкъщи да се заключиш и без да кажеш на никого да направиш гладна стачка, никой няма да знае, и да умреш, никой няма да знае защо. И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има. Даже и да трябва да си вържеш обувките, пак може да е опасно, защото може да помислят, че се навеждаш да вземеш камък и да хвърляш по милицията. Порядъчно трябва да бъде всичко. И в програмата е залегнало.

Колко членове имахте?

Само при мен аз бях регистрирал 474. Архивата аз държах в Камено поле. Обаче в окръзите, когато обявихме там да подават молбите, тогава станаха хиляди.

А как осъществявахте координацията вътре в самата организация?

Ами те идваха. Така ставаше връзката. Идваха нощем – който успее, успее, който го върнат, върнат. Така беше. Хората, особено отначало, ги беше страх. Много ги беше страх. Имаше един случай в началото. Дойдоха едни хора, слушали по радиото, подадоха молба за членство. Сетне като се върнали по родните места, и се уплашили. И идват пак след няколко дена да си вземат обратно молбите. Страх ги е хората. И аз им казвам: ако се увеличим няма страшно, събирайте молби, да станем повече хора. Една вечер в 10 часа, чука се по прозореца. Гледам: те са, клюмнали са. „Слушай, Сабри, ние дойдохме обратно да вземем молбите.“

Ей, направо ми се обърна сърцето, лошо ми стана. „Защо, питам ги, защо тъй?“ И те ми казват, че ги е страх от Държавна сигурност. Аз им казвам: „Вижте, най-големият риск ние носим. Вие може да кажете: ние се излъгахме, хвърлете всичката вина на нас, ние сме съгласни. Но не се отказвайте, ще видите, ние сме решили да се борим за нашите права. Не се отказвайте. Който е решителен, той ще победи.“

Както и да е, кафе им направих, извадих молбите, печката гореше. Питам ги: „Вие ли ще си вземете молбите или направо в печката да ги хвърлям?“ „А, хвърли ги в печката – викат, – по-добре е...“ И аз ги хвърлих в печката. След месец-два идват едни младежи, вечерта пак, и пак така чукат. Гледам, не ги познавам – 17-18-годишни момчета. Ние сме, казват, от Кърджалийско. Аз съм син на еди-кой си, той е син на еди-кой си. Заповядайте, казвам. Ние, вика, дойдохме обратно да дадем пак молбите и носим и други молби, на други хора. Тъй и тъй, викат, нашите бащи ти се извиняват, че тогава са се уплашили, поздрави ти пращат.

Хубаво е това, хубава история.

Да, окуражили се пак. Човек идва, молба дава, после може да се откаже, това си е негово право. Но 474 се окуражиха и това е само при нас. После в окръзите – станаха хиляди. За събитията хората следяха радио Свободна Европа, ББС, Дойче веле.

Вие сътрудничихте ли си с НДЗПЧ и с „Дружеството за подкрепа на Виена'89“?

Да, да. Ние ги подкрепяхме тях и те нас. С Авни Велиев от „Виена ‘89“ си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също. Обаче, когато турците отиват в НДЗПЧ да се запишат, там не ги приемат с турски имена, насочват ги към нас, към Демократичната лига. После аз попитах секретаря на НДЗПЧ – Петър Манолов, когато бяхме в края на май в Париж за Съвещанието за човешките права. Питах го защо не са записвали турците с турски имена. И той ми казва, че така са ги посъветвали в София, че ако ги записват с турските имена, властите ще оспорват самоличността на членовете им и няма да им регистрират организацията. Юридически ход, значи. Но пък какъв е смисълът тогава? Човекът отива да си търси правата, протестира, че му сменят името, как да си търси правата с име, което му е насила сложено? Така е, вика, но така ни казаха.

Като ви екстрадираха от България, какво стана?

Продължихме. Замести ни Хюсеин Нух от Ябланово.

Ти се познаваше с него от затвора, така ли?

Хюсеин Нух аз го познавам отпреди събитията още. Той е инженер, беше кмет на село Ябланово. Когато мен ме затвориха в следственото в Сливен, лежа аз в килията, по едно време докараха Хюсеин Нух. А то тъмно, само една малка лампичка свети. Аз бях сам в килията. Влиза така, брадясал – бил е задържан от няколко дни, но е бил по други килии. Погледнах го и викам: „Хюсеин Нух ти ли си?“ „Аз съм -казва, – а ти кой си? Понеже тъмно и не вижда. Казах му кой съм, той се зарадва, имал скрити една-две цигари (цигарите бяха забранени), та запалихме и изпушихме по една цигара. И може би три дена бяхме в тази килия. После ни преместиха и аз се разболях – голям студ беше. Втресе ме, беше страшно. И Хюсеин Нух направо може да се каже, че ми спаси живота. Цяла нощ ме е разтривал. Страшно беше, голяма треска. Изпотих се целият. И сутринта вместо да ме закарат в болницата на доктор, отведоха ни с Хюсеин в кучкарника, така му викаха. Февруари месец беше, голям студ и ние вечерта – там. Студено, кучешки студ. Добре че имаше един старшина, добър човек се оказа, видя на какъв хал сме и ни даде аналгин-хинин. „На никой няма да казвате“, вика. Виж какво нещо е добрият човек. Хюсеин даже каза: „Като изляза оттук, на тоя старшина една дамаджана с ракия ще му донеса.“ Вее отдолу под вратата, ние нямаме нищо, само едно износено, протрито одеяло, с дупки. Изправихме дюшека, той мушамен беше, и седнахме на земята гръб с гръб да се затоплим. Оттам ме туриха в една единична килия. После мен ме закараха в Белене. Него го закараха в затвора – заради съпротивата в Ябланово. После когато излезе от затвора и като направихме ние Демократичната лига, аз му казах: ако нас ни убият, арестуват или изгонят от България, ти си председателят на Демократичната лига.

Имахте ръководство в сянка?

Да, дублирахме всичко, за да може ако ни затворят или изгонят, друг да продължи след нас. И аз даже архивата на Демократичната лига успях през нощта преди да ме депортират да я предам на едни хора и те му я занесоха. И борбата продължи. Насилието поражда съпротива. Големи престъпления извърши тази комунистическа власт в България, големи. Аз бях 10-11 годишен, когато насилваха хората за ТКЗС-то. Но тогава насилваха всички – и българи, и турци. Взеха на хората воловете и нивите, и на българи, и на турци. И тогава хората се разбунтуваха – защото им посягаш на имота, на труда, на достойнството. Затова и ние после се бунтувахме – защото ни посегнаха на имената, на достойнството. И всеки започна да търси по някакъв начин да протестира. Че ние, турците в България, какво сме направили –само сме работили цял живот. Най-тежката работа сме работили и никога не сме се оплаквали. Но ти да искаш нацяло да изтриеш едно малцинство от историята, това какво е?

Престъпление срещу човечеството, какво друго.

Да, голямо престъпление. Но съчувствието на народа, на хората, това е много важно. Много важно. Имаше един генерал Ганев, началник на милицията в Сливен и нарежда на един майор да е ръководител на групата, която ще идва да преименува хората в Новачево, Сливенско и други села. А майорът му казва: „Аз не мога да извърша такова нещо, аз тия хора ги познавам, с тях съм ял и пил, аз такова нещо не мога да им направя“. „Тогава – креснал му генералът – ще си дадеш оставката!“ И той си дал оставката веднага. И други българи има такива и това е хубаво нещо. Не му знам името на този майор, а трябва да се научи, защото е достоен човек и е герой. За съжаление много хора не знаят истината. А не знаят, защото в България още от наше време се учеше много изопачена история. Историята е изопачена до неузнаваемост. Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората – ей това направиха. Самите правителства това гледаха – хората да се мразят. Но къде националистите са направили нещо добро за страната си? Ами никъде. Вижте войните, вижте Хитлер, вижте Милошевич – ликвидираха страните си, колко хора загинаха. Национализмът на никого полза не носи, само мъка. Национализмът, това е много опасно нещо.

Интервюто води Даниела Горчева

http://www.librev.com

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !

2011-10-01T08:28:00.001+03:00

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !

Get this widget

Track details

eSnips Social DNA

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !

:::

Бойко Борисов в Чикаго

Get this widget

Track details

eSnips Social DNA

"Той (Бойко Борисов - бел. ред.) каза, че одобрява възродителния процес, не одобрявал само методите му. Означава ли това, че ако дойде на власт, ще провежда нов възродителен процес с демократични средства?" "Каква е основата на населението в момента - 1 млн. цигани, 700-800 хиляди турци, 2.5 млн. пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ !"

Авторски снимки:Тюркян чешма - 25.09.2011 г.

2011-09-26T19:10:00.001+03:00

http://mypicsmania.blogspot.com

Живков: Гоним 300 000 турци, инак ставаме Кипър

2011-09-06T15:48:00.000+03:00

Автор: Живков: Гоним 300 000 турци, инак ставаме Кипър

6 Септември 2011

На 29 май 1989 година, точно в 20 ч по националната телевизия тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков обявява в обръщение към сънародниците, всички, които не се чувствуват българи и не приема България за своя родина, да се махат от страната.

Живков:
„Режисьорите” на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име, в качеството си на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти – Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно, или желаят да живеят там.
Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, така както го направи Народна република България”, обявява комунистическият диктатор. Речта му продължава дръзновено почти 30 минути и накрая завършва с предупреждението: „ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя”.

Режимът на Живков вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия”.

Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки. На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни.

Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия”.
В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП.

Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:
"Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."

Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват огромния керван от хора. 15 години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция”изследователите край Босфора ще признаят:”През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки,и като се хвана на блъфа на Тодор Живков”. Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.

Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони. Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севрана и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.

„Голямата екскурзия” отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията. Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника” струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица.

Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата – обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна.

На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.

На 1 август в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци.
На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда” в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалйския край, а разтърсващите му дни по-късно перестроечни репортажи карат Държавна сигурност да арестува от реповете тиражите на съветската „Правда”.

Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истамбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази.
Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването.

По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселниците.

България се хвали, че е спасила евреите си, но цялата й интелигенция и политическият й елит мълчат две десетилетия за изгонените турци, обвинява Мохамед Узункъш, политзатворник и лидер на „Дългата зима” - една от малкото автентични нелегални организации, създадена след смяната на имената.

20 години след драматичното лято на 1989 г. няколко хиляди семейства остават завинаги разделени. Българските историци все още не са направили адекватен прочит на станалото. Няма нито един осъден или преследван от закона за провеждането на зловещия проект „Голямата екскурзия”. Наследницата на БКП – БСП не се е извинила за възродителния процес. Децата и внуците на Живковата власт управляват страната с партията на българските турци ДПС. В поне 4 министерства на правителството работят активисти на БКП, провеждали прекръстването на турците и изгонването им през 1989 година от България.

The big "excursion"

Кой насили българските турци?

2011-07-04T13:33:00.002+03:00

1989 г. - българските турци искат обратно имената си.

Кой насили българските турци?

Нека напомним на родените след 1989 година, че т. нар. Възродителен процес е забележителна човеконенавистна кампания, организирана от управляващата каста преди 89-та година, по време на която бяха насилствено преименувани стотици хиляди живи и мъртви български граждани и бяха изгонени около 400 хиляди души, които напуснаха родните си места с по “два вързопа дрехи”; те оставиха зад себе си не просто къщи и вещи, а своето минало, своите приятели и своите покойници.

В този опозоряващ страната епизод, разиграл се пред очите и отчасти с участието на съседи, колеги, чиновници, масовици, активисти и прочее българи, се оказва, че виновни няма! Нещо повече - оказва се, че отсъства чувствителност към случващото се около нас, отсъства опит да бъде разбрано поведението на участниците в прогонването на турците, да бъде споделено страданието и да бъде осмислено безразличието на мълчаливите свидетели.

дв - Автор: Еми Барух

Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика

2011-06-19T08:23:00.000+03:00

Ибрахим Карахасан-Чънар

За автора:

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“ и „Светът на исляма“.

Възродителният процес. Турците на прицела на комунистическата политика

Написано от Ибрахим Карахасан-Чънар

Вторник, 14 Юни 2011

Там където свободата, веротърпимостта, демокрацията са недостатъчни, или просто липсват, може да се очаква агресивно отношение към малцинствата. Там, където са налице, е възможна естествена асимилация. Но за живеещите в една държава различни етнически и верски общности, асимилацията не е единствената, нито непременно най-добрата или задължителна алтернатива. Съвременният свят няма да спечели от заличаването на националните различия. Ако приемем, че най-доброто е всеки да запази своята идентичност и така да внесе своя неповторим дял в световната общност, би трябвало да свържем надеждите си с онази степен на демократичност и култура, която да възпитава в трудното изкуство да живееш редом с различния човек, като го уважаваш и цениш не по-малко от себе си. Светът на XXI век не бива да допуска трагични финали на етническите проблеми, той трябва да гарантира оптимистичните.

Преди малко повече от 20 години в България се извърши една кампания, която злепостави пред света управляващото тогава комунистическо правителство. Това беше т. нар. „възродителен процес“, при който бе осъществена насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и българските турци. Този акт и до ден днешен остава в съзнанието на българските граждани като рецидив от най-ново време.

Турците са най-голямата етническа група в България, чието обособяване е свързано с образуването на независимата българска държава през 1878 г. Вече 130 години те живеят, работят и творят своята култура в условията на много, и често драматични, промени – социално-икономически и политически. Последните се оказват особено силен фактор, въздействащ както върху тяхното битие, така и върху самосъзнанието, идентитета и манталитетните им особености, а оттам и върху културното им развитие. Дълбоките политически промени бележат в най-общи линии основните периоди в съществуването на турския етнос в България – от 1878 до 1944 г., от 1944 до края на 1989 г. и от 1990 г. досега.

В България съществува стереотипен образ на турците, които от столетия живеят на нейна територия – образът на малцинството. Този термин е не само натоварен с пейоративно съдържание, но се е превърнал в един съвършено стеснен и беден откъм познание опит за възприемане на „другия“. За преобладаващото мнозинство от българите турците днес са или наследство от едно далечно и трагично минало, или съграждани от малцинствена етническа и религиозна общност, около които често се създават тревоги и политическо напрежение. Все още малцина са хората в България, които си дават сметка и отчитат факта, че турците са носители на древна култура, на друга цивилизационна система, която има своята история и забележителни материални и духовни постижения и която съжителства съвместно с българската християнска традиция.

Към 01.I.2011 г. в България живеят близо 1,2 млн. мюсюлмани (турци, българи, цигани и др.). Според последното преброяване на населението от 2001 г. броят на турците е около 800 хил. души. Те принадлежат главно към сунизма от ханифитското направление, а към 85 хил. души са от мюсюлманско-шиитското вероизповедание – т. нар. „къзълбаши“ (алиани). Сунизмът е най-значителното и възприемано като ортодоксално направление в исляма. Неговите привърженици признават първите четири халифа за законни, признават достоверността на каноническите сборници с хадиси, придържат се към ритуалните и битовите правила на една от правните школи. Шиитите са привърженици на Али, зет на Мохамед, в когото виждат наследник на Пророка. Към ортодоксалното верую на сунитите те добавят и тази фигура: „Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговия Пророк, и Али е неговият наследник.“

Ислямът като религия има своя дълъг път на развитие, промени и разпространение преди да стигне чрез османските завоеватели на Балканите и по българските земи. Мюсюлманската конфесия и нейните идеологически проявления в различните периоди на османската държава еволюират и претърпяват значителни промени. Източниците от ранния период на османското господство на Балканите (XV-XVI в.) свидетелстват, че там има относителна религиозна търпимост. Важно е да се знае, че ислямът на Балканите и в частност в България е синкретичен, което го прави по-различен от чистите форми на това учение. Адаптирайки се по българските земи, ислямът постепенно изгражда специфични религиозни форми, които го правят не толкова враждебен и чужд за местните жители християни. За това съдействат езическите пластове на доправославните вярвания и съчетаването им с християнските догми, идеи и култове, които упражняват местните жители и които завоевателите срещат по нашите земи.

Турците в България, а като цяло и останалите представители на мюсюлманската конфесиална общност, са носители на една многовековна културна традиция, която носи по-далечни и по-близки времеви и регионални пластове. В съвременността те възприемат себе си по-скоро като „европейски мюсюлмани“ и са чужди на верския фанатизъм. Привързани са към своята традиционна култура, наследените от предците обреди и специфична ритуалност. За съжаление държавната политика по отношение на тях като религиозно и етническо малцинство е крайно непоследователна (до 1989 г.), което води до моменти на напрежение и на нарушаване на междуконфесионалните и междуетническите отношения в страната.

За разлика от хетерогенните по своята самоидентификация общности на ромите и на българите-мюсюлмани, турците имат съвършено ясно съзнание за своя етнически произход и религиозна принадлежност. Единствено по отношение на далечния произход на техните деди могат да се срещнат различия в родовите предания и легенди. Някои турски родове от Делиормана (Лудогорието) и Герлово пазят предания за древнотюркски произход, а именно, че се заселват по българските земи, идвайки от областите около р. Кубан и р. Терек. Древни тюркски патроними и топоними в Североизточна България дават основание да се гради научна хипотеза за предосмански произход на турците в тази част на страната. Във всички случаи това са хипотези, които все още са обект на научни спорове, на недостатъчен изворов и доказателствен материал, но те заслужено привличат интереса на историците: „Днес в Делиорман и околните области живеят внуци на прабългари, печенези, кумани и узи (огузи) и дошлите по-късно османски турци.“ Впрочем тази научна хипотеза, както и родовите предания ни най-малко не разколебават ясната етническа идентификация на турците от Североизточна България.

Близо цяло десетилетие (от края на 70-те до края на 80-те години) пропагандната машина на БКП облъчваше общественото мнение и турското малцинство с псевдонаучни теории за българския произход на турците в България, както и за техните християнски корени. След насилствената смяна на имената на турците в средата на 80-те години се формират научни екипи от историци, османисти, географи, етнографи, фолклористи и т. н., които хвърлят огромни усилия, за да намерят доказателствен материал за българския генезис на всички мюсюлмани по българските земи. Това на практика е опит за подмяна на етническата идентичност на близо 1 млн. души от турски произход и същевременно за натрапването на нови етно-маркери чрез мобилизацията на целия държавен апарат с помощта на науката, и не на последно място чрез употребата на сила. Подобен опит е уникален за Балканите и света. Изненадващи са времето и методите за провеждането на подобна кампания.

Турската общност реагира незабавно – пълна мобилизация на вътрешните ресурси за оцеляване на етноса и за съхраняване на неговите идентификационни белези. В условията на тоталитарно управление и терор, веднага след изживяването на шока от насилието, е характерно самозатварянето в рамките на семейството или големия род. Именно вътре в семейството турците слагат начало на възстановяването на някои позабравени през последните десетилетия традиции, обичаи, семейни легенди и предания, език и фолклор. По-младото поколение турци, доста видимо обхванати от интеграционните и асимилационните процеси чрез образователната система, започват в някои случаи съвсем отначало да навлизат в познанието за своята собствена история като етнос, малцинство, културна идентичност. Някои от тях посещават с абсолютно осмислено чувство за дълг пред общността и в името на нейното оцеляване нелегални квартири, където изучават турски език и Корана. След 1985 г. се среща следния феномен: ученици и студенти, доскоро напълно индиферентни към религията, в нелегални условия изучават Корана, за да се превърнат в „хафъзи“, т.е. хора, които могат без да четат Свещената книга, по памет да цитират кораническите текстове. Тази духовна и интелектуална мобилизация на всички поколения турци през 80-те години дава своите резултати. Общността се капсулира, реставрира някои патриархални, предмодерни културни и социални характеристики, за да съхрани турската си и мюсюлманска идентичост.

В исторически план между турците сунити и турците къзълбаши съществуват елементи на вътрешногрупово съперничество и противоречие. Това е естествено мотивирано поведение като един далечен и приглушен отблясък на многовековната вражда между сунитите и шиитите по света. В средата на българските турци този стереотип се изразява предимно във високомерие и известно иронично презрение към различията в ритуалите и битовото поведение. Като напълно естествена реакция в периода на „възродителния процес“ се стига до пълното заличаване на тези различия и противоречия в името на съхранението на общите етно-културни маркери. Общото поведение и реакции на съпротива срещу насилията на властта в опита й да отнеме почти идиличното съжителство на сунити и къзълбаши. В годините след падането на комунистическия режим къзълбашите, макар и малцинство, свободно открояват своите ритуални специфики, без това да води до конфронтация със сунитите.

Ако реално съществува някаква различна идентификационна нагласа сред турците, тя е по отношение на гражданската (патриотичната) идентичност. Сред турската общност в България има различия и колебания по отношение на тяхното идентифициране с родината. Част от хората приемат Турция за родина-майка (анаватан) и определят отношението си към България като към временно отечество (макар във времето това да е разтегнато най-малко век и половина), придобито по силата на историческите събития. Други от тях приемат България като изконно отечество, а Турция като алтернативна родина – възможност за бягство от насилие, за икономическо или социално оцеляване по време на криза. Този специфичен нюанс на идентичността е от изключителна важност за определяне на съвременните геополитически нагласи на турското малцинство. Гражданската идентичност, която винаги се очертава неразделно или паралелно от етническата идентичност, определя скалата на зависимост между миграционните нагласи и носталгията, както и степента на адаптивност на турците емигранти в Република Турция или където и да било по света..

Значителна част от турците се изселват в османските вилаети по време на Руско-турската война и непосредствено след Освобождението на България (1877-1878). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на държавата. Към 1890 г. турците са близо 20 % от населението на страната, през първата четвърт на века са около 12 %, към 40-те години – под 10 %, а през 50-те – 8,6 %. Турското население, което остава по родните си места, не създава почти никакви проблеми на държавата. То демонстрира нееднократно своята лоялност към нея, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена. Изградената през вековете системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите, битовите специфики и „комшулука“, функционира добре. В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес понякога носят бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, често достигащ до национално високомерие. Повече от столетие е в действие един тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото десетилетна гражданственост клише „петвековно турско робство“.

След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински – 1878 г., Цариградски – 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския – 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета, за да поддържа джамиите и за заплати на мюсюлманските духовници. Училищата са частни – към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. С най-добър престиж се ползва специалното духовно училище „Нювваб“, което е открито през 1922 г. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система обаче пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят добре български език, поради което трудно се конкурират на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото. Учебните програми обръщат повече внимание на традициите и религиозното възпитание, на изучаването на Корана и тълкуванията на кораническите текстове. На заден план са общообразователните предмети, без които няма бъдеще в една модернизираща се страна.

Разбира се, за европейските наблюдатели остават неясни формите на дезинтеграция поради неравностойното образование на турските деца. Правата и свободите, предоставени на турците и на мюсюлманите като цяло през първата четвърт на XX в., предпоставят високата оценка, която Британското външно министерство прави на българската малцинствена политика: констатацията е, че в България цари висока религиозна толерантност, която откроява страната сред другите в Балканския регион.

В края на 20-те и през 30-те години сред турското малцинство в България се извършват сложни идейно-формационни процеси. От една страна, под влияние на кемалистките реформи се разкриват широки възможности за изграждането на национален облик на турската интелигенция, която несъмнено е била свързана с желанието активно да модернизира мисленето, бита, образованието и културата на малцинството. От друга страна, България приютява немалко политически бежанци от реформираща се Турция, които са носители на ретроградния ислямизъм и засилват някои идеи на традиционализма и клерикализма.

През 30-те години сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища, което е под влияние на реформите в Турция и на обаянието на техния лидер Кемал Ататюрк, който между впрочем не крие симпатиите си към България. Тук сред просветените български турци започват да проникват новите идеи на пантюркизма и да застават в опозиция на старите паносмански и панислямски традиционни ценности. В новите училища са назначени български учители, които да преподават български език, история и география – дисциплини дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има изградени около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.

Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества: „Туран“, „Aлпарслан“, „Алтън орду“ и други, които са прокемалистки настроени и пропагандират идеите на лаицизма и турския национализъм. Те приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени демократичните свободи. На тяхно място с намесата на министър-председателя Кимон Георгиев се създава „Дружество за защита на мюсюлманската религия в България“, което провежда антикемалистка пропаганда и връща назад постигнатото от турските интелектуалци: отново превес на религиозните знания, запазване на арабската азбука в турските училища и печат. Впрочем още тогава прозира неспособността на българските управници да провеждат последователна политика по отношение на турското малцинство. През този период те съвсем очевидно се колебаят кое е по-малкото зло: религиозният фанатизъм и традиционализмът или младият турски национализъм. Във всички случаи и тогава (както и по-сетне) е непозната идеята за мирна интеграция, без насилие и кампанийност, и се спазват принципите на дискретен (и не чак дотам) дискомфорт, за да се засилят миграционните движения по посока на Турция.

През годините са правени опити за създаване на етнически партии, но те търпят неуспех. Въпреки това в българския парламент винаги е имало депутати турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии – на Демократоческата, Либералната, и преди всичко на Български земеделски народен съюз (БЗНС). Участието на турското население във властта фактически започва с възстановяването на българската държава и държавност в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г., а в Търновското учредително събрание от 1879 г. фигурират имената на 13 представители на турското малцинство, от общо 221 депутати. Интересен факт е, че осем от тях участват и в подписването на Търновската конституция. Най-много народни представители с турски и мюсюлмански произход има в 40-то Народно събрание (2004 г.) – 28 души.

От Освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа група се ползват свободно (с отделни епизодични прекъсвания) от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция.

След края на Втората световна война в България идват на власт комунистите, а опозицията е методично унищожена. От 1946 г. започва изграждането на системата на тоталитарния режим, рязко се ограничават демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат в България, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, географските и културните специфики на страната. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР и комунистическата идеология.

Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. През десетилетията на това управление за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни – православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции, правителството, следвайки идеологическите клишета за „интернационализъм“, предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура. Тези изненадващи актове на толерантност специално към турската етническа идентичност са свързани с абсурдната идея за „износ на революция“ в световен мащаб. В конкретния случай, под натиска на съветските тайни служби, българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста – чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.

Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действат девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Пет института подготвят учители за турските училища – в София, Разград, Кърджали, Стара Загора и Хасково. В Стара Загора и Варна към висшите учебни заведения са създадени отдели за специализация по турски език. През 1952-1953 г. са поставени основите на специалността „Турска филология“ при Софийския университет „Климент Охридски“. На турски език излизат над десет централни и провинциални вестника и списания; местните вестници са с притурки на турски език. Повечето от тях излизат като органи на Окръжните комитети на БКП или на ОК на Отечествения фронт (ОФ). В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радио-ефир текат редовни програми на турски език, звучи ориенталска музика и т.н.

На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна – в края на 40-те и началото на 50-те години с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява свободна изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга – чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца – наред с българомохамеданските, българските, арменските и всички останали – получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на статиите на комунистическите печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници – добра или лоша, репресивна или полурепресивна. През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности.

В началото на 50-те години се чувства повишена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу „проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци“. Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са земеделски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция – близо 155 хил. души през 1950-1951 г.

В 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите „пробни“ асимилационни актове се извършват по отношение на циганите. Вестниците им (до този момент двуезични) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (вероятно 20-30 хиляди) със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците им са конфискувани.

В началото на 60-те години започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. БКП взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите – турци и помаци – в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга – обявяването на България за еднонационална държава, а нацията – за хомогенна в идеологически и етнически смисъл. Постепенно се пристъпва към ликвидиране на средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, те започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението обаче е силна и ЦК на БКП прекратява опита за асимилация.

В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните отдели, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и „пета колона“ на Турция на територията на България. Досущ като в роман на Джордж Оруел един сложен и безмилостен държавен механизъм – низовите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на Държавна сигурност (ДС), съответните наблюдаващи в ЦК и Политбюро – разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, таланти, интелект и стремеж към по-високо от средното образование.

Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972-1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984-1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена етническа общност в България – турската. Всъщност за учените днес е трудно да твърдят дали това е била целта на комунистическия държавен апарат и идеологическите вождове и дали тази цел е била единствената. Причината е, че в България в периода на еднолично и тоталитарно управление решенията се взимат тайно, зад високите зидове на партийните резиденции, много често без протоколи и писмени решения. От друга страна, посредственото образователно и културно ниво на партийните ръководители, или пък ограниченията на идеологизираните управленски клишета, често правят актовете на управляващите невъзможни за разгадаване и анализ, защото са изградени извън всякаква историческа, правна или хуманна логика и норма.

Държавата използва различни форми на принуда – сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. Рутинната процедура при попълването на декларации за смяна на имената обикновено е придружена с побой, дори над жени и деца. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или в малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и милиция и блокадата продължава докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати са изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност.

След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършената авантюра. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в личните отношения, забранени са традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Парадоксално е закрита цяла университетска специалност – турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища и джамии (под предлог да се освободят места за нови жилища), в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови изкуствено създадени ритуали. Един от вандалските актове на властта за заличаване на следите от турска идентичност е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни, с което хвърлят медицинските изследвания на наследствените и хроничните заболявания с десетилетия назад.

Властта извършва и един коварен поради своето дългосрочно въздействие ход – включва българите от районите със смесено население да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки. Десетилетия на добросъседски и приятелски връзки са опорочени и разкъсани. Паралелно с това е мобилизирана цялата пропагандна машина на държавата, за да разпространява клевети срещу турците („сепаратисти“, „терористи“, „пета колона на вражеска държава“) и да всява недоверие и страх от съседна Турция и „нейните агресивни планове“. Промиването на общественото съзнание е мощно и деформиращо.

Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Според нормите на ислямската религия името има особена роля в живота и мирогледа на човека. Без собственото си име мюсюлманинът не може да се представи след смъртта си пред Аллах, който привиква хората с имената им, за да отсъди добре или зле са живели и съответно, за да ги отведе в рая (дженнета), ако са били праведни. С една дума, турците и помаците смятат себе си за обречени на вечни мъки – приживе и след смъртта си. Всичко това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности – българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи. Пропагандната машина е внушила парализиращ страх от репресии за недоволство и съмнение в извършеното срещу турците насилие. Българското общество потъва в позорно мълчание до 1988 г.

През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има десетки убити и много ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света. Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са експулсирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 хил. български граждани – етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове, покъщнина и земя, а много често деца и възрастни родители. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 хил. души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Тодор Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Република Турция.

Периодически в хода на последните 120 години (до средата на 90-те), мюсюлмани се изселват от България в Турция. След поредната миграция към нашата югоизточна съседка, независимо дали в началото на века, през 50-те или пък през 90-те години, българската държава и обществеността са склонни напълно да забравят своите сънародници – все едно, че никога не ги е имало, че не са делили добро или зло в общо отечество. Нека отбележим, че за периода след Освобождението от 1878 г. до началото на 90-те години на XX век, от България в посока за Турция са се изселили около 1,3 млн. души, една внушителна цифра, на която може да конкурира само периода на Голямата депресия и емиграцията на евреите, преди, по време на Втората световна война и след нея.

Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно-религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. За щастие този модел на съвместимост, особено в контактните райони (където живее смесено етнически и религиозно население), се оказва устойчив и онези връзки между българи и турци, които са изтънели или прокъсани поради авантюризма на политиците, след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло, спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.

Особено значение има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на турците и помаците. Създава се Комитет за национално помирение (учреден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения, и който обединява главно интелектуалци от София и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България, и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.

В края на 1989 г. и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива срещу т. нар. „възродителен процес“, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и участва в митингите и протестите на мюсюлманите.

Като особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм. Възникналите през 1990 и 1991 г., както и през 2004 г., малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат особен успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население по директива на комунистическата партия или нейните тайни служби, за да инспирират напрежение между българи и турци, за да поддържат постоянен страх и подозрителност към мюсюлманите, не срещат подкрепа сред местното население. Те доста скоро са маргинализирани и макар че сега имат парламентарно представителство (партия „Атака“), нямат почти никаква тежест в политическия живот.

В началото на прехода в България, и особено след влизането й в структурите на НАТО и Европейския съюз, ясно се вижда опитът да се хуманизира обществената система, имат приоритет моралните ценности на демокрацията. Съществува определен стремеж към заличаване последствията от насилията над сънародниците мюсюлмани. Част от българското общество е обединено от чувството за колективен срам, че не е бил направен опит да бъдат защитени от издевателствата помаците и турците. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и приема на оцелелите от османския геноцид арменци.

Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29 декември 1989 г. под натиска на току-що разкрепостеното гражданско общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона: от март 1990 г. и с поправките към него – от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 хил. мюсюлмани. Това не е лесно, защото трябва да се преодолее мощната националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и столицата.

С няколко закона за амнистията между 1989 и 1990 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите са обезщетени и получават наследствени пенсии. За съжаление, през изминалите години на прехода не беше направен цялостен анализ и обществен дебат за тези драматични събития. В общественото съзнание останаха много недоизказани неща за вината, което носи огорчение на изстрадалите от т. нар. „възродителен процес“ наши сънародници. Това доведе и до абсурд – хора, участвали в една или друга степен в този срамен антихуманен акт „забравиха“ собствената си вина и без угризение на съвестта заеха отново място в нашия съвременен обществено-политически живот. Онова което не е сторено и до днес, е отварянето на архивите, свързани с този асимилационен и нетолерантен план, и един справедлив процес срещу виновниците. Може да се каже, че отсъства политическа воля от страна на почти всички партии, дори от т. нар. демократични и либерални формации.

Един безспорно позитивен акт за демократичните процеси в България е учредяването (през 1990 г.) и съществуването в политическия живот на Движението за права и свободи (ДПС). През всички тези години се поставя въпроса за легитимността на движението, като се набляга на факта, че това е организация на турците и мюсюлманите в страната. Най-често атаките срещу ДПС са конюнктурни, свързани със сложни икономически и политически ситуации. Дори да приемем тезата, че ДПС е замислено от тайните централи на комунистическата партия, то неговото развитие през изминалите години и реалния му принос за толерантността и демокрацията в България са очевидни. Самият факт, че движението е мандатоносител в две правителства и участник в четири управленски мнозинства, показва неговото значение в най-новата ни политическа история. Социологически факт е, че наличието на турци в изпълнителната, законодателната и местната власт, помага за намаляване на предубежденията към турците от страна на българите. Да оставим настрана „дребния“ детайл, че в ръководството на движението се оформи плутокрация, както и това, че то не вижда проблем да е в коалиция с хората, които навремето сменяха имената на собствените му избиратели.

Социологическите проучвания от 1990 г. до днес показват ясна и силна тенденция към намаляване на негативните стереотипи спрямо турците. Съществуването им в публичното пространство чрез самостоятелна политическа организация, в ръководството на която има вече дори и българи, спомага за легитимирането им пред българската общественост, а защо не и пред световната. Турците са все повече приемани като съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот. Нещо, което не се случва през изминалите повече от сто години, почти до края на XX в. Новата обстановка говори за несъмнената модернизация на обществената мисъл и на България като цяло. Налице са свидетелства за задълбочаване на толерантността и уважението към различните етнически групи. Изконни измерения и ценности, без които не можем да живеем днес в общия ни европейски дом.

ЛИТЕРАТУРА:

АСЕНОВ, Б., Възродителният процес и Държавна сигурност. С.,1996.

БЮКСЕНШЮТЦ, У., Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989. С.,2000.

ГРУЕВ, М., Между петолъчката и полумесеца. С.,2003.

КЪНЕВ, К., Законодателство и политика към етническите и религиозните малцинства в България. – В: Общности и идентичности в България. С.,1988.

МУТАФЧИЕВА, В., А., ЖЕЛЯЗКОВА, Две. С.,2002.

СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеография. Университетска библиотека N 457. С., 2006.

СЛАВЕЙКОВ, П., Етногеографска характеристика на българското население. Годишник на СУ „Кл. Охридски“. Геолого-географски факултет. Книга 2 – География – т. 91. С.,2001.

СТОЯНОВ, В., Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.,1998.

EMINOV, A. Turkish and Other Muslims Minorities of Bulgaria. London, Hurst & Co.,1997.

http://www.librev.com /

Ешреф Кахраман от Джебел,прекарал 2 години в Белене,предяви иск за 200 000 лева срещу България,заради т.нар.Възродителен процес"

2011-06-01T20:43:00.000+03:00

Ешреф Кахраман от Джебел,прекарал 2 години в Белене,предяви иск за 200 000 лева срещу България,заради т.нар.Възродителен процес"!

Мъж поиска 200 000 лева обезщетение за възродителния процес

Мъж от Джебел, прекарал 2 години в Белене, предяви иск за 200 000 лева за причинени му неимуществени вреди и здравословни проблеми по верме на т. нар. "възродителен процес" у нас. Това е първото дело, заведено от частно лице срещу държавни институци, във връзка с възродителния процес.

Ешреф Кахраман бил задържан през 1984 година. Извеждат го от дома му за справка, а вместо това го пращат в лагера в Белене. Там той прекарва 23 месеца. След Белене Ешреф е изпратен в плевенското село Изгрев, където прекарва още 2 години. През 1989 г. бяга със семейството си в Труция.

Защо му се е случило всичко това разбира едва преди 3 години, когато отваря досието си. Разбира, че е бил разследван като организатор на тълпите. Днес Ешреф не очаква справедливост в България. Планира да се обърне към европейския съд в Страсбург.

По данни на изселническата организация "Бахад" пряко засегнатите от Възродителния процес са близо 1 200 души от цялата страна. Повече от половината от тях също ще подадат искове в съда. Желанието им е вдъхновителите и главните извършители на престъпленията да бъдат изправени пред съд.

Esref Kahraman - Cebel - 01.06.2011 by timesbg

бтв / BgTimes.Net

Ешреф Кахраман от Джебел,прекарал 2 години в Белене,предяви иск за 200 000 лева срещу България,заради т.нар.Възродителен процес"!

Делиормана на бунт срещу Движението за права и свободи

2011-05-02T11:08:00.000+03:00

Лудогорието възстана срещу Доган и ръководството на ДПС

02.05.2011 г.

Десетки села и градове в Лудогорието са осъмнали облепени с плакати и засипани с брошури, в които лидери на ДПС са наречени с агентурните си имена в Държавна сигурност, а под имената на други, които нямат досиета е написано „представлява само себе си“(Алиосман Имамов), „мишок“(Йордан Цонев), „госпожа Човешко бедствие“ (Емел Етем), „печата в. „Атака“(Делян Пеевски). На плакатите образите на лидерите на ДПС стоят зад решетки, а на първо място е лика на Ахмед Доган, под който е написано агент „Сава“. Според запознати акцията е била проведена във връзка с началото на честванията на „майските събития“, когато депутати и лидери на ДПС започват да обикалят т.нар. смесени райони, където се организират събори и вазпоменателни срещи в памет на жертвите на „възродителния процес“ и изселването от България на над 300 000 български граждани от турски произход и с мюсюлманско вероизповедание.

Акцията е била насочена към първото честване на Майските събития в близкото до Кубрат с. Беловец, където от десет години на 1 май се провежда фолклорен фестивал. В нощта срещу 1 май тази година обаче цялата община е била залята с плакати и брошури срещу ръководството на ДПС. Това вбесило депутата Рамадан Аталай, който е родом от този район и традиционно присъствал на събора. Освен плакати Аталай се оказал като в небрано лозе след като бил посрещнат и изпратен само от сложители на общинската администрация. В предишни години депутатът с агентурното име „Вергил“ бил заобиколен от хората присъстващи на събора, които искали да се ръкуват с него и да го просрещнат, но тази година множеството го посрещнало с гробно мълчание, което принудило делегацията на ДПС бързо да напусне събитието и за пръв път представители на партията не взели думата, за да поздравят хората.

Още същият ден Рамадан Аталай разпоредил на полицията в Кубрат да издири хората, които са участвали в лепенето на плакатите. До момента обаче няма задържани и не е ясно на какво основание полицаите издирват „провинилите се“. Засега участниците в групата „Аз подкрепям Касим Дал“ във Facebook не са поели отговорност за лепенето на плакатите. Според администратора на групата Метин Мехмедов всеки би могъл да разпространи материалите, защото ситуацията в Лудогорието е много напрегната след призива на Касим Дал агентите на ДС да бъдат отстранени от всички ръководни длъжности в ДПС.

гласове

Беше ни приятно да забележим,че нашият филм "Планинска република" Ви е харесал достатъчно,за да го разпространите чрез Daily Motion на различни местa

2011-04-23T07:57:00.000+03:00

Здравейте,

Беше ни приятно да забележим, че нашият филм "Планинска република" Ви е харесал достатъчно, за да го разпространите чрез Daily Motion на различни места. Ще бъде коректно, и ще се радваме, ако поставите и имената на авторите. Целият екип това сме ние двамата: Велислав Радев и Джанет Бари. И се даде източника - БНТ.

И нещо не по-малко важно - качеството на картината. БНТ изглежда няма технически възможности да качи филма на сайта си в по-добро качество. В това качество, в което и вие сте го копирали, е просто жалко да се гледа филма. Предлагаме да си го поставите на сайта в HDV, кода ще вземете от нашия линк на Вимео. Сега просто ще дадем достъп на вашия сървър. Ето този линк: http://www.vimeo.com/21183739

Сърдечни поздрави от Англия.

Велислав Радев
Джанет Бари

“Планинска република” е филмов разказ за драматични събития в едно малко селце – Корница. Защо през 1973 г. неговите жители въстанаха и превърнаха селото в зона, недостъпна за централната власт?
Една история за човешко достойнство, за паметта и прошката – авторски филм на журналистите Велислав Радев и Джанет Бари. (БНТ, "В Кадър" )

Избитите от комунистическия режим на Тодор Живков по време на т.нар. "Възродителен процес".2

2011-04-07T13:08:00.001+03:00

Избитите от комунистическия режим на Тодор Живков по време на т.нар. "Възродителен процес".2

От Тодор Икономово:

Мехмед Сали Лом

Мехмед Сали Сарач

Хасан Сали Арнауд

Екстрадирани от България са:

Рахим Фъчъджъ,

Мюджелин Кемил и

Тахир Алиоглу

:::

Въпреки всичко протестиращите успяват да пробият обсадата и да се доберат до централния площад в Каолиново.Те връчват протестна нота на областния партиен секретар Бойчо Мизийски ,с която искат връщане на имената си,да се отмени забраната за общуване на турски език,свободно изповядване на религията и практикуване на религиозните обреди,освобождаване на задържаните им водачи.Обещават им,че последното ще се изпълни и го изпълняват,след което протестиращите се разотиват.Радостта от лесната победа е кратка.Същата вечер един от освободените ръководители на протестите е арестуван отново.

Истинската трагедия наастъпва на 21 май 1989 г.,когато в знак на протест срещу повторното задържане на Тахир Алиоглу от Тодор Икономово негови съселяни отново се вдигат на митинг.Пред сградата на кметството митингът се слива съссвадбената церемония на Али и Галима.Към обяд шествието тръгва към кметството,за да подпишат младоженците граждански брак.Милицията се опитва да арестува организаторите на митинга с обвинението,че накои от тях са "откраднали" оръжие от близкото поделение.Протестиращите не позволяват извършване на арестите.Церемонията е окървавена след изстрели на двама войници и последвалата масова хаотична стрелба.Има ранени,осакатени и убити.Покосени са 27,а според други сведения 18,а по пътя към болницата умират трима.Куршумите не пощадяват и деца. Седем души от ранените оставатсакати за цял живот.Селският площад е окървавен.Писъци и стонове огласяват най-голямото село на Шуменски окръг.С личните си автомобили селяните извозват ранените до болниците в Нови Пазар,Шумен,Преслав."Беше касапница,колите ни плуваха в кръв" - си спомнят те.

"Помогнете ми да не ми изтече кръвта" - стези думи умира Мехмед Сали Лом,по чието тяло преброяват 12 огнестрелни рани;"Не ме оставяйте без вода" - моли Мехмед Сали Сарач.По пътя към болницата в Нови Пазар издъхва и Хасан Сали Арнауд.Организатори на митинга са Рахим Фъчъджъ,Мюджелин Кемил и Тахир Алиоглу.По възможно най-бързата процедура те са екстрадирани от страната.Такава е равносметката от мирния протест в Тодор Икономово.

От книгата "Протестните акции на турците в България - януари - май 1989 г. - Документи" от Веселин Ангелов

СЛЕДВА

http://thebigexcursion.blogspot.com

Избитите от комунистическия режим на Тодор Живков по време на т.нар. "Възродителен процес".1

2011-04-06T09:15:00.000+03:00

За рaзигралите се събития през първата половина на 1989 г. и за майските протести и бруталното им потушаване тогава българите не знаят почтни нищо.Малкото,което достига до тях,е информацията на свободните турски и западни радиостанции.Народът е в пълно информационно затъмнение и поради тази причина се раждат и разпространяват всевъзможни слухове.Авторите им са от пропагандните централи на компартията и политическите отдели на ДС.Основни разпространители по способа на т.нар. контрапропаганда са нейни агенти,както и изпитаните в годините на комунистическата диктатура закрити и открити партийни събрания.Внушава се официалната версия за събитията и какви мерки са предприети за "овладяване" на критичната ситуация,предизвикана по вина на всевъзможни външни и вътрешни врагове на социалистическа България.Българите ще научат част от истинат за събитията едва след демократичните промени от страниците на ново появилия се свободен печат.Предимно от вестниците "Демокрация" и "Права и свободи",където свидетели разказват за преживяното и за дадените жертви.Съобщава се и версията за протестите на учреденото в началото на 1990 г. Движение за права и свободи.

Очевидците описват ужасяващи кървави картини,дават имената на жертвите,не пропускат да споменат насилствените средства,употребата на силите на реда за смазването на протестите.

От началото на 1989 г. сред турското малцинство постепенно назрява готовност за предприемане на последната,решителна стъпка за отвоюване на отнените права.Създава се нелегална организация,която подготвя населението за "решителния момент".Той настъпва в навечерието на Парижката конференция за човешките измерения.След гладните стачки по сигнал на организаторите турците се вдигат на масови мирни протести срещу насилствената асимилация,за малцинствени права и свободи.

Първият протест избухва на 19 май 1989 г.Издигат се подсказаните от турските лидери лозунги в защита на "перестройката" и във възхвала на Горбачов,както и искане да се върнат имената,езикът и да се осигури възможност за свободно изселване.Този митинг,за разлика от последвалите го,преминава без нарушаване на реда,без сблъсъци с органите на властта.Протестиращите се разотиват мирно,необезпокоявани от МВР.

Вторият протестен митинг изненадва властите на следащия ден,когато в 9 часа сутринта селяните от Пристое,Шуменско,се вдигат на мирен поход със същите искания.Всичко е предварително добре организирано.Походът минава през съседните села Климент.Наум,Тъкач и непрестанно множащите протестиращи се насочват към общинския център на Каолиново.Организирано към тях се присъединяват още хиляди от Духовец,Беленци,Браничево,Загориче и от градовете Силистра,Дулово,Исперих,Преслав,Нови Пазар.Според някои източници в похода участват над 10 000 души,а според други твърдения те са над 25 000.Издигат се лозунги за връщане на имената,за човеши и малцинствени права.

Мирният протест се превръща в кърваво сражение,когато около Каолиново шествието е посрещнато от части на вътрешни войски,армията,милицията,пожарната охрана.По всичко личи,че ще се стреля на кръв.Пада и първата жертва - Неджиб Осман от с.Кус,починал в резултат на нанесен му тежък побой пред очите на протестиращото множество.Мъже,жени,деца и старци са подложени на насилие.За първи път проявяват и пристигналите по спешност "червени барети".Казано им е,че турците са се вдигнали на "въстание" и искат "автономия" и република по подобие на кипърската.

От книгата "Протестните акции на турците в България - януари - май 1989 г. - Документи" от Веселин Ангелов

СЛЕДВА

http://thebigexcursion.blogspot.com

РЗС пита:Какви функции е изпълнявал Бойко Борисов по време на възродителния процес и свързано ли е това със смъртта на хора?

2011-01-17T14:01:00.000+02:00

Бойко + ГЕРБ = Мафия + ДС + БКП

Във връзка с последната порция лъжи на Бойко Борисов, че едва ли не оповестяването на лобистките му телефонни разговори с шефа на митниците Ваньо Танов са ответен удар на разформированата преди повече от 20 години Държавна сигурност, Политическият съвет на РЗС заявява следното:

Едва ли Бургас е най-подходящото място, където Борисов може да се разграничи от Държавна сигурност, поради два безспорни факта: Първо, ГЕРБ има мажоритарно избран депутат в този избирателен район и това е агентът на ДС Божидар Димитров, чрез който премиерът контролира контрабандните канали за износ на антики от България. И второ, областен управител на Бургас е дългогодишният щатен служител на ДС Константин Гребенаров, водещ офицер на бивш лидер на СДС с агентурен псевдоним „Сотир”, чрез който и понастоящем се оказва влияние върху определени кръгове в т. нар. стара десница, включително сегашния кмет на Бургас.
Възниква и нов основателен въпрос: ако наистина ДС толкова много му пречи и аршинът не е двоен, поради каква причина държи на оперативни и ръководни длъжности в ДАНС и МВР близо две хиляди бивши агенти и кадрови служители на тоталитарните специални служби?
Обстоятелството, изяснено от оповестените телефонни разговори с Ваньо Танов, че лично Борисов разпорежда прекратяването на митническа проверка срещу определен бирен бос, макар и да доказва престъпление по служба и търговия с влияние, е най-малкият проблем на премиера. Защото предстои оповестяване на отношенията и разговорите му с още по-знакови олигарси на прехода.
Дотогава Борисов следва публично да отговори на следните въпроси:
1. Какво му говори агентурният псевдоним на ДС „Буда”?
2. Какви функции е изпълнявал по време на възродителния процес и свързано ли е това със смъртта на хора?
3. На коя дата е станал член на БКП и връщал ли е изобщо партийната си книжка?
Очакваме отговорите на премиера преди обществеността да ги научи от „друг източник”, като го призоваваме този път да не се кълне в децата си.
РЗС има твърдо и категорично намерение да покаже истинския образ на мутрокомунистическата групировка ГЕРБ и на тартора й Бойко Борисов.

"Пресцентър на РЗС" / BgTimes.Net

Още:

2

Бойко Борисов в Чикаго

"Той (Бойко Борисов - бел. ред.) каза, че одобрява възродителния процес, не одобрявал само методите му. Означава ли това, че ако дойде на власт, ще провежда нов възродителен процес с демократични средства?" "Каква е основата на населението в момента - 1 млн. цигани, 700-800 хиляди турци, 2.5 млн. пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ !"

Слушайте тук.

3

Бойко Борисов гони Турците в България да си ходят в Турция !Слушайте тук.

:::

Тайният проект "Бойко Борисов" - Григор Лилов !

Бойко Борисов и активното му участие във Възродителния процес !

Втори ключов жалон в кариерата на Бойко Борисов е активното му участие във Възродителния процес.

-През 1989 г.,по време на възродителния процес според една справка за него ръководи само взвод.

Ала по-скоро е вярно признанието му - все пак по онова време е дорасъл до майор,треньор е на спецбойци,води катедра и преподава в школата на Държавна сигурност (ДС).

Пращат го в най трудните райони - Каолиново,Дулово,Разград.

Бойко Борисов го има в списъците с наградите за "Обявяване на благодарност" - от 1985 г. до идването на демокрацията.

Възродителният процес стартира точно през 1985 г. и стартира в навечерието на 10 ноември 1989 г.

Бойко Борисов пред българската публика:

Аз се гордея с участието си тогава.Моето мнение за Възродителния процес е,че беше поредното лошо решение.

Трябваше да стане по-обмислено и по-безболезнено,например като САЩ,първото име на децата,които се раждат,да бъде българско и това да стане постепенно.Тогава можеше към имената да се сложи по едно -ов.Например,Мехмед да стане Мехмедов...

В САЩ подобна традиция и изискване - за първите имена,няма.

Напрежението в региона на Дулово ескалира на 20 май 1989 г.Манифестация тръгва от с.Пристое и събира около 5000 души на митинг в Каолиново.Властите брутално използват сила,за да го разпръснат.Има един убит и много ранени.На 21 май в Дулово около 3000 души манифестират срещу смяната на имената им.Още няколкостотин се опитват да влязат в градчето от съседните села.Сблъсъкът е ожесточен-стига се до ръкопашни схватки.Официално се знае,че са убити 3 души,а броят на ранените е неизвестен.На следващия ден битката се пренася в Разград.

Бойко Борисов :

-Никога след това не се чувствах виновен.

Според него Тодор Живков го е казал на събор на Юндола:"В България турци няма,има българи мюсюлмани,тюркоезични.Родопите са си били тук,ние не сме ходили никъде,те са идвали тук..."

От книгата
Тайният проект "Бойко Борисов" - Григор Лилов !

>>>

Тайният проект "Бойко Борисов"

ISBN: 9789549209846

Автор: Григор Лилов

Издател: Кайлас

Издадена: 2009

Размери: 14.50x20.00

Брой страници: 368

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 10.00 лв.

Нова -цена

8.50 лв.

Книгата е политически трилър за Проекта с код Бойко Борисов, за паролите му, за тайните в този сценарий за управление, за публичната наметка, с която е обвит и за всичко онова, което се случва, прави и създава години наред тайно у нас - без знанието, участието и съгласието на народа...

Бг Таймс

>>>

Кампанията 1989 г. за систематично асимилиране на турското населениe в България !

"Възродителен процес ", го наричат комунистическите управници: кампанията за систематично асимилиране на турското населениe в България.

Досега никой не е осъден в България за отговорността за тази кампания, нито за смъртта на цивилни граждани.

Фактите :

Изселването на голяма част от българските турци през лятото на 1989 г., станало популярно като Голямата екскурзия, е всъщност продължение на т.нар. възродителен процес.

Преименуването на българските турци през 1984-85 г. не се вписва в промените, настъпили в тогавашния соцлагер с идването на власт на реформатора Михаил Горбачов.

Смазаните протести срещу възродителния процес и активната работа на партийни функционери и Държавна сигурност не са успели да променят отношението на българските турци спрямо възродителния процес.

Всичко това води логично до датата 10 май 1989 г., на която българския парламент гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите, промени в Наказателния кодекс.

Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване на изселването на турците от България.

9 дни след законовите промени в родопското градче Джебел е проведена масова демонстрация срещу тоталитарния режим.

Протестите са буквално смазани от милиция и войници от вътрешни войски.

Напрежението в региона се увеличава.

В Кърджалийско, както и през 1984 г., са командировани милиционери и спецчасти от вътрешността на страната.

По улиците патрулират войници с автомати, на възловите кръстовища са поставени БТР-и, а влизането в района става през контролирани пунктове след щателна проверка.

10 дни след протестите в Джебел, на 29 май, Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България.

Думите на тогавашния първи стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци.

Всъщност още преди масовата изселническа кампания Държавна сигурност буквално екстрадира интелектуалци от турски произход, но не към Турция, а към Западна Европа.

Голямата екскурзия започва в края на 3 юни, когато турската страна отваря границата си с България.

Хиляди турски семейства стягат най-необходимите си вещи и подават молби за задгранични паспорти.

През юли истерията набира още по-голяма сила.

Започват и издевателствата над решилите да напуснат страната.

Подалите документи за паспорти много често остават без работа.

Търговията на черно, която през социализма официално не съществува, се вихри с пълна сила.

Оставащите купуват не безценица имоти, мебели, а продават стари телевизори, хладилници и друга битова техника.

10-15-годишни автомобили се продават на цената на 2-3 нови.

Много по-жестоко е напускането на родните места и потеглянето в неизвестността. Най-драматична е раздялата на семейства, чиито членове по една или друга причина не могат да напуснат страната.

По пътя към българо-турската граница се оформят километрични опашки от натоварени до краен предел автомобили.

Колоните се придвижват бавно, а хората нощуват по пътищата.

Икономиката в смесените райони, особено селското стопанство, е в колапс. Реколтата стои неприбрана.

Налага се чиновници и учители за първи път в живота си да влязат в нивите, за да събират тютюн.

Голямата екскурзия започва да придобива вид на хуманитарна криза, особено в Турция.

Изселниците, които нямат близки в страната, се настаняват във временни лагери за бежанци и живеят в палатки.

Турция разбира, че няма да успее да се справи с вълната изселници и на 21 август затваря границата си.

За 3-те месеца, в които трае Голямата екскурзия, България напускат между 300 и 360 000 турци.

http://www.89.nagledna.net

Ерол Ибрахимов:Трябваше да водя дело, за да си върна името

2010-11-20T06:34:00.003+02:00

17.10.10

Певецът Ерол Ибрахимов от групата “Уикеда”:

- Има ли нещо, което си преживял и не можеш да забравиш?

- То беше през т.нар. възродителен процес. Тогава трябваше от Ерол да стана Емил. Бях 14-15-годишен. Много ми беше неприятно. Усещането беше като на дете, което го карат да се чувства виновно, а то няма никаква вина.

- Кой ти каза, че трябва да си смениш името?

- Баща ми. Макар че знаех нещо по въпроса. Още през 1982 г. братовчедите ми в Плевенско бяха започнали да си сменят имената. Не зная защо в София чак през 1985 г. се случи. Не го приемах сериозно. Мислех си, че там го правят, но софиянци няма да пострадаме. Ние живеехме в Божурище, аз съм оттам.

- От какви имена трябваше да избираш?

- Никой не ми е предлагал, но избрах да бъда Емил, защото един от братовчедите ми - също Ерол, се преименува така. Всъщност беше ми все едно, но у мен се стаи обида, чувствах някакво неудобство - бях като в чужда кожа.

- В училище как ти казваха?

- Е, там продължаваха да ми викат Ерол, Роли, прякорът ми беше Рошавия. Имаше един зам.-директор в училището в Божурище - от Държавна сигурност. Майки ми беше учителка и ми бе казала, че някои от зам.-шефовете обикновено са от ДС. Той беше учител по физика и много държеше да ме наричат с новото име. Непрекъснато повтаряше на съучениците ми: “Това е Емил, не Ерол.” Дълго време тетрадките ми бяха с етикет на Ерол Ибрахимов и той всеки ден ме питаше кога ще ги сменя. Но другите бяха много толерантни.

- Семейството ти искаше ли да отидете в Турция?

- Поради възродителния процес баща ми замина за Италия още преди 10 ноември 1989 г. Аз тогава бях вече в казармата и той ме попита дали искам да дойда с него. Казах му, че не знам. И той замина с брат ми на 16 октомври 1989 г. Поискаха политическо убежище и получиха зелени карти за САЩ. Аз си останах тук с майка ми. Бях приет в СУ “Дефектология”, учих 3 г., но прекъснах и започнах да пея.

- Кога си върна името?

- Трябваше да водя дело, за да си върна името - беше някъде около 1992-1993 г. Бях изпуснал административния срок, нали съм марда. Спомням си, че трябваше да доказвам, че не съм Емил.

- Това накара ли те да намразиш политиците?

- Не. Даже тръгнах с голямо желание на първия митинг след 10 ноември, но се оказа и последният, на който присъствах.

- Защо?

- Излезе един човек, някакъв националист, който каза, че турците трябва да си идат. Гледах го и се отказах да участвам в политиката. Макар и много млад, разбрах, че този процес ще е сложен и ще продължи много години. Не зная как на 20 г. съм прозрял това. И реших да се концентрирам в собствения си политически живот - т.е. да оправя собствената си градина и живот. Семейството ми да е спокойно. Сега имам две прекрасни деца - момче и момиче на 8 и на 5 г.

- Гласувал ли си за ДПС?

- Не, никога. Важните хора в тази партия не ми се струват много морални, с една дума - мошеници. Те използват за своя лична облага страха на българските турци, че могат пак да им сменят имената или нещо друго. И страха на българите, че турците могат да поискат автономия и да направят някаква Кърджалийска република или нещо подобно...

- А какво е отношението ти към Доган?

- Не го приемам. Не мисля, че е добър човек, нито е морален, нито защитава някакви принципи.

- А днешният премиер дава ли ти надежда?

- Бойко някак си ми напомня на народния човек Тодор Живков. Дразни ме отношението на болшинството хора към него. Нека почакаме да видим какво ще стане. Истински ще се радвам, ако стане нещо положително в страната. Но не усещам някаква промяна към по-добро. А той направили ли една година?

- Година и 3 месеца.

- Браво. Жив и здрав, той нали така обича да казва. Притеснява ме да не стане като с царя - хората помислиха, че е панацея, че идва едва ли не с вълшебна пръчка. Мисля си дали сега с Борисов не се възлагат същите напразни надежди.

Неговата авторитарност понякога ме плаши. Също и политически некоректното му говорене - не можеш да отидеш и да кажеш на емигрантите - абе, върнете се в България, че останаха само пенсионери, цигани и турци. Как може един премиер да каже такова нещо!?

- Кажи нещо позитивно?

- Ще кажа част от една наша по-нова песен “Тинтява 6”. Припевът е: “Главното е да сме живи и здрави,/ останалото нека забравим./ Останалото е плевел и плява/ и само тук-там тинтява.

Info

Делото за „Възродителния процес“ се отлага за следващото поколение и никакви изявления не могат да променят това положение

2010-11-17T16:34:00.001+02:00

Сякаш не е имало Възродителен процес...

Справедливост няма да има!

Делото за т. нар. Възродителен процес може да бъде възобновено благодарение на новия Наказателен кодекс - бе съобщено тези дни. Татяна Ваксберг твърди обратното - че делото няма да започне нито сега, нито в скоро време.

Делото за „Възродителния процес“ се отлага за следващото поколение и никакви изявления не могат да променят това положение. Причините за това са три. Първата е, че почти всички виновни умряха, а живите са твърде възрастни, за да издържат истински съдебен процес. Втората е, че виновните никога не са били обвинявани в истинското престъпление, което са извършили. А третата причина е в това, че първите две не тревожат никого в българските политически и съдебни среди.

Темида ще продължи да мълчи

Историята на едно безкрайно дело

Делото за насилствената асимилация на българските турци започна преди 20 години и никога не завърши. Обвиняеми бяха членове на Политбюро, които един по един умираха. Последният жив обвиняем е Георги Атанасов. Делото срещу него замря преди десетина години, защото съдът поиска да му се доведат всичките жертви на престъплението, които да дадат показания. Това означаваше над хиляда души!

Тогава всички се смяха на това абсурдно изискване, но проблемът не беше само в съда. Проблемът беше в прокурорите, които бяха внесли неясен обвинителен акт - от него не се разбираше срещу кого точно е извършено престъплението незаконно интерниране в лагера Белене. При толкова неясна формулировка не е сигурно, че съдът е имал друг избор.

Сега заместник-главният прокурор Галина Тонева е цитирана да казва, че пречките са отпаднали и делото може да се възобнови. Според нея след последните поправки в Наказателния кодекс вече не е необходимо всички пострадали да се явяват в съда, а само някои от тях, и това улеснявало нещата. Впрочем, журналистическите разследвания от последните 10-15 години сочат, че никой от тези пострадали не е бил разпитван за каквото и да било.

Но същественият проблем с това дело дори не е в това кой трябва да дава показания по него. Същественият проблем е в това, че дело за така наречения Възродителен процес изобщо никога не е имало. На нито един етап от изтеклите 20 години не е било повдигано обвинение за насилственото депортиране на 300.000 души в съседна Турция.

1989 г. - български турци
искат обратно имената си

Епизодите на 5-годишното насилие

Човекът, който технически извърши това престъпление, е вътрешният министър Георги Танев, а той никога не е бил обвиняем. Нещо повече - на нито един етап от изтеклите 20 години не е било повдигано обвинение към Политбюро и ръководството на МВР за тяхната отговорност в убийствата и насилието, извършени в хода на насилствената кампания по асимилацията на българските турци.

Какво да говорим за най-трудното престъпление от гледна точка на Наказателния кодекс - престъплението с насилственото преименуване. За него също не е повдигано обвинение. А човекът, който го извърши, е вътрешният министър Димитър Стоянов, който беше погребан с държавни почести от правителството на ОДС в лицето на министър Богомил Бонев.

Всъщност като се говори за възобновяване на делото, това е дело за незаконно интерниране на някои български турци на остров Белене. Колкото и да е престъпен този епизод, той със сигурност не резюмира онова 5-годишно насилие срещу близо един милион души.

Автор: Татяна Ваксберг, Редактор: Александър Андреев

дв

Видео:Нови източници за изследване на Възродителния процес

2010-11-10T05:51:00.001+02:00

Назад във времето … към Възродителния процес

PRO.bg

Нови източници за изследване на Възродителния процес откриха учените от Историческия факултет на Софийския университет

Изследването е научен проект, който в момента правим, заяви историчката Искра Баева. В този проект се опитахме да потърсим други гледни точки. Например как е отразен Възродителния процес в гръцката преса или във ФРГ. Включили сме и личните истории на хора засегнати от Възродителния процес, заяви още Баева.

Изследванията на историците са показали, че съвременното възприемане на Възродителния процес от българските турци е различно – едни го помнят като страшен период, а други предпочитат да останат с българските си имена.

Назад във времето … към Възродителния процес @ Yahoo! Video

Тhe big "excursion" / Голямата "екскурзия"

„Възродителният процес“ и религиозната криптоидентичност – Част 1

2010-10-02T21:26:00.001+03:00

Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.

„Възродителният процес“ и религиозната криптоидентичност – Част 1

Написано от Анастасия Пашова

Неделя,29 Август 2010

„Възродителният процес“ и религиозната криптоидентичност[1] на мюсюлмани от Благоевградския окръг (документи и спомени от времето на държавния социализъм)

„На сегашния етап името служи преди всичко
за оформяне на необходимите документи“[2]

„... религиозната криптоидентичност“ – Част 1

„... религиозната криптоидентичност“ – Част 2

„... религиозната криптоидентичност“ – Част 3
Изследването е опит на фона на хронологията на провеждане на така нар. „възродителен процес“[3] на мюсюлмани в Благоевградския окръг, конструирано по архивни документи, да се изведат и докажат тезите:

– Стартиралият процес на наблюдение и контрол на мюсюлманите започва още през 1944 г., преминава през различни етапи и форми и продължава до 1989 г. Смяната на имената през 1972 – 1974 е само етап от процеса на тотален държавен и институционален контрол.

– След официалното преименуване на мюсюлманите в региона /1972 – 1974/ те правят всичко възможно да запазят религиозната си идентичност, вече като скрита /крипто/ идентичност, на което тоталитарната система обявява „открита война“ с всички свои институции и организации и в крайна сметка тази „борба“ се оказва неуспешна за властта.

– Опитите за насилствена промяна на погребалната обредност при мюсюлманите като цяло се провалиха и въпреки усилията на тоталитарната система „единната погребална празнична обредност“ не можа да се наложи и до края на 1989 г.

Предоставяме на вниманието на читателите и автентичните разкази на една малка част от хората в региона, която дава възможност да се откроят травмиращите полета на паметта в спомените на участниците.

На този етап в научната литература в България има няколко много сериозни монографични изследвания, чийто обект са взаимоотношенията между държавните институции и българите мюсюлмани, както и преживяванията на хората, /“палачи“ и „жертви“[4]/ по времето на провеждане на „възродителния процес“.[5]

Източници

– Документите от фондовете на бившия Централен партиен архив/[6] и документи от ДА – Благоевград;

– Публикувани документи и материали свързани с „възродителния процес на мюсюлманите;

– Теренна антропологическа работа за записване на спомени за „възродителния процес“ в селищата – Вълкосел, Слащен, Боголин, Кочан, Плетена, Долен, Дъбница, Корница, Брезница, Лъжница за времето от 2007 – 2009 г.

От събрания материал са включени само 21 спомени и разкази на хора от мюсюлманските селища от Западните Родопи, които показват преживяното насилие. От тях 13 са на мъже, повечето образовани, между 47 и 86 години и 8 са на жени – предимно с осми клас, на възраст между 45 и 68 години.[7] Включени са и три писма от Рибново – на директорката на училището, съпруга й и техни съселяни до първия секретар на ОК на БКП – Благоевград, които обясняват процеса от гледна точка на „възродителите“.[8]

Езикът на документите

Преди да преминем към архивните документи трябва да кажем няколко думи за техния език. Езикът на документите отразява характерната за комунистическия език склонност към мистификация на реални проблеми и нелицеприятни явления с евфемизми или крайната им стигматизация. Националистко-атеистичен патос се опитва да подмени традиционният религиозен дискурс.

С евфемизми се предават действията на властимащите. Насилствената асимилация и репресии срещу религиозното самосъзнание на помаците са представени евфемистично като „възродителен процес“, „национално осъзнаване и културно издигане“, „издигане политическото и културно равнище на българите с мохамеданска вяра“, „приобщаване към единната социалистическа нация“, „ликвидиране на голямата икономическа и културна изостаналост“, „хубави мероприятия за по-широко разгръщане на културна революция“, „засилване на патриотичното възпитание“, „осигуряване на благоприятни условия за правилното възпитание на младежите българи мохамедани“, „предявяване на нови изисквания и завишени критерии“. Проблематичните Родопи са представени като „Родопите – българска твърдина“. Наложеното облекло е представено като „обличане според сезона“.

От друга страна традиционният ислямски бит и култура е стигматизиран като „битов и религиозен консерватизъм“, „идеологическа реакция“, „религиозни предразсъдъци и суеверия“, „задържане на старото“, традиционното облекло е виновно за „мъките, които изпитват жените през горещия летен сезон“, то е знак на „робското положение на жената“, черното фередже изкопава „дълбока бразда между кръвни братя“.

Стигматизацията стига до краен предел като използва понятия и изрази от медицината, психологията и хигиената. Медико-хигиенният дискурс патологизира основните прояви на религиозната идентичност – името, обрязването, традиционните облекла, погребенията.

Мюсюлманите са представени като неосъзнати, с мътно самосъзнание, затова трябва да се „избистри българското им национално самосъзнание“, те са наранени „тежки са раните от наслоенията от миналото, от Османското робство, от капитализма и фашизма“, страдат от религиозен комплекс „отстраняване на елементите на чуждия народностно – религиозен комплекс“, религиозната им вяра е наречена „религиозен фанатизъм“. Религиозното облекло „насажда психика на страх и малоценност“, показва че „жената е нечестиво същество“. „Религиозните елементи в облеклото пречат и на здравето на хората. Забулването не позволява на очите да се радват на дневната светлина. Фереджето пречи на женското тяло да се движи свободно, намалява неговата работоспособност. Носенето му през горещите летни дни изтощава до краен предел организма“. Репресиите са представени като „оздравяване на обстановката“ Обрязването е представено като „посегателство върху здравето на децата“, „осакатяване на децата“, „дамгосване“, „нанасяне на тежка телесна повреда“, затова и здравните служби са ангажирани с контрола над обрязванията.

В документите традиционните арабско-турски имена са „чужди елементи в народния организъм“, а новите хибридни имена – немюсюлмански, не са и типично български, първо са „изкълчени“, „белязани“, „нечисти“ и трябва да се заменят с „хубаво и често българско име“. Съпротивата срещу новите имена е представена като „реакция, която се активизира предсмъртно“. Посочените евфемизми на асимилационната политика и стигматизации на ислямската култура се повтарят толкова често в различни варианти, че започват до звучат обичайно и нормално, което затруднява възможността за критически прочит на документите.[9]

Хронология на едно насилие, конструирано по архивни документи – институционалните актьори[10]

Преходен етап

Веднага след 9 септември 1944 година мюсюлманите от Западните Родопи[11], както и останалите малцинствени групи в България, стават обект на наблюдение и контрол от страна на държавата.

Още на 17. 10. 1944 /само един месец след 9. 09. 1944 г./ Политбюро взема решение за създаването на отдел „Масов“[12], като одобрява към отдела 8 комисии. Осмата е малцинствената – със задача: да наблюдава националните малцинства и разработва политиката на партията сред малцинствата в България. Във Фонда на отдела има 8 архивни единици, свързани с малцинствата.[13] От архивите на фонда е видно, че акцентът е върху турците, българомохамеданите, евреите и македонската емиграция.[14]

Изборите за ВНС през 1946 са спечелени над 90%от кандидатите на ОФ и комунистическата партия. Пълната изборна победа на комунистите им дава основание веднага да започнат кадрови и административни промени. Именно във връзка с това отдел „Масов“ е разформирован през същата година и веднага на 28 май, 1946 към Секретариата на ЦК се образува малцинствена комисия, която поема ръководството на работата сред националните малцинства, женските организации, Съюза за закрила на децата, Съюза на многодетните и т. н. Задачата е: „Да следят и подпомагат работата на тези организации в рамките на решенията и директивите на ЦК. “[15] По нареждане на комунистическия лидер Георги Димитров стартира процес на изселване на мюсюлманското население от южната граница в Турция. То започва от юли 1948 г., вторият му етап е през пролетта на 1949, а третият в началото на 1950. В резултат на тази операция местожителството си принудително променят около 10 000 българи мюсюлмани.[16]

„В началото на 50-те българските комунисти усвояват „Азербайджанския опит“, според който мюсюлманското население трябва да се „интегрира“. „Интеграцията“ е резервното средство за решаване въпроса с не-българското население, тъй като през 1951 г. Турция едностранно прекратява изселническата спогодба и заради това се изселват само 155 хиляди турци, вместо планираните от българска страна 250 хиляди.“[17]

В началото на декември 1951 г. Секретариатът на ЦК издава нареждане за пресичане всякакви опити за изселване особено на помаците.[18]

През 1952 г. започва кампания за изкореняване на ислямската религия и свързаните с нея културни особености. [19]

Първият директен сблъсък на общността с комунистическия режим е през 1953 г., когато се провежда цялостна „паспортизация на населението“. Снимките на новите паспорти предизвикват съпротива, основана на кораническата забрана в съчетание с традиционно табуизираното „вземане“ на човешки изображения и забраната за фотографиране на жените с открити лица. Най-масово било недоволството от записването в новите паспорти като „българи мохамедани“. Натискът на режима предизвиква най-сериозна реакция в Гоцеделчевско и Разложко. Особено остро реагирали жените в селата Вълкосел и Елешница[20]

Краят на преходния етап във вижданията и политиката на Комунистическата партия към помаците настъпва с приетите на 17 ноември 1956 г. „Мероприятия за издигане политическото и културно равнище на българите с мохамеданска вяра“. Мероприятията са първият официален акт на БКП по проблема.[21]

Кампания за смяна на имената

На заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 31. Х. 1959 г. се взима решение „Министерството на правосъдието да внесе в едномесечен срок предложение за изменение правилника за водене на регистрите за гражданското състояние, в смисъл да се даде възможност на народните съвети да извършват промени в глава „произход“, по писмена молба на трудещите се от националните малцинства, които желаят да се регистрират като българи.“[22] Решението е взето върху основата на внесена докладна от Иван Господинов, който е завеждащ отдел „За работа с националните малцинства“ по това време. През януари 1960 г. постановлението за облекчената процедура на преименуване и смяна на народността става юридически факт.[23] През същата година и партийните органи по места „достигат до идеята“ за необходимостта от разкриване на общежития –пансиони за помачетата и циганчетата.[24]

В докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП от 21 ноември 1961 г. от зав.-отдели „Пропаганда и агитация“ и „За работа с националните малцинства“ отново се поставя въпросът за „турчеещите“ се помаци и цигани, които са се „регистрирали“ като турци.

Като резултат от внесената докладна Политбюро на ЦК на БКП излиза с Решение относно: мерките против тенденциите на турчеене на цигани, татари и българи мохамедани. [25] В Решението се подчертава фактът, че партията и народната власт ще вземат специални мерки за „бързо ликвидиране на голямата икономическа и културна изостаналост на турското, помашкото и циганското население“[26]

За да се пресекат споменатите вече отрицателни тенденции на турчеене, „ които по същество водят до асимилиране на българи мохамедани, цигани и татари от турцизма и за да се засили още повече патриотичното им възпитание, Политбюро на ЦК на БКП решава…“[27]

Набелязани са и конкретни мерки за изпълнение на призива за „единна нация“„, които пряко засягат и помаците.

За решаване на главната задача за пресичане тенденцията на турчеене се е разчитало изключително много на: партийните комитети и организации; ДКМС, професионалните съюзи; други обществени организации; органите на министерства и ведомства; народните съвети и стопанските организации. На Министерството на правосъдието съвместно с Народните съвети се вменява задача „…да изработят инструкция за приложение на чл. 16 от Правилника за водене регистрите за гражданско състояние, като се осигури правилна регистрация на населението по национален признак. “[28]

В решението е предвидена и „широка разяснителна работа“ сред татарите, циганите и българите мохамедани, регистрирани като турци „…с оглед същите да се регистрират по действителната им народностна и национална принадлежност… с изключение на случаите, регистрирани вече като българи“[29]

Предвидени са и други мерки: да не се допуска преселването на „българи мохамедани“ и цигани в населени места с компактно турско население; да не се изучава турски език от деца им; да не се назначават учители – турци в училища, където преобладават децата на българи мохамедани и цигани; децата да не учат в паралелки с турчета и да живеят в общежития заедно с тях.

Освен това Министерството на народната отбрана и Главно управление на трудовата повинност получават указание да следят за разделянето на съответните етнически групи в поделенията на строителни войски, като „… осигурят благоприятни условия за правилното възпитание на младежите българи мохамедани, цигани и татари… които се турчеят“[30]

Планираната асимилация се свързва и с конкретни практически мерки.

На заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 21 ноември 1961 г. е поставено началото на курс на постепенно приобщаване на отделните по-малки мюсюлмански групи към така нар. „единната българска социалистическа нация“

В периода 1959 – 1961 г. започват и насилствени действия от институциите циганите мюсюлмани да приемат български имена. [31]

Смяната на имената на българите мюсюлмани през 1962–1964 в Благоевградска окръг

В Благоевградски окръг местното ръководство тръгва към директна смяна на имената[32] за разлика от Смоленско. Евгения Иванова първа извежда и доказва тезата, че „смоленският модел във „възродителния“ процес е първообраз на всички следващи преименувания в страната. Без познанието на този модел феноменът с гротескното име „възродителен“ няма да бъде разбран като процес. “ [33] На 22 март в Гоце Делчев се провежда съвещание с 600 човека, на което се поставя директивата за смяната на имената по места. Акцията в района на Чеч се ръководи от Петър Дюлгеров. Съпротивата на населението е голяма особено в села като Рибново, Аврамово, Якоруда, Корница и Брезница, където възродителите прибягват до намеса на милиция и отрядници. Изпратени са делегации до ЦК на БКП и до турското посолство в София. По нареждане лично на Тодор Живков кампанията е прекратена[34]

В Информация на НС на ОФ до ОК на ОФ от 1964 г.[35] за първи път официално се говори за неуспелия опит в Благоевградско да се сменят турско-арабските имена на „българите мохамедани“. Националният съвет на ОФ прави критика на ОК на ОФ в Благоевград. „ През октомври 1962 г. ОК на ОФ прие хубави мероприятия за по-широко разгръщане на културната революция сред българите мохамедани, но те не бяха осъществени до края. В резултат на това отслабване в работата, започна връщане назад. Израз на това е възстановяването на фереджетата и шалварите, засиленото по места турчеене. Не направиха добро впечатление силовите мерки, които бяха използвани при смяната на имената. Извращенията при провеждане на културната революция са чужди на Партията и ОФ“[36]

През 1964 г. на пленум на ОК на БКП се внася „Оценка за подобряване работата сред българомохамеданското население в окръга“, в което Петър Дюлгеров като секретар на отдел „Пропаганда и агитация“ към ОК на БКП си прави самокритика и успоредно с това отчита мерките, които се планират „за оздравяване обстановката в тези райони“. Отчита и трудностите. “Трудно и мъчително в тези райони се въвеждат новите социалистически ритуали. В последно време активизираха своята дейност ходжите и джамийските настоятелства. В резултат на това броят на посещаващите джамията постепенно се увеличава. Започват да ходят и млади хора“[37]

В заседание на бюрото на ОК на БКП от 14. 09. 1964 г., /непосредствено след събитията в Рибново/ се внася Докладна записка за решаване на някои въпроси в Огняновска община. Бюрото взима решение за издигане на платен партиен секретар в с. Рибново. Поставя задача на другарите Генов и Ангов да подберат добри учители, които с партийни поръчения да бъдат командировани за 2 години в Рибново и някои други „българомохамедански“ села. [38] Докладната е внесена от Борис Аврамов – секретар на ОК на БКП, който по поръчение на бюрото на ОК отива да окаже помощ на Общинската партийна организация. Провеждат се и няколко партийни събрания. Ето какво авторът на Докладната долага за Рибново. „В района на общината, въпросът за Рибново си остава открит. Все още в общинското ръководство се чувства известно отдръпване от работата с българите мохамедани. След станалите събития около смяната на имената сега не само, че няма подобрение по работата по патриотичното възпитание и културно – масовата работа, но се е отишло и по-назад. Почти не се работи. Не се провеждат политически мероприятия. Положението в самото село Рибново е тягостно. Реакцията не е сломена. Другарите от общинския партиен комитет разказват, че когато отидат в Рибново, никой не говори с тях. При разглеждане на доклада изпратен от ОК на БКП за грижите на народната власт към българските мохамедани и положението в Турция, една част от присъстващите открито са реагирали, че това не е вярно. Лъжа е и това, което сме говорили за Турция. Някои от присъстващите са напуснали събранието, обидени са, че от три месеца са без ходжа. Негодуват по различни въпроси.“[39] За партиен секретар, Борис Аврамов предлага Зафир Сораджиев – сегашен пенсионер, дългогодишен работник в МВР – Г. Делчев.

Властта въобще не се е отказала от „възродителските си амбиции“, въпреки че най-безочливо лъже хората. На заседание на общинския партиен комитет в Сатовча, провело се на 27 август 1964 г., представителят на ОК на БКП казва:“Ние трябва много сериозно да ударим по онези другари, които разпространяват вредните слухове, че след прибиране на реколтата ще се отпочне работа пак за смяна на имената. Ние имаме ясна линия по този въпрос и тя се знае от всички членове на комитета и актива… Ние не трябва да премълчаваме и това, че при поставяне на въпроса за смяната на имената нашата интелигенция, въпреки че знае много добре за своя национален произход, не застана на правилни позиции. На заседанието ние много остро трябва да ударим по ония другари, които държат фереджето на собствените си жени, като им кажем, че техните оправдания и неудобства сред останалото население не е вярно, защото ето примера с Фатма Дерменджиева, която дълго време ходи с хубава носия и красива прическа и не прави впечатление на никого в с. Вълкосел“[40] Само след осем години смяната на имената в региона е вече факт.

В началото на 1965 г. се стартира нова кампания за паспортизация на населението и преброяване. В Сигнална записка Димитър Китин – началник отдел „Организационен“ пише до ОК на БКП – „За някои настроения сред българското население изповядващо мохамеданска религия.“ В нея казва следното: „След проверката, която направихме по поръчение на първия секретар на ОК на БКП – др. Тричков, се вижда, че болшинството от това население не приема историческата правда, предмет на инструкцията, в която ясно и категорично е казано, че „българското население изповядващо мохамеданска религия по произход е българско и другояче не може да се записва, освен като българи. Онези, които са силно религиозни, могат да се запишат по народност – българи мохамедани… В някои от местата съпротивата не е пасивна, а в Краище и Дагоново придобива организиран характер. Изпратена е представителна група от 40 човека, които са посетили приемната на Министерски съвет и открито са предявили искане да се разреши да се запишат по народност – турци. “ Предлага и конкретни мерки: „Органите на МВР да вземат отношение към тенденцията действащите в това отношение граждани, които създават организирана съпротива, да се санкционират“

След провалилата се смяна на имената по сведение от органите на МВР до 1 януари 1967 се изселват във вътрешността на страната 136 семейства с 288 души. [41]

Смяна на имената 1972 – 1974 в Благоевградски регион

На 6 март, 1970 г. се провежда съвещание на Секретариата на ЦК на БКП с първите секретари на ОК по българо-мюсюлманския въпрос. Работата по „приобщаването“ се вменява като най-важна и непосредствена задача. [42]

На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да продължи работата по подобряване на социалния статус на българите мюсюлмани и същевременно да се пристъпи към смяна на имената. Кампанията започва още през същата година в Смоленско, а през 1971 и 1972 в Маданско, Рудоземско и Златоградско, а след това в Девинско и Доспатско. [43]

На 15 април в ОК на БКП се получава „Информация за политическата обстановка в районите с българомохамеданско население“. От информацията се подразбира, че от Рибново са изпратили писмо до ОК на БКП. Какво е пишело в него не се знае, но в информацията се цитират писма от селища от региона, които се дистанцират и остро осъждат „предателската дейност на туркофилските елементи от с. Рибново“. В документа цинично е казано: „По понятни причини продължава стремежът за изселване в други райони на страната – Старозагорско, Шуменско, Разградско и др. В тези окръзи в последно време са се изселили – 4 семейства от Филипово, 10 семейства от Огняновска община и 6 семейства от Горно Осеново. От Бабяк има сигнал, че изселническите настроения за Турция се подклаждат от недобросъвестни юристи, към които прибягват българите мохамедани за направа на молби. Цитира се и името и адреса на адвоката – Васил Мишев, София, адвокатска кантора, стая 8. Зачестиха и смесените бракове в Дъбнишка община между турци и българомохамеданки“ Информацията е секретна и отпечатана само в 6 екземпляра. [44]

Началото на 1971 година в региона стартира кампанията на властта за смяна на турско-арабските имена с български. Едни от първите, които са принудили да си сменят имената са учителите. В Справка за „възстановяване“ имената на учители се вижда, че в Разложки регион /дадени са по селища, а не по имена/ 7 учители са си сменили имената, а 12 не са. За Гоцеделчевския регион са ги сменили – 21 учители, а 23 са отказали. Справката завършва с дата 20. 09. 1971 и заканителен последен абзац. “На всички, които са отказали да възстановят имената си, са връчени заповеди за уволнения, с изключение на 3ма задочници и директора на с. Вълкосел. “[45]

През м. октомври 1971 г. в Г. Делчев се провежда съвещание с ръководния кадър на общините, населявани от българи с мохамеданска вяра. На това окръжно съвещание те се запознават с решенията на Секретариата на ЦК на БКП от 1970 г. и предвидените мероприятия на ОК на БКП. На актива е поставена задача партийните и масови организации, държавните и стопански органи и институти да разработят и приемат свои мероприятия и планове за работа. За запознаване с решенията са проведени партийни събрания и срещи с учителите и интелигенцията от българомохамеданските общини. По специален тематичен план в ОК на БКП се провежда двудневен семинар с всички учители от българомохамедански произход. В Гоцеделчевски и Разложки райони по инициатива на ОНС се провеждат срещи с имамите, на които се запознават с решенията на ЦК на БКП за „бъдещата идейно възпитателна работа на българомохамеданското население“[46] Кампанията е предвидено да стартира със смяна на турско-арабските имена. “Целта на срещата бе – за бъдат неутрализирани и лоялизирани имамите при провеждане на нашата по-нататъшна работа за националното осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. “[47]

На 16. 03. 1971 Президиумът на Народното събрание изпраща до Изпълнителните комитети на Окръжните народни съвети в Републиката „Инструкция за водене на регистрират“, свързана с обнародваното изменение на чл. 16 от Правилника за водене на регистрите по гражданско състояние в Държавен вестник, брой 14 от 19 февруари 1971 г. Обръща се специално внимание, че когато единият родител е българин, а другият е от друга народност, задължително детето се записва българин, независимо от желанието на родителите му. Веднага след това, сякаш между другото, се казва: „Това се отнася и за българите с мохамеданска вяра“[48]

За обмяна на положителен опит, по инициатива на ОК на БКП, по голяма част от ръководния кадър от българомохамеданските общини организирано посещават съборите в с. Беден и Дорково /Смолянско и Пазарджишко/, където процесът на преименуване вече е приключил.

От 11 до 14 януари по поръчение на бюрото на ОК на БКП комисия от пет човека посещава и се запознава с работата на Слащенската партийна организация по „патриотичното възпитание на населението. “ На заседание на бюрото на ОК на БКП /26. 02. 1972 г. / комисията внася за разглеждане направената оценка. [49]

Какво е по-интересното при тази проверка?

* В комисията се включва и командирът на поделението в Гоце Делчев – полк. Пенков, служители на МВР – Гоце Делчев и членове на Общинския партиен комитет;
* В общината има 6 първични партийни организации със 132 членове комунисти. В Общинската организация членуват само 4 жени;[50]
* Не е въведена практиката комунистите да се отчитат пред партийните организации;
* До момента на проверката има подадени само 57 молби за възстановяване на българските имена, от които само 3-ма са си подменили документите с нови имена, а голяма част от останалите приемат позиция на изчакване. През 1971 г. са се родили 155 деца, с български имена са записани 28, с арабски – 73 и 47 деца не са записани. [51]

На 28. 02. 1972 г. се провежда заседание на бюрото на ОК на БКП, на което се поставя въпросът за стартиране в окръга на кампанията за смяна на турско – арабските имена на българските мохамедани. [52]

На следващото заседание от 18. 04. 1972 г. в дневния ред в точка три се приема:

„Оценка на изпълнение на решенията на секретариата на ЦК на БКП от м. юли 1970 г. и мероприятията на бюрото на ОК на БКП за по- нататъшно подобряване на работата за национално осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. “[53]

В Оценката, подготвена от отдел „Пропаганда и агитация“ се отчита постигнатото досега. По отношение на имената се казва:“ Общо в окръга досега са си възстановили имената повече от 660 души, като около 290 от тях са получили нови паспорти. От общо новородени 680 деца, от м. юли до сега, около 490 са записани с български имена, 13 с турско- арабски и около 180 не са регистрирани в съответните народни съвети. “[54] Отчита се, че сравнително по-добре върви работата в Бабяшка, Сатовчанска, Слащенска, Конярска, Кочанска и Дъбнишка общини, а в останалите работата протича твърде мудно и бавно. Особено слаба е работата сред българите с мохамеданска вяра в горските, промишлените, минните и др. предприятия.

Дава се незадоволителна оценка на постигнатото и се изброяват основните недостатъци в работата:

* Не е създадена мобилизация и единодействие на всички сили. Все още в една част от кадрите не е изживяна травмата от 1964 г. Страхуват се да поставят въпроса за националното осъзнаване, за облеклото и обрязването, свързани с туркофилските настроения;
* Търсят се административни решения, а не се отива на открит разговор с хората.
* Държавните органи и институции нямат цялостни програми за работа с това население;

В окръга от 48 000 българи, изповядващи мюсюлманска религия, само 1 300 са със сменени имена. Не е решен този проблем и с партийния и стопански актив. [55]

Актив

Общо

С възстановени имена

Партийни секретари

46

28

Пълномощници на Об. НС

36

26

Учители

67

52

Здравни работници

84

29

Търговски работници

392

37

ТКЗС – кадри

155

17

Секретари на ДКМС

53

7

Председатели на ОФ – организации

101

19

Във връзка с по-нататъшно подобряване на работата бюрото на ОК на БКП гласува и конкретни решения.[56] Вменява на всички партийни, масови организации, държавни и стопански органи, в чиито населени места живеят българи мохамедани, че основната им задача е „пълно избистряне на тяхното българско национално съзнание и възпитанието им в любов към Родината, БКП и Съветския съюз“. [57] За координация и контрол на всички организации и институции към бюрото на ОК на БКП се създава специална комисия в състав: Петър Дюлгеров, Владимир Сандев, Борис Аврамов, Йордан Байов, Ангела Тупарова, Борис Арабаджиев, Петър Проданов, Георги Мушкаров, Трендафил Орцев, Искрен Моллов. [58]

За оказване на постоянна помощ и контрол по общини се избират следните отговорници:

Кочан

Богдана Крънчева

Слащен

Борис Аврамов

Сатовча

Петър Проданов

Якоруда

Димитър Ядков

Бабяк

Алексей Анев

Дъбница

Ангела Тупарова

Гоце Делчев

Йордан Байов

Хаджидимово

Тома Попов

Огняново

Методи Делин

Гърмен

Кирил Широкански

Места

Радой Трайчев

Белица

Лазар Причкапов

Елешница

Борис Арабаджиев

Симитли

Кирил Антонов

Благоевград

Стоян Шопов

Извършената работа в българомохамеданските райони по изпълнение Решението на ЦК на БКП от м. юли1970 г. е планирано да става едномесечно, за което отговаря Петър Дюлгеров – първи секретар на ОК на БКП. [59] Взема се като решение личният пример на комунистите –мохамедани да се счита като задължително условие при решаване въпроса за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите с мохамеданска вяра. [60] Партийните членове са едни от първите, които се принудени да си сменят своите и на семейството си имена. Тези, които са отказвали, са били изключвани от партията и уволнявани. В Информация от 1973 се посочва, че в окръга живеят 49 103 българи с мохамеданска вяра. Съсредоточени предимно в Родопите, в Разложко и Гоцеделчевско, а в Благоевградско има две села – Церово и Долно Осеново. Населяват 15 общини с 54 села, от които 42 са само мохамедани. В документа се посочва и процедурата на преименуването. Селото се огражда с милиция и войска и по къщите тръгват комисии, предварително определени за отделните махали. Обикновено в тях е имало местни комунисти, учители, директори, но задължително е имало и външни за общността партийни активисти. [61] По този начин до 1 май 1973 г. са сменени имената на 38 818 човека. В обобщено сведение за региона / по населени места/ се посочва общият брой на мохамеданите, броят на подалите молби досега, броят на подалите молби през седмицата[62], броят на подменените паспорти – до сега и през седмицата. За окръга са посочени като мохамедани – 48 999 човека, което не съвпада с броя в предишния документ. От подали молба за смяна на имената са си сменили паспортите само 3 529 човека, което показва, че в по-голямата си част хората са се бавили, като са таили надежда за спасение. През 1973 не са подали молби за смяна 10 181 човека.

Малкият брой извадени паспорти притеснява партийните активи по места и те пишат писма до ОК на БКП. „Другари, община Корница започна възродителен процес по избистряне националното съзнание на българите, изповядващи мохамеданска религия. Въпреки постигнатите успехи до сега има около 200 нови паспорти от общината. Чувстваме, че сериозно изоставаме в това отношение… Молим да се организира от вас среща на актива ни със Смоленски окръг, който има богат опит в това отношение. “[63]

На заседание на бюрото на ОК на БКП от 17. 05. 1973 г. се приема „Програма за по-нататъшно социално-икономическо, политическо и културно развитие на селищата с българи, изповядващи мохамеданска вяра в Благоевградски окръг. [64] Програмата се докладва от Борис Аврамов – секретар на ОК на БКП. От текста става ясно, че смяната на имената в региона почти е приключила – „Над 85 % от населението възстанови българските си имена“. [65]

На 13. януари 1974 са проведени избори за общински съветници и партийните активи по места подават информация до ОК на БКП за политическото състояние на населението. В такава информация от с. Абланица се казва: „След приключване работата на комисиите на 13 декември 1973 година по въпросите на преименуването, сред актива на населението започна да се чувства едно задоволство от постигнатите резултати. Някои започнаха да мислят, че едва ли не е победила културната революция. От друга страна фанатизирани елементи – Имамовци, Зангъровци, Асанови братя, Кондаревци, Терзийци и прочие отказаха да приемат поканите за изборите под предлог, че не са им написани на тях старите имена, но накрая дойдоха да гласуват. Те разпространяват сред населението слухове, че Юрий Газиев и Румен Моллов са единствено виновни за отпочването на преименуването и са им строшили прозорците… За производствената 1974 г. бригадирите срещнаха колективен отпор от страна на населението по отношение на новите имена. Има над 100 семейства, които отказват да се осигурят и да планират разсад за тютюн с новите имена. Категорични са, че тютюн на новите имена няма да работят. Най-много неосигурени има в бригадата на Ален Дайкелов – 44 семейства, бригадата на Ясен Стамболиев – 28 семейства, Карамфил Зейнев – 20 семейства и бригадата на Юлий Арнаудов – 23 семейства… “[66]

Информация по повод на изборите има и от село Брезница. На срещата с кандидата за окръжен съветник са отишли само 80-100 човека, въпреки че всички са били на площада около джамията, тъй като това е бил и първият ден на Байрама. Мъжете са били демонстративно на джамия. Ето какво пише за него партийният секретар: „Байрамът продължи 6-7 дни. Това бе спонтанно празненство на мохамеданското население, може би много по-добре организирано от други години, като демонстрация. От сутрин до вечер през тези дни на площада се играеше масово хоро. Независимо от това, според мен байрамът се използва за изборите в положителна посока. Мохамеданското население бе с повишено настроение. Появи се възможност да се проведат много непринудени и откровени разговори. Проведе се среща с лицата в джамията и джамийското настоятелство за изборите… Личните покани на избирателите бяха раздадени последните дни. Поръчано бе грижливо да се пазят и непременно с тях да се дойде на гласуване. Всички покани бяха надписани с трите нови имена на мохамеданите. [67]

(Статията – написана от Анастасия Пашова в съавторство с Петър Воденичаров, преподавател в Югозападен Университет – е публикувана в сп. Балканистичен форум, кн1, 2010 г.)

[1] Под термина разбираме скрита, тайна за външните на общността идентичност.

[2] Цитат от Отчет на Сатовчанската партийна организация, ДА – Благоевград, Ф. 2 Б, оп. 12, а. е. 40, л. 150

[3] В статията така нар. „възродителен процес” е използван в по-широкия му контекст – като процес на насилствена смяна на имената и опит за заличаване на груповата религиозна идентичност на помашкото население.

[4] Двата термина са използвани от Евгения Иванова в статията „Българи,72”, Демократически преглед, пролет, 2001 с. 116 – 131. и в монографията Отхвърлените „приобщени” /или процеса, наречен „възродителен” /1912 – 1989/, С., 2002. ;

[5] Вж. Валери Стоянов, Турското население в България между полюсите на етническата палитра, С. 1998; Улрих Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), С., 2000; Вж. Евгения Иванова, Отхвърлените „приобщени” /или процесът, наречен „възродителен” /1912 – 1989/, С., 2002.; Вж. Михаил Груев, Александър Кальонски. Възродителният процес /Мюсюлманските общности и комунистическия режим/, С., 2008. За „възродителния процес” на помашкото население в Благоевградски регион освен автобиографичната книга на Петър Дюлгеров, Разпнати души, С., 1996 има публикувани и две изследвания за с. Церово, Благоевградско, свързани с „Кръстилката” – 1912 и „възродителния процес” в селото. Публикувани са във „Виртуална Горна Джумая”, Благоевград, 2007 – Муратова, Нурие, Церово – документални следи /1912 – 1944/; Ангелова, Милена, Село Церово – неспокойни летописи в ХХ век. В дипломната работа на Сергей Вучков е разгледал „възродителния процес” през 70 и 80те години на ХХ век /случаят Вълкосел. / Има публикувани и спомени на възродители и жертви – Петър Дюлгеров, „Разпнати души”/Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани, С., 1996 и „Горчиви разкази”/тяхната истина за „възродителния процес”.

[6] ЦДА / Ф. 1Б – партиен архив.

[7] Спомените са част от личен архив на авторите, а една част от тях са събирани от студенти /ПНУП – „магистър”/, които принадлежат към мюсюлманската общност. Транскрибирани са от студенти по история, по проект „Политики на социалистическата държава към мюсюлманите в България и Грузия”. Дължим на всички студенти специална благодарност. Подобни спомени могат да се видят в автобиографичните книги „ Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет”/Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от Гоцеделчевско и Разложко/ и „Искам благородна професия”/Традиция, мода, модерност в Западните Родопи/ – www. history. swu. bg

[8] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а. е. 43, л. 225 – 241

[9] За новите хибридни имена при мюсюлманите като израз на съпротива и религиозна криптоидинтичност виж Петър Воденичаров «Социолингвистика», София, 2007, с. 136-148

[10] Благодарим специално на Евгения Иванова и Иван Еленков за ценните съвети, които ни даваха при писането на статията.

[11] Евгения Иванова в статията си „Не е задължително да се извинявате господин министре!, излага тезата /научно защитена в цитираните вече нейни книги/, че „възродителния процес за помаците започва още 1912 година, продължава с различна интензивност до 80 те години. Най-острите му възпаления следват 30 годишен цикъл – 1912, 1942, 1972. Жоржета Назърска в книгата си „Българската държава и нейните малцинства /1879 – 1885/”, София, 2000 изнася факта, че още през 1881 г. ловешкият епископ Натанаил изпраща мисионери да покръстят ловешките помаци, а правителството отпуска специални поощрителни средства за целта., с. 14 Опитът е епизодичен и неуспешен, но потвърждава тезата на Иванова за 30 годишния цикъл.

[12] ЦДА, Ф 1Б, оп. 25, ЦК на БРП /к/ – 1944 -1948, Отдел “Масов”

[13] ЦДА, Ф 1Б, оп. 25, а. е. 71 Доклад на зав. Отдела и изложения от еврейската комисия при отдела за положението на евреите в България и дейността на партията сред тях. За борба между евреите комунисти и ционисти; за създаване организация на циганите, 1945 г. /23л. /;

[14] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 25, а. е. 68, л. 1-5 Доклад на масовия отдел при ЦК „Нашата работа всред малциствата”

[15] ЦДА, Ф 1Б, оп. 25 Въведение, В. Пълова, л. 1 С., 1975. Може само да се гадае какво е наложило тази промяна, като се има предвид, че само месеци делят страната от две големи събития – Референдум за премахване на монархията – 08. 09. 1945 г. и избори за VI ВНС – 27. 10. 1946 г.

[16]Михаил Груев, „От Пролетарски интернационализъм до „единната социалистическа нация”:политики към българските мюсюлмани, с. 21, АМВР, ф. 1, оп. 1, а. е. 777, л. 1-15; В: Михаил Груев, Александър Кальонски, Възродителният процес /Мюсюлманските общности и комунистическият режим/, С., 2008

[17] Иванова, Евгения, Изобретяване на памет и забрава, София, 2009, с. 375

[18] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 27, а. е. 2, л. 8;

[19] Михаил Груев, „От Пролетарски интернационализъм до „единната социалистическа нация”:политики към българските мюсюлмани, с. 22; В: Михаил Груев, Александър Кальонски, Възродителният процес /Мюсюлманските общности и комунистическият режим/, С., 2008

[20] Пак там, с. 22 -24

[21] Пак там, с. 26

[22] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 6, а. е. 4034, л. 2

[23] В. „Известия”, 5. 01. 1960 г. Напечатани са бланкови молби от името на желаещите да променят имената и народността си до Председателя на ГОНС по местожителство. ДА – Монтана, ф. 2, оп. 3, арх. е. 66, л. 340

[24] ЦДА, ф. 1Б, оп. 29, а. е. 20, л. 2 Докладна от ГК на БКП, ГОНС и отдел „Просвета и култура” – Коларовград до ЦК на БКП, от 22. 12. 1960 г.

[25] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 8-13

[26] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 8

[27] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 10

[28] Груев, Михаил, цит. съч., с. 10

[29] Пак там, с. 11

[30] Вж. Дюлгеров, Петър, „Разпнати души”/Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани, С., 1996

[31] Вж. Пашова, Анастасия, Циганите – мюсюлмани – „неудобното” малцинство за историята на „единната нация” през комунистическия режим в България, сп. ANDRAL, 2008, бр. 53 -54, с. 13 -35

[32] Ходът на кампанията по смяната на имената в Западните Родопи /1972 -1973/, събитията в отделните селища, лостовете и инструментите, които режимът използва – от дребни насърчения и привилегии до грубо и демонстративно физическо насилие подробно са отразени от Михаил Груев. Цит. съч., с. 75 – 83

[33] Иванова, Евгения, „Отхвърлените приобщени” /или процеса, наречен „възродителен”/1912 -1989/, София, 2002, с. 8. Напълно подкрепяме нейната теза, тъй като в документите за нашия регион „смолянският модел” винаги е бил „пример за подражание. ” Не случайно и националните съвещания след смяната на имената са се провеждали в Смолян, търсени са срещи за обмяна на опит и т. н.

[34]Вж. Петър Дюлгеров, Разпнати души, С., 1996

[35] ДА – Благоевград, Ф 628, оп. 4, а. е. 29, л. 112

[36] Пак там, л. 112

[37] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а. е. 39, л. 3

[38] ДА – Благоевград, Ф 2Б, оп. 4, а. е. 16, л. 6

[39] Пак там, л. 23-24

[40] ДА – Благоевград, Ф. 541, оп. 4, а. е. 1 – Общински партиен комитет – Сатовча

[41] ДА – Благоевград, Ф 628, оп. 4, а. е. 29, л. 189

[42] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а. е. 39, л. 76, Решение на Секретариата на ЦК на БКП

[43] Вж. Иванова, Евгения, „Отхвърлените приобщени” /или процеса, наречен „възродителен”/1912 -1989/., София, 2002. В монографичното изследване авторката за първи път в България антропологически разглежда темата, като съчетава архивната и теренната работа.

[44] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а. е. 39, л. 40 -41

[45] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 12, а. е. 39, л. 99 – 100

[46] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 9, а. е. 16, л. 94

[47] Пак там, л. 94

[48] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 12, а. е. 39, л. 90

[49] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 9, а. е. 15, л. 60-71

[50] Пак там, л. 62

[51] Пак там, л. 66

[52] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 9, а. е. 16, л. 25

[53] Пак там, л. 94 – 104

[54] Пак там, л. 95

[55] Пак там, л. 97

[56] Пак там, л. 98

[57] Пак там, л. 99

[58] Пак там, л. 99

[59] Пак там, л. 100

[60] Пак там, л. 101

[61] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а. е. 39, л. 170

[62] Тъй като това са стандартни бланки, става ясно, че отчетите за хода на смяна на имената са били седмични.

[63] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 12, а. е. 39, л. 203

[64] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 10, а. е. 4, л. 11 – 27

[65] Пак там, л. 11

[66] ДА – Благоевград, Ф. 2Б, оп. 12, а. е. 39, л. 236

[67] ДА – Благоевград, Ф. 2К, оп. 12, а. е. 39, л. 231

http://www.librev.com